home~ofd01c~MaQcWx~RyJhp0_j

Снимка: https://pixabay.com/


Зимните изгреви са наситени с цветовете, които липсват в дните на този сезон. В тази студена сутрин успях да надвия топлия сън и да видя красотата на избухващите цветове на слънцето. От моята тераса в края на града, при поглед на изток обаче, в зимно време то изгрява зад безбройните жици на една малка електроцентрала. След нея е заскреженото поле, блестящо и непокътнато. В края му, на хоризонта, е слънцето. Дори и да не го виждаме понякога, знаем, че е там, вярваме в сигурния му изгрев, в светлината, която ни носи.
На една от жиците абсурдно висят чифт спортни обувки, незнайно как озовали се там. Вероятно всички сме се питали за смисъла на тези арт инсталации. Някой ако знае какво означава това по нашите ширини, нека да сподели. По света съществуват много тълкувания на това действие, някои от които нелицеприятни. В Щатите висящите обувки индикират борба за територия между наркопласъори или край на военна служба, ако са цветни, в Италия са спомен за скорошна смърт, в Шотландия – символ на изгубена мъжка девственост. Но не точно за това иде реч в тези малко по-различни редове на фокус.
 

Гледайки набраздения от черните стоманени линии изгрев, си мислех, че всъщност животът ни е обрамчен точно така, но с онези невидими нишки, все повече превръщащи се в основни канали за комуникация, а ние – все по-зависими от тях. Споделяме се един с друг по жиците, през устройства, пред мониторите. Сякаш започнахме да ги обичаме. И няма как да е иначе, когато понякога единственият път, по който можеш да стигнеш до другия човек, е този. А това „понякога“ се превръща в навик. Като кафето и цигарата по изгрев, лишен от динамизма на обичайното преди ежедневие. И удобните маратонки са станали излишни. Защото нямаш къде да отидеш. Нямаш и как. Плановете за срещи, за простичко вървене нанякъде също станаха излишни. Захвърлили сме обувките върху жиците и само по тях пътуваме нанякъде. Мечтата обаче никога не е. И тя изгрява винаги със слънцето.

„Все по теля, все по теля…“ – упътва Моканина търсачите на надежда. Докато не открием бялата лястовица на Йовков. А тя е непременно там някъде и е способна да ни освободи от тежестта на студената змия, легнала върху гърдите ни. Злото никога не е безкрайно. Неизбродим е само пътят, който ни предстои и ни вика. Няма да е все по жиците, където можем да вървим и без обувки. И един следващ изгрев, утрешният, може да бъде началото на истински път.

Диренето на бялата лястовица днес продължава и е просто надежда някой отсреща, в другия край на „теля“ да ни чува, да ни усеща и разбира, въпреки разстоянието. И надежда най-сетне да успеем да свалим онези ненужни обувки от жиците, да ги обуем, защото, сигурна съм, ще ни бъдат точно по мярка, и да вървим колкото е нужно, колкото си поискаме, за да отидем при човека отсреща. Живи и истински. И да продължим заедно през полето, към изгрева и нататък. Без разстояния.


Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Всички