Интервю с д-р Петър Величков, съставител на книгата „Непознатият поет Трифон Кунев“ по повод 144-тата годишнина от рождението на поета
На какво се дължи трайността на интереса Ви към неразказаните истории на българските творци?
– Не съм си и представял даже, че ще се занимавам с архиви, разчитания и изваждане на светло на непознати истории в българската литература. Попаднах в екипа на прочутия някога вестник за книгата „АБВ“ през 1980 г. Пет години по-късно бях въвлечен в една от най-ужасните истории с наш писател – убийството на Яна Язова с цел открадване на неиздадения ѝ ръкопис на роман за Левски и издаването му под чуждо име. Помня, че тогава за пръв път пристъпих прага на Централния държавен архив. След като ме заведоха при Тодор Живков, издателство „Български писател“ ме покани на разговор за издаването на „Левски“. Занесох ксероксите, които бяхме ползвали за публикациите на три откъса от романа във в. „АБВ“ и им казах, че нито имам опит в разчитане, пък и тук нещата бяха доста заплетени и неясни, затова им оставям ксероксите , та издателството да си подготви само ръкописа за печат. Тъй като Живков е разпоредил аз да го направя, минах през големи изпитания с помощта на опитните редактори в „Български писател“. Крадецът беше влиятелен и си спечелих враг до смъртта му, а после вендетата продължи и с неговите потомци. Имах две дела, едно заведено от него, и друго от синовете му, но спечелих и двете. Така навлизането ми в тази област от българското книгознание не беше по мой избор.
Все пак не знам друг текстолог архивист да е върнал писателка като Язова, при това с толкова романи.
Какъв най-вече е разказващият човек в своята същност – свидетел, съдник, летописец, наблюдател, емпат…?
– Разказващият човек може да е всичко от изброеното. Често той дава своята гледна точка. Може да е логична или нелогична, себична или опрощаваща, всякаква. Но той има право да я представи и да остави времето да произнесе окончателната присъда прав ли е бил или крив.
Колко е важна паметта в българската литература и има ли политика за нейното запазване?
– Парадоксално е, че когато преди 1989 г. имаше огромен интерес към всяка публикация на нещо неизвестно за писателите, тогава имаше табута и забрани за определени теми. По това време имаше и огромен читателски интерес, като някои книги се разпродаваха в над 100-хиляден тираж, както се случи с романа „Левски“ на Яна Язова през 1987 г. Тогава читалнята на ДА Архиви беше претъпкана и се чакаше за освобождаване на място. Сега, когато табутата ги няма, издаването на една книга често е голям проблем – стеснен пазар до 200–300 тираж, дълго време на продажба, липса на рискуващи издатели… Иначе в читалнята, примерно на ДА „Архиви“, сега има обикновено няколко човека. Мнозина казват, че и те били готови на ползу роду да се захванат с разчитане, което понякога продължава с години. Само че не виждам много такива.
Аз не разчитам просто документи и писма, а онова, което би предизвикало голям интерес. Доказателство за това са, че някои от книгите ми продължават да се допечатват вече две десетилетия.
Какви бяха основните предизвикателства пред Вас в подготовката на книгата „Непознатият поет Трифон Кунев“?
– Писмата на Трифон Кунев до украинката Маша Крилова се смятаха за загубени. Последният, който ги е ползвал, е покойният изкуствовед Димитър Аврамов, който почина през 2008 г. Той е написал няколко странички и е цитирал няколко реда от тях в тома със събрани творби на Трифон Кунев „От „Песни“ до „Ситни дребни… като камилчета“, излязъл през 1993 г. , на който е съставител с Радой Ралин. Това означава, че писмата са му били дадени преди тая година. Над 30 години тези писма са неразчетени и с неясна съдба. Това е твърде дълго време, в което се губи едно читателско поколение. Ако подобни непознати текстове на Виктор Юго видят бял свят в книга, то това би било истинска сензация във Франция.
Личният живот или обществено-политическата реалност определят по-категорично творческата посока у Трифон Кунев?
