Снимка: Десислава Грамадникова
Поглеждам надолу. Лъч слънчева светлина лази по пръстите ми и се потапя в течността. За миг нещо пробясва в лъжицата. Знам какво е. Вероятно сега вагусът[1] ми ще се активира и ще започне да ми се гади. Вдигам очи и се взирам в Капитана. Той е забил поглед в очуканата метална съдина на масата пред себе си. Бавно загребва с лъжицата и не отговаря на настоятелния ми поглед.
Трябва да ям. Преди да съм започнала да повръщам. Иначе ще помислят, че заразата вече е в тялото ми. И ще са принудени да ме убият. Застъргвам с дървения прибор по дъното и се опитвам да отстраня месото. Плешивият старец става от пейката и прави крачка. Единият му крак се гъне в коляното. Олюлява се, но двама млади мъже го подхващат и го задържат изправен. Жилава слюнка се проточва от устата му и потича по яката на мръсния му потник.
…
В началото бяхме седем. Сега може да изглежда странно, но според тогавашните нормативи на Адмиралтейството това беше оптималната бройка за трансгалактически екипаж. А Адмиралтейството правеше ревизия на разпоредбите си два пъти на столетие.
Първи беше Ноа. Той се отличаваше с най-стабилната психика от всички. Вероятно беше и най-възрастният, въпреки че в свободния космос физическото стареене се развива по собствени закони. Ноа умря в началото на завръщането ни от екзопланетарната система Северен капан. Умря от естествена смърт. Обичаен сърдечно-съдов инцидент – най-честата причина за смърт при хората. Умирайки, Ноа ми остави менажерията си от птици и влечуги. Нямах неговите способности на гледач. Така и не се научих да чистя клетките на папагалите и да регулирам температурата в терариума с малоантилски игуани. Животните просто не оцеляха до завръщането ни. Опазих само малките бели плъхчета – гризачите имат удивителната привилегия да се адаптират към всяка среда. Но в крайна сметка аз бях учила за лекар, а не за гледач в зоопарка.
…
С координатите и управлението се занимаваше Матю. И Капитана, разбира се. Никога не съм владеела добре математиката. Както и неорганичната химия, по която държах изпит в първи курс. Но и аз разбрах, че от един момент нататък долу в командния център става нещо нередно. Познавах очите на Капитана. В тях обичайно гореше закачливо синьо огънче. Дори и тогава, когато навлизахме в мъгливата атмосфера на третата екзопланета и не знаехме дали гравитационното поле няма да ни смаже.
След един от общите ни разбори, когато бяхме останали само двамата, той ме погледна студено, тръсна сивкавите си кичури и издиша:
– Нали знаеш, че имаме проблем.
…
Не си спомням кой първи спомена за прионите[2]. Във всеки случай не и Капитана. Той до последно не признаваше съществуването им. Или го правеше само наум. Първи може би беше Алек. Той винаги е бил най-обективният. Или да беше Кай. Неговата дързост прозираше в зелените му очи. Кай не се съобразяваше с норми, неговото мнение беше вярното.
– Капитана ни лъже – ми каза делово Кай в оня следобед, в който се бяхме любили в неговата каюта. За пръв и единствен път. Главата ми лежеше върху голите му гърди, а косата ми се стелеше по лявото му рамо. – В центъра за управление цари пълен хаос…
Вдигнах глава и го погледнах. Зелените му ириси бяха потъмнели. Вечната му усмивка обаче самодоволно трепкаше по устните. Бях допуснала грешка, единствена през цялото пътуване. Обвързах се емоционално.
– Кажи ми, какво знаеш за прионите. Нали си лекар? – белите му зъби блестяха в здрача
– Защо за тях?
– Преди известно време прихванах няколко съобщения до капитана. Световната здравна организация е обявила пандемия от някакво заболяване, причинявано от приони. При това инфекцията се разпространявала светкавично.
– Чувал ли си за куру[3] – болестта, от която са измирали туземците на оня потънал преди век остров, наречен Нова Зеландия. Заразата е имала няколко модификации – синдромът на Кройцфейлд-Якоб, после го наричали болестта „Луда крава”…
Ноздрите на Кай се разшириха и той пое дълбоко въздух.
– Тогава единственият ни полезен ход е да си останем завинаги в открития космос.
– Ти си луд, Кай! – прошепнах и отпуснах глава върху топлото му тяло. Кожата му ухаеше на блажено безвремие. Докоснах с устни косъмчетата по гърдите му и прокарах език по сребърната халка забодена в лявото му зърно. Ухото ми долови бесния ритъм на сърцето му.
…
Приземихме се в центъра на отдавна неизползвано футболно игрище. Тревата беше изсъхнала от лятното слънце, а трибуните бяха обрасли с храсти. Никой не ни чакаше. През последните ни космически седмици разговорите ни с командния център бяха спорадични, съобщенията – неразбираеми и често се прекъсваха от внезапен смях. Накрая и честотният синхронизатор на кораба се повреди.
Въпреки всичко успяхме да се приземим. Капитана разпореди стриктно спазване на устава. Това включваше четириседмична карантина, която поради липсата на други помещения, трябваше да прекараме на кораба. За да пестим от дефицитната енергия, на десетия ден разреши на бордовия инженер Матю и химикът Ено да изнесат тялото на Ноа от хладилното помещение и да го погребат навън. Това беше нарушение на инструкциите и затова се наложи да го направят през нощта, за да не бъдат засечени от инспектори на Адмиралтейството. На това Кай просто се изсмя.
– Капитане, нима още съществува някакво Адмиралтейство?
