Можеше да не мърда с часове – седнал в ъгъла и вторачен в искрящия на слънцето циферблат. Да имаш часовник, когато си на шест е почти като да имаш татко. Гордееш се, спокоен си, сигурен си и се чувстваш голям, много голям. Само дето вече и бащата, и часовникът не бяха негови. Заедно с таткото, получи и часовника му, но малко след това Бог си го взе, а новата майка – прибра часовника, за да не се счупи.
Само понякога се смиляваше и му го даваше да го подържи.
В миговете, когато тя беше спокойна, часовникът беше в ръцете му и го правеше голям, а татко му го гъделичкаше със слънчевите лъчи от небето и той се чувстваше почти добре. А когато бе добре, искаше и другите около него да се чувстват така.
Днес искаше да я разсмее, да стане весела и нежна като другите майки. Опитваше да пее, да танцува около нея, опитваше се да ѝ разказва някакви истории, но тя свиваше устните си и ставаше отново твърда като пластмасовите кукли, с които момиченцата в дома си играеха.
Но този ден беше толкова хубав, че той беше сигурен, че ще спечели усмивката ѝ.
– Искаш ли да позная колко е часът по слънцето? – попита я, а очичките му блестяха предизвикателно и игриво.
– Не можеш – равно отговори тя.
– 5 часа и 10 минути! – победоносно каза той, докато скришно гледаше блестящия циферблат и после бързо го скри зад пердето.
Тя стана. Дръпна завесата и взе часовника. Лицето ѝ смени бялото си пластмасово изражение със сива злост и от устата ѝ се изтръгна крясък:
– Ще ме лъжеш ли-и-и-и?
После го би с часове. В един момент слабото му телце изтръпна и вече не чувстваше болката, но от големите му очи се стичаха сълзи от обида и унижение. За първи път някой го биеше. Та той искаше просто да я усмихне…
Стисна силно очи и усети топлите ръце на истинската си майка. Виждаше я как му се усмихва, целува го, а той си играе с косата ѝ и сплита малките си ръчички около врата ѝ. Същите тези ръчички сега се подуват от ударите и парят все едно е стиснал въглени.
Сепна се, защото беше забранено да си спомня за мама. Обеща на новите си майка и татко, когато го взеха, след като истинските му бяха отишли при Бог. Казаха му: „От днес вече няма да се казваш така, имаш ново име и нови родители – нас. Забравяш всичко отпреди!“.
И той обеща, най-вече заради таткото с часовника, защото беше добър и го водеше за риба. Но явно всички добри хора си тръгват.
Сигурно тя е права. Сигурно той е лош и така заслужава. Заслужава да няма добри хора около себе си, а само нея. Но сигурно и тя е добра, а той я прави лоша. Затова заслужава и колана, и точилката, и новото име, дето хич не си го харесва, и избледнелите панталони, които са му до глезените, и да е заключен, и да го нарича с лоши думи… Всичко заслужава.
Нощем се опитва да преброи всичките бели, които е правил и да разбере дали заради тях майчицата му вече я няма. Но защо сега, колкото повече се опитва да бъде добър, толкова повече го парят въглените по дланите, по гръбчето, а когато е много ядосана – и по главата?
Дали тя някак разбира, че нощем си мисли за мама и повтаря първото си име, за да не го забрави? Затова ли все го обвинява, че лъже и че е лош?
Реши, че ако ѝ признае, тя ще му помогне да забрави. Каза ѝ:
– Аз още си спомням като бях малък. Помня първите си родители. Не успявам да ги забравя.
Още недовършил, видя познатото гневно изражение и усети ударите върху себе си.
Не разбираше защо тя се държи така, когато той се опитваше да я обича.
– Извинявай! Аз няма повече… Аз не я обичам. Аз няма да я помня повече…
Въглените продължаваха да горят телцето му.
Върна се в ъгъла.
Часовникът повече никога не попадна в ръцете му. А към слънцето не погледа много дълго време. Нямаше право да бъде щастлив, защото беше лош. Заради него бяха умрели всички – всички, които обичаше. Ами ако и слънцето умре?
Повече няма да обича нищо.
~ ~ ~
„Там, където свършва морето“ вече е една от най-търсените книги в каталога на „Библиотека България“ и може да бъде закупена от големите книжни разпространители, както и в нашата електронна книжарница. Повече за самата книга можете да разберете тук.
Фотография: Ивелина Чолакова