Представи си, че светът е огромен киносалон. Прожектират филма на живота ти. Кои кадри от него ще избереш, за да нарисуваш себе си?
Мислейки за това как избраните кадри от живота на човек могат да бъдат като парченца пъзел, който в целостта си го изобразяват, за да е истински образът – това е сбор от всички цветове на тъгата, на болките радостите, щастието и крайният ефект, който се е получил от тях. Животът на всеки човек може да бъде представен във филм. И когато се изправиш пред този въпрос – какво би искал да се види, какво би предпочел да остане зад кадър и в същото време филмът да отразява действителността, малко е трудно… Защото не винаги това, което виждат хората отвън, се покрива на сто процента с вътрешното ти усещане и познание за себе си. Моят живот би бил, смея да твърдя, наистина интересен филм, на който човек порядъчно и да поплаче, и да се посмее.
Определено може би филмът на живота ми най-удачно би се получил като анимационен, или най-добре смесен – игрален, преминаващ на моменти в анимация. Но добра и талантлива, като създадена от Дисни. Един анимационен кадър би филтрирал по един красив начин дори и най-горчивите и тъмни сцени, които всеки има във филма си..
Кои кадри биха ме нарисували? Тези, които пунктират произхода на моето непорастване. Те са от тъжни до крайно забавни.
Любими кадри – децата ми. Едно нелесно, но щастливо самотно майчинство, в което ролите понякога се разменят. Родих си майка и баща 🙂 И имах в същото време самотата и свободата да се защурам навътре в себе си, да стигна до беседката в градината на Поезията, която ми даде от своите семенца, луковички и коренчета. Даде ми и най-прелестните приятелства с хора, които също познават градината ѝ.
Безценен кадър е работата ми с деца – в детски градини и като аниматор в детски парти клуб. Вълшебен свят, който много помага да се опазиш в една чиста, забавна и приказна реалност! Е, страничният ефект е и една придобита, добре охранена инфантилност, но… при мен не беше трудно. 🙂 Общо взето, забавно развиваща се съм. 🙂
Безценен кадър са и всички премеждия, всички страхове и срещи с тъмната страна на Живота, които ме запознаха с Бог, с чието приятелство получих в Дар Вярата си, приятелството с Него и Силата, родена от това Доверие, че Той знае какво прави и винаги, всичко е за Добро.
Топ кадърът на всеки живот е Любовта. Любовта, която ми донесе подобаваща болка и подобаващо щастие, както само тя умее. Няма щастие, родено без болка. Любовта като Мъжът в живота ми – Magister Ludi, е по-скоро ефимерна и на пръв поглед странно сбъдната, но за това пък имам щастието да е от онези – безсмъртните, които в едно обикновено, простосмъртно партньорство не могат да създадат неназовимите чудеса, които да миросат живота на човек.
Общо взето, най-болезнените „снимачни дни“ в моя филм създадоха най- красивите кадри.
Крайният продукт какъв е? Каква съм? Едно остаряващо външно бивше Барби, с нарушен метаболизъм, видима възраст – петдесет, невидима – между девет и дванайсет, малко атипична жена ( момиче, което е израснало без баща и почти без майка, мисля, че няма как да стане дама). Нещо като Пипи дългото чорапче. На моменти неуверена в себе си и в обичта, и присъствието на хората край себе си, малко наивна и чистосърдечна, малко дървена направа, но като цяло, силна, интуитивна, виждаща ясно първо доброто, неубягващо ѝ и лошото, но пренебрегвайки го и вярвайки твърдо и упорито в изначалното Добро. Вярваща, витаеща в облаците над нещата, с анимационен поглед за живота. Щастлива и богата с това, което имам – Бог, дом, деца, приятели, любов, която не всекиму е по мярка, думи, които да преподреждам, работата с деца, която обичам безмерно… Все неща, които няма как да си купя.
И любопитна за кадрите, които Времето все още не е проявило. 🙂
Доста голяма пауза между дебютната ти стихосбирка „Парченца любов“ и новата „Заведи ме на кино“. Присъстваше ли поезията в живота ти през това време?
Първата ми стихосбирка излезе ентусиазирано от моя страна, с първите ми, най-наивни стихове, без реално да съм готова сякаш за нея. От която дори по едно време се срамувах, след влизането ми в този сайт-свят – „Хулите“, запознавайки се с неимоверните таланти там. Но тя, като едно дете, опитващо се да се докаже на родителя си, ми донесе много приятелства, щастие и радост. Паузата между двете стихосбирки е голяма, макар да не съм спирала да пиша. Може би защото трябваше нужното време да узрее както трябва втората. А и по финансови причини – все не стигат средства за самофинансиране, а не мога да търся и моля за спонсорства. Нямаше и скоро да се случи, ако не беше и това Чудо в живота ми – Издателство „Библиотека България“ 🙂 Публикувам главно в „Хулите“ и страничката ми в indi.blog.bg.
Всъщност доста актуална тема напоследък засягаш още в първото стихотворение от книгата си – „Номинация за Оскар“. Как мислиш, дали всички ние играем роли?
Изключая играенето на роли в живота, когато човек представя поведение, различно от присъщото си, смятам, че… може би наистина имаме свои роли в този филм – „Животът“. И всеки играе тази, в която е най-добър, подбрани и разпределени в един небесен кастинг.