Капитана го наказа с извънредно дежурство. Бордовият инженер и химикът не се прибраха на кораба през цялата нощ. След още двайсет и четири часа осъзнахме, че те няма да се върнат никога. Алек предложи да ги потърси. Капитана категорично отказа, и без това веднъж вече беше нарушил инструкцията. На другата сутрин не намерихме Алек в каютата му. Кай не беше на поста при външния отсек. Синьото в очите на Капитана беше изчезнало.
През следващите дни от корпусните люкове забелязах в далечината няколко сенки. С бавни и несигурни движения те се прокрадваха между разклонените храсти. По здрач на седмия ден видях дим някъде зад полуразрушената трибуна.
На следната сутрин Капитана откри нещо пред външния отсек. На парче неопренов гащеризон беше поставен мозък. Беше разполовен през двете хемисфери, хипоталамуса и очната хиазма.
…
Поглеждам надолу. Залязващото слънце промушва сноп светлина през надвисналата над главите ни плетка от клони и осветява дъното на съдината. Течността е свършила. Сега отдолу проблясва сребърната халка. Докосвам я с върха на дървената лъжица. Събирам последните капки от бульона и бавно разтварям устни. Мъжът встрани от мен шумно се оригва. Не ми се догажда. Вече не. Укротила съм вагуса си. Солта, която обилно прибавих към течността, свърши работа. Сега ми остава да преглътна и месото. Онова меко, яйцевидно нещо, което се белее на дъното. Няма да го дъвча, просто ще го поставя по-назад на езика и ще напрегна гълтача си.
– Бели бъбреци – млясва гласът в ухото ми и истеричният му кикот разтърсва пейката, на която сме седнали.
Бъркам с лъжицата в съдината и се опитвам да раздробя месото. Невъзможно е. Ръбът на лъжицата е достатъчно тъп, а и онова се оказва жилаво. Усещам влага по врата си, стича се надолу. Три дебели пръста се навират в съдината. Косматият палец набутва месото в лъжицата, а другите два пръста стисват сребърната халка и я изваждат. Извръщам глава. Тлъстото лице на човека до мен се е разплуло в доволна усмивка. Зъбите му липсват през един и в празнините съзирам езика, който се опитва да изпълзи навън. Устните му се разтварят и той облизва халката. После я слага на носа си, забива краищата и́ в меката преграда и избухва в гръмогласен смях.
Поглеждам Капитана на масата отсреща. Справил се е със своята храна. Ирисите му са тъмносини, но в ъгълчетата им забелязвам пламъчето. Вярва ми. Когато преди повече от месец взехме оставения пред кораба човешки мозък, и двамата знаехме, че той е единственото ни спасение. Както и предполагах, в тъканта открих заразните протеинови частици. После използвах знанията си и белите плъхчета, за да сътворя антиприонова ваксина. Колко син беше погледът му, когато му я поставях. Дори не получи никаква странична реакция. Така или иначе друг план за спасение нямахме. Бяхме изчерпали запасите си от вода, корабът не притежаваше енергия, за да отлети. А и къде щяхме да отидем? Бяхме на родната си планета, там, откъдето бяхме тръгнали в опит да намерим нов живот във Вселената.
Налапвам лъжицата. Парчето човешка плът залепва за небцето ми. Ако не го раздробя със зъбите, ще се задавя и ще се задуша. Мъжът до мен става от пейката и провлачва крака към хамака, разпънат под отстрещните дървета. Там дреме старецът, от двете страни го пазят мускулестите младежи, стиснали в ръце дебели колове. Не сме и мислели да воюваме с тях, бяхме обучени за мирни мисии.
– Капитане, – прошепвам, докато сме сами на масата – вероятно заразата е променила целия свят?
Той трепва, озърта се и се навежда към мен.
– Не можем да сме сигурни, Евалин. Според изчисленията ми се намираме някъде в централна Европа. Но може би в Америка… или в Австралия… някъде в Южното полукълбо… заразата все още…
– Ами ако ние и онези сме последните жители на планетата, Капитане?
– Невъзможно е! Не ми се вярва едни нищо и никакви приони да затрият Земята. Ядрена война – да, озоновата дупка, някой сблъсък с астероид…, но някакви си гъби-невидимки… Все някой някъде на тази планета трябва да се е справил с тях. И…, Ева, не се обръщай към мен с „Капитане”. Извън кораба името ми е Адам. Надявам се разбираш, че задачата ни не е приключила с физическото ни оцеляване. От нас зависи… всичко.
[1] Блуждаещият нерв (на латински: nervus vagus) е десетият черепномозъчен нерв. Служи за връзка на мозъка с показателите на сърцето, белите дробове и стомашно-чревния тракт. Блуждаещите нерви всъщност са два, но обикновено за тях се говори в единствено число. Това е най-дългият нерв на вегетативната нервна система.
[2] Прионът (съкращение от протеинна инфекциозна частица) е необикновен вид инфекциозен агент, който се състои само от белтък. Прионите са ненормално-структурирани (пространствено нагънати) форми на белтъците на организма-хазяин, които са способни да преобразуват структурата на нормалните белтъчни молекули в подобна на своята ненормална структура.
[3] Куру е прионово заболяване при човека, което протича с необратими дегенеративни изменения в нервната система, най-ясно изразени в главния мозък. Установено е при канибалското племе фора в Папуа – Нова Гвинея. Хората там добре познават болестта и я наричат „смееща се смърт“, заради загубата на ума и безпричинните, идиотски пристъпи на смях в последната ѝ фаза.