Литературата като памет, съпротива и път към Истината
✍️ Какво остава в човека след десетилетия четене? Не само сюжетите и героите, а онези книги, които се превръщат във вътрешна опора, в нравствен компас и в начин да разберем по-дълбоко света и самите себе си.
В рубриката Писателят като читател срещаме авторите в най-личния им разговор – разговора с книгите, които са ги оформили, разтърсили и останали с тях през времето.
Днес ви срещаме с Виолета К. Радева – разговор за литературата като памет, духовност, самопознание и съпротива срещу забравата.
- Книга, към която се връщам отново и отново
Може би ще ви изненадам, защото съм от поколение, възпитавано не само и не толкова в атеистичен, а направо в богоборчески дух, но четивото, към което редовно посягам, е Новият завет. Дядо ми беше епитроп и с упоение четях брошурите с истории на мъченици за Христовата вяра. А в Университета преподавателят по старогръцки език проф. Александър Милев ни препоръча да купим от антикварната книжарница издаденото през 1943 г. „Евангелие на Господа нашего Иисуса Христа“, за да ни помага при преводите в семинарните занятия. Тази малък формат книжка винаги стои и е стояла върху нощното ми шкафче. Другата книга, към която неизменно се връщам от три десетилетия, е Автобиографията на Карл Густав Юнг, издадена през 1994 г. от плевенското издателство ЕА.
- Книга, която ме разтърси
Романът на Херман Хесе „Игра на стъклени перли“. Много преди това бях запленена и поразена от романите на Кнут Хамсун.
- Книга, която ме научи да пиша
Трудно ми е да отговоря. Всяка прочетена книга е вид „учебник за писане“. Но и много учебници по теория на литературата съм изучила като студентка в специалността „български език и литература“. Ако трябва да съм по-конкретна, ще посоча онези книги, които в известен смисъл са ми били образци. Това са великолепните биографии „Прометей или животът на Балзак“, „Байрон“, „Олимпио или животът на Виктор Юго“, „Френски писатели на XX век“ на Андре Мороа, както и биографичните книги на Стефан Цвайг „Романът на един живот: Балзак“, „Жозеф Фуше“, „Еразъм Ротердамски“, „Мария Антоанета“, „Мария Стюарт“.
- Книга, която бих подарила на приятел
Зависи от приятеля. От новоизлезлите – книгата на Захари Карабашлиев „Рана“.
- Книга, която ме накара да мисля дълго след последната страница
Това е изследването на Рюдигер Далке „Болестта като език на душата“. За мнозина това звучи абсурдно. Какъв език може да бъде болестта?! Тя е страдание, наказание, несправедливост, жестокост. Болният е жертва на външни фактори – замърсената атмосфера, отровената вода, стреса, в който живее модерният човек. Когато я получих като подарък от племенницата ми, се възстановявах от лъчева терапия, преди да премина към химиотерапия. Книгата на Далке не ми даваше мира. Съзнанието ми се бунтуваше, търсеше своите отговори на поставените от автора екзистенциални въпроси. Всяко заболяване, твърди той, е израз на потънала в тялото идея. Излекуването настъпва, когато тази идея бъде осъзната, когато премине от несъзнаваното в съзнанието. Така болестта се превръща в път към самопознание. Без съмнение осъзнаването и преодоляването на вътрешните причини, довели до нашите физически страдания, е много трудно и несигурно, изисква постоянно самонаблюдение и честност пред самите себе си. Изисква смирение, което става все по-трудно в нашия поляризиран свят. Премеждия и болести ме връщат отново и отново към страниците и истините в тази книга.
