Снимка: Светослава Мадарова
Василена Кънева е родена в Стара Загора, но живее в София от съвсем малка. Израства в семейство, което няма нищо общо с изкуството. По настояване на ръководството на детската градина, която посещава, е записана в детска вокална група. Години по-късно, от обява в периодичния печат, тя разбира за предстоящ кастинг в телевизионното предаване „Като лъвовете“, на който се явява и в следващите десет години е част от екипа на Ники Априлов и Катя Кисимова. Завършва гимназия в 7 СОУ “Св. Седмочисленици”, след което продължава обучението си в Националната академия за театрално и филмово изкуство “Кръстьо Сарафов. Първата година започва при проф. Здравко Митков, но във втори курс продължава в класа на проф. д-р Атанас Атанасов. В момента следва магистратура в НМА “Панчо Владигеров” – оперета и мюзикъл, паралелно с това преподава сценична реч в НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов”, в екипа на проф. д-р А. Атанасов.
Носиш имената на дядо си Васил и баба си Елена.
Кои са те?
Дядо ми е дърводелец, а баба е работила дълги години като телеписка в ЖП гарата в Стара Загора. В момента си гледат градината, дядо ми и вуйчо ми си имат собствен бизнес – изработват мебели, а аз съм щастлива, че са живи и здрави и ми пращат домашни яйца.
Какво те връща
в Стара Загора и днес?
Близките ми. В последните две години и заради Мeждународния студентски театрален фестивал “Данаил Чирпански”. Фестивалът носи името на колега, който загина в катастрофа – Данаил Чирпански и е празник на театъра, младостта и за душата. За него.
Отговорност ли е да живееш с брат и сестра?
На какво те научиха те?
Аз имам по-малък брат, сестра ми е по-голяма. На грижа, и да поемам отговорност, да.
В киното или в литературата видя детективските истории,
които искаше да разследваш?
В киното. Почти всички сериали и филми на тази тематика съм изгледала. Даже преди около година си намерих телевизионен канал, само с предавания по действителни случаи – много ми е интересно.
Защо не избра криминалистиката,
а театъра?
Ами всъщност в театъра разследвам не малко “случаи”, неясни за мен. Пък и никой не знае, може да изиграя някой детектив.
Тромпет или пиано?
Или и двете?
Ще ми се и двете, но и двете не ги умея. Поне до степента, до която бих искала. Пиано и солфеж започнах да уча още в първи клас, но понеже съм голям “слухар”, се отегчавах ужасно от солфежа. Прекъснах, за което съжалявам до днес. Сега започнах тепърва сериозно да ги изучавам в Консерваторията. А по тромпета се запалих наистина. Трябваше да науча „Валс 2“ на Шостакович за едно от дипломните ни представления – “Ние, духовата музика”. Беше ми много трудно, но за месец го понаучих и дотолкова се впечатлих от възможностите на инструмента, че реших в най-скоро време да си купя свой тромпет.
снимка: Ивелина Чолакова
Танцът?
Начин на живот или прийом в театъра?
Впоследствие. Откакто се занимавам с театър, се превърна в средство, което бих могла да използвам на сцената. Винаги съм се вълнувала от него – танцувала съм народни, спортни, бални танци. Заради ангажимент в нов късометражен филм от Великобритания, в който ще участвам, дори започнах да упражнявам и pole dance, представляващ комбинация от спорт, танц и изкуство.
Какво те привлича в изучаването на езици,
например турския език?
По принцип не мисля, че езиците са моята силна страна, но турският много ме привлича. Имам слабост към самата Турция. Харесва ми, че хората там са сърцати и гостоприемни. Със семейството ми ходим всяка година поне по веднъж.
Семейството ти е далеч от артистичния свят.
Щастливи ли са от изборите ти?
Да, радват се за мен и винаги са ме подкрепяли. Никога не са ме спирали да се занимавам с това, което ме прави щастлива и не са се съмнявали в мен и изборите ми. Баща ми работи в чужбина, постоянно пътува и не винаги успява да присъства на постановките, в които участвам, но пък ми се радва и отдалеч. Майка ми е много критичен зрител и винаги след представление ми казва: “Абе, добре беше ама… ще си говорим после.”
Още като малко дете си посрещната от сцената.
Как? Кой ти помагаше?
Всички, които са повярвали в мен тогава и майка ми.
„Сладки пуканки“?
Тя е може би началото на моя артистичен път. Не помня много, била съм твърде малка. Родителите ми са ме завели на прослушване в детска вокална група “Сладки пуканки”. А там са ми задали въпроса: “Ти наистина ли си само на три?”. Така са ме посрещнали.
Ерата „Като лъвовете“
и защо продължаваш да се страхуваш от котки?
Много интересен въпрос. “Като лъвовете” ми даде много. Направи детството ми доста по-различно от това на връстниците ми, ходехме по турнета, концерти, представления на най-големите сцени в София и из страната, открих театъра като изкуство, за което съм благодарна. А котките… просто не ми вдъхват доверие.
НАТФИЗ – от студент до преподавател по сценична реч?
Не знам какво има за разказване. Благодаря за шанса и вярата.
В кои постановки можем да те гледаме в новия сезон?
“Papas in motion” в Театър НАТФИЗ,
“Среща в Санлис” в Народен театър “Иван Вазов” и в нещо ново в началото на следващата година…
НМА “Панчо Владигеров”?
Беше първото ми желание при избора на университет за магистърска степен.
За какво мечтаеш всъщност?
За вътрешен мир и мое семейство.
На какво се усмихваш?
На бебета.
Помагаш чрез изкуството си, нали?
Надявам се.
А как изкуството те променя?
Научавайки повече и докосвайки се до всякакви сфери, променя цялостния ми поглед към света.
Кое в себе си не би променила?
Двете качества, които най-много харесвам у себе си са, че съм грижовна и амбициозна. Тях не искам да променям или губя.
снимка: Светослава Мадарова