Тя ползва прозата за зимнина – Емилиана Стоименова

Вкъщи вестника носи го татко.
За него е храм. За мама – подпалки.
Гледам я – бърка любимото сладко,
а заглавията падат като ягоди малки.

Там буквите дълго под огнена арка
завиват дървото в най-топъл пашкул.
(Денят, ограден в своя кръгла кошарка,
сънува на мама сънят недошъл.)

И с малка трапчинка в долапа на спомена
грейва усмивката (ама цяла леха).
Под окото ѝ преднамерено и отворено –
бръчките сеят разтегливи жита.

И тя ги прибира в килера на зимата –
снопове ръж и небесна мъгла.
Мама е мъж, който пали камината
с едри букви и прах в четива.

Тя е дъжд, който идва закратко
с малка чанта, но много тежаща –
в нея носи най-вкусното сладко,
завивка, легло и сянка мълчаща,

която тича узряла като крушата в двора,
да превърже домата сякаш ранено кутре,
да погали цветята и да им поговори
как слънцето всъщност е дом със сърце;

как още, когато е видяла баща ми
да се прибира, прошарен, с вестника нов,
е решила, че има още много буркани –
да напълни с още много любов.

И гледам тогава – вечерта катери баира,
близо до хълбока горе, небесен.
А мама любовно и нежно препира
на своя ден дъждовната есен.

*Стихотворението е отличено с голямата награда в Националния литературен конкурс „Дървото на живота“, посветен на поетесата Станка Пенчева за 2022 г.