- Подценена книга, която заслужава повече внимание
Подценени, останали в периферията, изобщо отпаднали от съвременната българска литература дори и днес, 37 години след идеологическия крах на комунистическия режим, са някои изключително талантливи автори, живели в емиграция. Сред тях ще откроя мъдреца Стефан Попов, за когото Петър Увалиев казва: „Той беше единственият наш мислител, който имаше какво да каже на света. Но съзнателно предпочете да го каже като българин, най-вече за българи, дори тогава, когато говореше на немски“. Колко души помнят, анализират, цитират неговите книги „Безсъници“ и „Българската идея“, излезли у нас в началото на 90-те години на миналия век? Същото може с пълно право да се каже за Стефан Груев и за неговите книги „Корона от тръни“ и „Моята Одисея“.
- Книга, която открих случайно, но се оказа важна за мен
Тук под „случайно открита книга“ разбирам не самото произведение, а неговото първо издание на български език. Авторът и трудовете му отдавна бяха включени в списъка на забранената литература. Библиотеките – прочистени от „вредните четива“. В студентските години редовно се отбивах в антикварната книжарница, която се намираше на бул. „Руски“. Веднъж вниманието ми привлече обемист том. Корицата – някога зелена – беше придобила жълтокафяв оттенък. Върху черна подложка изпъкваха сребристи букви: Фридрих Ницше. Тъй рече Заратустра. Книга за всички и за никого. Знаех, че това е преводът на Мара Белчева. Бях чела още като ученичка в сп. „Мисъл“ откъси от най-прочутото произведение на философа от Силс Мария, а сега виждах, държах в ръцете си отпечатания през 1915 г. завършен превод, вдъхновен от Пенчо Славейков и с негова редакция. По-късно, от кореспонденцията на М. Белчева с д-р Кръстю Кръстев научих, че след смъртта на Пенчо Славейков през 1912 г., окончателният текст е прегледан и прецизиран от професора по естетика и главен редактор на сп. „Мисъл“, както и от Боян Пенев. Върху първия лист беше изписано с черно мастило: Трифонов. 8.IX. 915 г. бивак при превала Конче-градец. На места в текста първият притежател на книгата е заменял някои думи с по-сполучливи, според него. Защо тази случайна находка се оказа една от най-ценните ми придобивки? Интересът ми беше изцяло съсредоточен върху литературата от края на XIX-ти и началото на XX век. Много ме занимаваха отношенията между писателите около кръга „Мисъл“. Сред тях особено личността и творчеството на Пенчо Славейков, както и уникалната интимна и творческа връзка между него и поетесата Мара Белчева. След време защитих дисертация в Института по философия при БАН на тема „Идейно-естетическите възгледи на д-р Кръстю Кръстев“. Многократно съм писала за Пенчо Славейков и Мара Белчева, за Ницше и неговата рецепция у нас. Към ценното първо издание на „Тъй рече Заратустра“ след десетилетия се прибави луксозното издание на последния превод на български, осъществен от забележителната германистка и есеистка, първата жена доктор honoris causa на БАН, Жана Николова-Гълъбова.
- Любим литературен герой
Трудно е да назова един. Влюбването ни в един или друг литературен герой зависи от много неща, но преди всичко от това за коя възраст говорим. В детството любими образи ми бяха Хъкълбери Фин, Том Сойер и Бети, така колоритно описани от Марк Твен. В юношеството се влюбих в Наполеон Бонапарт. Да, той не е художествена измислица, а реална историческа личност. В същото време обаче и обикнат персонаж на много автори, както историци, така и писатели. Една от най-хубавите книги на Дмитрий Мережковски например е за Наполеон. Не го отминава и перото на Стефан Цвайг, посветил му есето „Съдбовният миг при Ватерлоо“. В онези години ми попадна „История на Френската революция“ от Н. Станев, излязла през 1900 година. Богато илюстрирана с гравюри от многобройните френски източници, послужили като основа за стегнатото хронологично изложение на нашия автор, тя заплени въображението ми. Сред колекцията исторически книги, до която имах достъп у дома, беше и биографията „Наполеон“ на Емил Лудвиг, издадена от „Златни зърна“ през 1941 г., както и появилата се през 1946 г. биография на френския император, променил коренно Европа, написана от Евгений Тарле. Прерисувах от книгите портрета на Наполеон. Търсех четива за неговата епоха, за бурния век на исторически катаклизми. Като любими литературни герои в зрялата ми възраст мога да посоча Флорентино Ариса и Фермина Даса от „Любов по време на холерата“ на Габриел Гарсия Маркес. Завладяващата история за любовта, която е по-силна от всичко на този свят, е сред романите, към които често посягам.
