„Аз тъкмо свободата си развързах“ е една от онези неочаквани книги, които не просто пристигат, за да ни разкажат история, а буквално за да ни въвлекат в нея. Нейната авторка излиза пред нас с увереността и крехкостта на човек, който най-сетне е намерил езика си. И то език, в който думите не украсяват, а откриват.
Още в заглавието стои ключът към цялата стихосбирка – „свободата“ тук не е лозунг, не е поза, а дълбоко вътрешно преживяване. Свобода, която е била вързана, задържана, дори потискана. Свобода, която не идва леко, а с болка, с разтърсване, със сблъсък със самия себе си. В стихотворенията се усеща истинския момент на развързването – буквално освобождаване от нещо, което е било вкопчено в тялото и в гласа.
Поетесата не бяга от уязвимостта, а я търси. Тя пише за болката така, както друг би писал за любовта: с внимание, с грижа, дори с благодарност. Защото в тази болка има свидетелства, има памет, има промяна. Нейните думи не са изповеди, чрез които моли за утеха – те са признания, които предлагат съпреживяване.
В едни текстове доминира тъгата – онази тиха, почти невидима тъга, която всеки от нас носи. В други се появява огънят, образът на феникса, сърцето, което гори и се възражда. Авторката умее да вплита тези две състояния едно в друго – и така създава поезия, която е едновременно светла и тъмна, крехка и категорична.
Особено силен е начинът, по който Надежда Радкова работи с интимността, чиято роля не е романтична поза – тя е общуване. Веднъж със самата себе си и още веднъж с читателя. Има моменти, в които човек усеща, че стихотворението е адресирано лично към него. Това не е случайно – езикът е прост, чист, лишен от претенциозност, но наситен с образи, които остават дълго след като поезията е поставила пауза между отделните текстове.
Една от най-ценните особености на тази книга е балансът между болка и надежда, между загуба и възстановяване, между тежест и лекота. Поетесата пише така, сякаш всяко стихотворение е стъпка по мост – от това, което е било, към това, което може да бъде. Затова се чете като завършено пътуване, пътуване навътре, в онези пространства, които обикновено пазим скрити. И точно затова силно въздейства, защото разпознава преживявания, които всички носим, но рядко назоваваме.
В „Аз тъкмо свободата си развързах“ се говори най-вече за човешката способност да се върнеш към себе си. Да признаеш слабостта си. Да обърнеш внимание на съвестта си. Да се осмелиш да бъдеш честен.
И най-вече – да си позволиш да бъдеш свободен.
Симеон Илиев Аспарухов
фотография: Румен Дешев