Снимка: Симеон Аспарухов
Хората в къщата още спят. От етажите долавям равномерното им дишане, а заревото си играе с първите им сънища. Едва ли ще ги помнят, но сега са ощастливени, удавени в колорита на невъзможната си действителност. Аз немея, а в отсрещния двор няколко неоседлани коне много бавно хрупат фураж и не ме изпускат от поглед с огромните си очи, изпод най-гъстите и дълги мигли, които съм виждал. Пръхтят и мятат гривите си встрани – всичките им мускули потреперват от наслаждение заради утринната топлина, която ги обсипва, точно както росата прави с листата. От часове, още от невидело, едрият петел пее и надпява ленивия лай на няколкото шарени кучета, които сноват хаотично у съседите и сякаш разменят мисли помежду си. А хората в къщата все още спят. Обажда се и втори петел – още по-шумен от първия. Величае фалшиви петолиния със здраво гърло. Допивам хладкото си кафе и продължавам да се ослушвам как всичко наоколо шава и съществува. Поглъща от стихията на пролетта. Примижавам срещу слънцето, което нагло чупи прогнозата за тотална облачност. Всичко става жълто, много жълто. А жълтото пропъжда и най-малкото облаче. Вглеждам се в шумна група от истерични малки врабчета как гонят и преобръщат стотици пъти с клюновете си тежка ябълка, паднала на земята. Когато от нея остава само клончето, за което се е крепяла за дървото, ятото отлита нататък, където не мога да видя повече. Завихрят прах от пера и пръст. Размахвам ръцете си, за да изчистя хоризонта. Заслушвам се в песента на гугутките, накацали най-високите клони на най-високите дървета наоколо. Невидими са, но хорът им е толкова осезаем и изпълващ настъпващата сутрин с оживление и хармония, сякаш известяват за дохождащите, все още унесени овце, чиито хлопатари трополят, разпилявайки звъна в дисонанс. Настъпват черния път, движат се мудно в траверсите му и се отправят към най-близкото било с най-зелената трева. Там и помен няма да остане от неохотата им, но още не са подготвени за това. Петлите отневиделица се явиха три. Кучетата станаха пет. Конете – и те пет. Загъмжа от сутрешни звуци – въздухът пращи. Дойдоха и насекомите. Мравките стремглаво и необуздано започнаха да пъплят в решителна посока, за чиито завършек единствено бих могъл да вещая, докосвайки се и до двата ми крака. Пчелите лъснаха изневиделица, не една-две, а цял рояк се завъртя пред очите ми, изигра сложна въздушна плетеница, завъртя множеството си отдолу нагоре и ослепи разцъфналите овошки в градината. Всички се сраснаха с цветовете, попълниха с телата си липсващите венчелистчета и образуваха идеални фигури. Наизлязоха и още – други непознати и шумни крилати и жужащи рожби. Звучаха като първопричина, като зачатък, завъртяха земята отвътре. Помислих си, че съботната сутрин всъщност е песен. И е. Късмет е да чуеш и видиш как се събужда светът, как всичко започва с напев. А хората в къщата все още спят. Аз не сънувам и немея.