- Любим първи ред от книга
„Целия си живот съм усещал други времена и други места. Усещал съм други личности в себе си“ – така започва романът на Джек Лондон „Скитник между звездите“, оказал дълбоко въздействие върху формирането на светогледа ми. Бях на 14-15 години, когато моят баща ми даде да го прочета. Беше издание преди болшевишко-сталинистката метла да помете от книжарниците и библиотеките „идеологически вредната вражеска литература“. Историята на Даръл Стандинг, осъден на доживотен затвор заради убийството на своя колега професор Хаскел, а по-късно осъден на смърт, защото нанася телесна повреда на надзирател в калифорнийския затвор Сан Куентин, погълнах на един дъх. Едва се разделих с опърпаното томче! В тежките моменти от живота ми следвах наученото от героя на Джек Лондон – полагах усилие да се откъсна от физическата среда. Разбира се, „усмирителната ризница“ в моя случай бяха обективните обстоятелства, свързани с неразрешимия в онези условия конфликт между истината и официалната лъжа. Абстрахирах се от несгодите на битието и от душевните терзания, бродейки през вековете в света на книгите и на музиката. През 1983 г. варненското издателство „Георги Бакалов“ включи в серията фантастични романи „Библиотека Галактика“ книгата на Джек Лондон, отпечатана на евтина хартия. Екземплярът ми на „Скитник между звездите“ се е почти разпаднал, но това не пречи да е на видно място в моята библиотека. Не пречи и понякога да се връщам към страниците на романа.
- Книга, която чета в момента
Все по-рядко чета само една книга в часовете, посветени на четене. Сега довършвам последния роман на Дан Браун „Тайната на тайните“ и успоредно с него бавно, както подобава за подобен род литература, книгата на психиатъра Ървин Ялом „Да се взреш в слънцето“, посветена на изкуството как да бъде преодолян ужасът от смъртта. В последните години две издателства – „Изток-Запад“ и „Колибри“ – предложиха на интересуващите се от психология няколко книги на Ялом, създател на екзистенциалната психотерапия. Сред тях мога да отлича „Когато Ницше плака“, „Изцелението Шопенхауер“, „Палач на любовта“. След „Да се взреш в слънцето“, ме очаква удоволствието да се потопя в изповедната му книга „Моят път към себе си“.
- Книга, която бих искала да съм написала
Забавен въпрос! Съществуват толкова много книги, толкова много прекрасни книги! Всеки автор е вложил в тях своето сърце, вдъхновение, прозрения. Никой друг не може да влезе в чужди обувки, освен когато се прави на шут и става за смях. Не бих искала да съм написала ничия чужда книга. Но бих искала да съм написала „моята“ книга – изстрадана, преживяна, истинна. Книга за живота в сянката на битието, в подмолите на лицемерното време, в сивотата на матрицата, в лагера, обграден с бодлива тел и дебнещи снайперисти, стрелящи без предупреждение и без угризения. Бих искала да съм написала такава книга. Тази книга. Ако бях имала силата, смелостта и таланта…
- Любима книга от български автор
Една книга? Да, ще избера една, но това е в известна степен условно, защото плътно до нея се нареждат други, които все още ме вълнуват, карат ме да съпреживявам и да откривам все нови и нови пластове на смисъл. Ще направя уговорката, обаче, че когато посочвам „любима книга, любим автор“, това не означава следване на наложените авторитети и „таблица на утвърдените ценности“, на „правилните“ и широко лансираните. Изборите ни са субективни и се коренят в нашата дълбока същност на неповторими човешки същества. Преди всички поставям Пенчо Славейков. В това мое предпочитание има силен емоционален момент. От родителите ми по странна прищявка на съдбата беше оцеляла внушителна Христоматия на българската литература за гимназиите в Царство България. Тя беше едно от първите