– При поета Трифон Кунев личният живот е определящ. Според запазените писма в тази кореспонденция, започнала от 1904 г. и приключила в 1907 г., виждаме, че неговата муза и вдъхновителка Маша Крилова е виновницата за появата на стихосбирката му „Хризантеми“ от 1906 г., която се смята за една от най-важните в началото на ХХ век, наред с книгите на Яворов и Теодор Траянов… При четенето на писмата се виждат неговите настроения, въплътени в стиховете му, някои от тях за първи път са пратени на Маша и прочетени първо от нея.
Обществено-политическата реалност е темата на другите книги на Трифон Кунев.
Любовта ли е лакмусът, през който най-честно се проявяват образите и наративите?
– Тяхната любов е от пръв поглед и за цял живот. Тя предопределя и живота на Трифон след смъртта на Маша Крилова през 1931 г. Защото тя го заклева да има много жени, но да не се жени за нито една от тях. Той ѝ дава клетва в деня, в който тя умира от рак и спазва клетвата си до сетен дъх. Не сме чели такава любовна изповед, каквато е неговата в писмата, дори и в роман бестселър. Но писмата на Трион Кунев до Маша Крилова се нареждат до най-вълнуващите кореспонденции в българската литература, каквито са писмата между Пенчо П. Славейков и Мара Белчева, Яворов и Лора Каравелова, Александър Балабанов и Яна Язова… Оттогава са минали близо 120 години и можем да съжаляваме, че днес хората изразяват любовта си по друг начин. Хартията обаче надживява хората и ето на, навлизаме чрез Трифон Кунев в невъзможната, драматична любов, която на пръв поглед няма шанс да стигне до брак.
Можем ли и как да се помирим с миналото си – лично, историческо, литературно?
– За да се помирим с миналото, трябва да дадем шанс на непубликуваното от големите ни писатели, все едно какви политически възгледи са имали. Тъй като Трифон Кунев е един от настоятелните борци против окупацията на България след 1944 г., за него се знае малко. Този месец се навършиха 70 години от смъртта му и 144 от рождението му, но не прочетох нищо за двете дати и за него. Надявам се, книгата „Непознатият поет Трифон Кунев“ да заинтересува повече хора. Трифон Кунев го заслужава.
Какво е ценното в настоящето ни, кое е онова, което ще се превърне в литературна история?
– И преди съм го казвал, че в българската литература остават само най-талантливите и особено онези, които са били с народа си в трудни и тежки за него дни. Иначе всеки изживява своя ненаписан роман на живота си, но уви, роман, който не записва на хартия.
Как виждате бъдещето на българската литература?
– Не сме преосмислили толкова забравени и потрупани автори. Не сме стъпили на зидовете на сътвореното от тях. Затова виждам съвременната българска литература по-скоро като влияеща се от успешни чужди образци.
Какво още сте готов да дадете на любопитните към неразказаното минало?
– Мисля, че дадох доста, но имам отлагани с години други сюжети с непубликувани архиви… Може и да станат книги.
~~~
Четвъртото издание от Колекция „Наследство“ на Издателство „Библиотека България“ е естествено продължение на безценния труд на д-р Петър Величков в областта на литературната ни история, следваща ценна стъпка в опознаването на големите имена в българската литература. В „Непознатият поет Трифон Кунев“ той осветлява изключително интересната личност на този голям български поет и общественик от гледната точка на сърцето, разчитайки писмата му до неговата любима, украинката Маша Крилова. Интимен зов на една ранена мъжка душа, думи на влюбен поет, които разкриват красотата на мъжа, отдаден на мечтата си за щастие с любимата жена. С тази книга образът на Трифон Кунев бива завършен в своята цялост и заема достойното си място сред онези имена, които градят основите на българската литература.
Ива Спиридонова, редактор
Изданието е реализирано с финансовата подкрепа на
Министерство на културата по програма
„Помощ за книгата“, 2023
https://www.biblioteka-bulgaria.bg/product/nepoznatiat-poet-trifon-kunev/
Интервюто подготви Зарина Василева, PR
Фотографии „Библиотека България“