Яна Вълчева е родена на 11.12.1980 г. Живее и твори в любимия си Бургас. По образование е магистър по Управление на човешките ресурси. Първата ѝ книга „Дишам спомени” излиза през 2010 г. Нейни стихове са публикувани в различни поетични сборници – „Приятели в поезията”, „Море”, „Всичко за майка ми”, както и в редица електронни издания. През 2017г. излиза нейната първа детска книга „Вълшебни златни сърчица”. Няколко месеца по-късно е издадена и стихосбирката „Миг след лятото”. По четири от стихотворенията в тази стихосбирка са записани песни: „Цялата съм лято”, „Дълг към душата”, „Ела” и едноименната „Миг след лятото”. „Дълг към душата” е сред песните, участвали в Международния музикален фестивал „Златен кестен”.
Дълг към душата
Бих искала да бъда непозната,
безименна за този грешен свят,
да не дължа услуга и отплата,
и всички чужди нужди да заспят,
да бъде като сън – за миг поне,
да чувам само своите копнежи,
и вятърът далеч да отнесе
на хората безумните брътвежи.
Да бъде само моя тишината
и изгревът да бъде само мой,
и никой да не съди и пресмята,
какво съм дала, и на кой…
Бих искала да бъда непозната,
да не дължа усмивки и сълзи.
Защото всъщност само на душата
човек наистина дължи…
Рисувам ти любов
Не говори! Рисувам ти любов –
Внезапна, премълчавана, последна,
онази, за която си готов
над пропасти бездънни да ме следваш.
Не са ми нужни цветове за нея,
за нашите очи е светлина,
на тъмно ние с тебе я живеем –
на тъмно се живее любовта.
Рисувам ти любов, не говори!
Рисувам я на капки по телата ни.
От твоите проблясващи очи
трепери ненаситна тишината.
За тази нарисувана любов
не са ми нужни клетви, обещания,
душите ни са нейното платно –
телата ни са само очертания…
Бургаско ми е… Скрила съм се в себе си
и дишам тишината си на глътки…
Мъглата се отпусна над морето,
отдаде му се, призрачно безплътна.
А аз ги наблюдавах в тишината,
от пейката, от моста, от копнежите…
Смутена (може би) се скри мъглата,
морето се разля по бреговете си.
Лъчите озариха синевата му,
а вятърът разнесе нечий шепот.
Навярно нейде там, в далечината
отново акостираше сърцето ми…
Бургаско ми е, скрила съм се в себе си,
но ти все пак, все пак ще ме намериш…
Обичам да се сгуша в тишината
на някаква забравена пътечка,
да чувам шепот, вятъра в листата,
да се смали градът, да е далечен.
Да се отдам на пролетните мисли,
на птиците, на дъждовете…
Да виждам пак, че някой е разплискал
следите от тъга по бреговете…
Обичам да се сгуша, да ме няма,
за себе да бъда като пристан,
и всеки следващ миг да сътворявам
една красива пролетна измислица…