ми четива, след като тръгнах на училище. Там беше поместена поемата на Славейков „Чумави“, която ме разтърси! Научила я бях наизуст, декламирах я и плачех. Това се повтаряше дълго време всеки ден. А когато се запознах основно с българската литература след Освобождението, това емоционално оцветено привличане се превърна в напълно осъзнат, осмислен, аргументиран, обективен избор. Любими поети са ми Димчо Дебелянов и Теодор Траянов. Много харесвам прозата на Ивайло Петров, романите на Блага Димитрова, забележителните научно-фантастични книги на Весела Люцканова, историческите романи на Стоян Загорчинов и Фани Попова-Мутафова, великолепните разкази на Людмила Андровска от книгата „Катерина Медичи от Горно Усойно“ и романа ѝ „Мария Тертер – Царицата“. Но все пак ще откроя като любима книга „Железният светилник“ на Димитър Талев. Плюс всички неоспорими нейни достойнства, ценността ѝ за мен е допълнена от личен елемент. В героите на Талев и в драматичните събития, определящи тяхната съдба, виждам характери, разбирания, взаимоотношения, въвлеченост в процесите на времето, отдаденост и жертвоготовност, каквито познавам от историята на моите предци. Родът на превърналия се в легенда Дели Рад от село Мусина дава пет свидни жертви в Дряновския манастир през 1876 година. Неговите синове и внуци са инициатори и ктитори за строеж на нова църква в селото, за светско образование, за създаване на читалище, на първия селски вестник, излизал у нас. А в образите, в характерите и отношенията на старите Султана и Стоян Глаушеви откривам, сякаш те са били прототипите им, моята баба Велика и моя дядо Ради.
- Какво означава четенето за мен
Четенето, книгите са съществена част от моя живот. Хората страдат от различни зависимости: алкохол, цигари, наркотици, работа, пазаруване и така нататък. Моята слаба пета е четенето. То е храна – за душата. Гориво за въображението. Един от пътищата за търсене на Истината. Постигане на вътрешен мир и равновесие чрез онова освобождаване от отрицателните емоции, което наричаме катарзис и е формулирано от Аристотел в неговото съчинение „За поетическото изкуство“ по следния начин: „… трагедията,.. чрез състрадание и страх извършва очистване от подобни чувства“. А отрицателни емоции и в личния живот, и в социалния наспорил Бог. Допускам, че за растящата нервност на днешните поколения, залепени за телефоните и електронните игри, губещи концентрация след прочитането на десет изречения, една от съществените причини е загубата на навика за четене на по-сериозен и дълъг текст. Вярно, излизат безкрайно много книги – и български, и преводни. Полето на литературата – художествена и научна – днес е необгледно. Но ми се струва, че в морето от розови, криминални и фентъзи романи, от „идеологически правилни“ съчинения, където е некоректно да бъдат употребявани определени думи или да бъдат представяни в неблагоприятна светлина носителите на модерните „ценности“, качеството става жертва на количеството и на догмата. Страхувам се, че с намесата на изкуствения интелект в „творческите“ дирения на амбициозни експериментатори, машинното мислене ще задуши емоционалната и интелектуална истина, която може да се роди само в човешкото сърце, в душата и ума на съществото от уязвима плът, от кръв, кости и нерви, вплетени в пулсиращата, жива наша планета.
Това е част от поредица срещи с български автори, които ни разкриват своя читателски свят – книгите, които ги изграждат и остават с тях във времето.
Ако този разговор ви е накарал да се замислите, разгледайте и книгите на български автори в каталога на „Библиотека България“ – съвременни гласове, които също търсят, намират и остават.
Фотографии: личен архив
Библиотека България – нашето издателство за българска литература