А кой е режисьорът на филма на живота изобщо?
Макар и да е тази висша сила – Бог, според мен, в чиято единственост вярвам, може би все пак има някакъв екип – от ангели и други висши същества… Но и ние самите имаме своето участие в режисурата. По-скоро сценария е може би най-вече свише. Някой беше казал, че когато ние се променяме, Бог променя и плановете си за нас, та… и от нас зависи Филма, но не само.
Любовта – дали тя още е там, където отива след вечеря?
Любовта – тази най-висша Сила, Вдъхновение и Смисъл, … си мисля, това е Бог. Или Силата, която го е родила. Едно са. Отвъдна е. От нас зависи, мисля, да я държим будна тук и да не заспива. Поне не и преди нас.
В поезията ти сякаш се наблюдава влиянието на фолклора, вярно ли е това и откъде идва?
Възможно е… Но нямам представа. Дори не съм се замисляла и опитвала да анализирам поезията си. От дете чета стихове… В шести, седми, осми клас, се запалих по нашите съвременни поети и четях, и преписвах в тетрадки и тефтери стихове на Евтим Евтимов, Дамян Дамянов, Павел Матев, Матей Шопкин, Давид Овадия, Станка Пенчева, Лиляна Стефанова, Людмила Исаева, Лиана Даскалова, Ваня Петкова… и много, много, много други още… Не пропусках и всяко предаване „Чай“, където накрая Драго Драганов така вдъхновено, благоговейно и облъчващо рецитираше всеки път по едно стихотворение… После и световни поети… И в един момент прописах и аз, някъде на шестнайсет години. Минават през сърцето разни неща, мисълта ги улавя и превежда някак. Някои се изливат с лекота, други мъдря и нагласям малко по-дълго. Ако поезията е наука, то определено не съм квалифициран професионалист. Само на талант, колкото – толкова, карам.
Образите, които рисуваш в стихотворенията си – срещала ли си тези герои в живота?
Всичко е от живота. Може би в повечето ми стихове има някаква по-особена метафоричност, която създава впечатление за нереалност, но това е просто една словесна дреха на реалността. Независимо дали точно аз лирически съм вътре.
Колко важно е да помним, че някой някъде ни обича?
Жизнено важно. Както и сами да се обичаме. Човек има нуждата да знае, че е обичан и страда понякога, когато не се чувства обичан от някой. Няма как всички да ни обичат и да отвръщат на чувствата ни. Точно в такива моменти трябва да помним, че някой, някъде ни обича. А най-сигурният Някой някъде, е Бог. Усещането за обич ни дава гръбнак, криле и вдъхновение.
А имаш ли рецепта за това как да не идем на кино в онзи, негативния смисъл?
То негативният смисъл е…свършек на нещо. Колко да е негативно едно отиване на кино в този смисъл? Всеки край на едно, е начало на друго. Отиването на кино и в този смисъл, така, или иначе, ни е в кърпа вързан. Това е най-сигурното нещо в този свят. По-важно е какъв филм сме оставили след себе си и какъв ще е този, в който…отиваме на кино. 🙂 А рецепта… Не знам дали има точна рецепта. Може би достатъчно е да сме най-добрата версия на себе си, с кротка и ненатрапчива Сянка, да развиваме постоянно и надграждаме образа на героя си.
Кои са темите извън поезията, които би желала да обсъдиш с читателите си? За какво бихте разговаряли? Какво още имаш да им кажеш?
Ами… всичко, което биха искали да обсъдят с мен. Стига да не е строго специализирано и научно. Да не ме подхванат на тема ядрена физика, енергетика, висша математика, молекулярна биология, химия и прочее… 🙂 Че много и какво ли не чета, но и бързо забравям, а не знам как да си ъпгрейдна меморито да не дилийтва толкова бързо голяма част от постъпилата информация. 🙂 Но всичко, което е в областта на дървената философия… 🙂
Какво да им кажа… Да четат обогатяващи душата и ума четива. не просто да вярват в Бог и съществуването му, а да си създадат здрава връзка с тази сила, като му изпратят покана за приятелство и го последват в… skybook и да последват страницата му 🙂 Да се доверяват на решенията, на божествените решения за тях, защото Бог знае какво прави. Да носят в себе си Вярата, Надеждата и Любовта, защото те живеят в дома на Мъдростта и само те могат да ги отведат там. Да не забравят, че най-голямото им задължение е да бъдат щастливи. Защото животът ни тук е подаръкът на Бог за нас, а той иска да се радваме на подаръка му, както ние сме доволни, когато другите се радват на нашите подаръци. Разбира се, като си дават ясна сметка за средствата, нужни за придобитото щастие – дали и за колко хора то не би било нещастие. Защото всичко има цена, всичко се заплаща и от нас зависи какви ще са транзакциите по сметката ни.
Но да не звуча като някой пастор и аз! 🙂 Да са здрави и опазени в тези трудни времена! Да обичат, да слушат хубава музика, да открият своя икигай- съвкупността от това, което ги прави щастливи; това, което е полезно за човечеството; това, което умеят най-добре и това, което осигурява прахраната им. Да се забавляват, да ходят на кино в най- красивия смисъл, да играят по най- добрия и достоен начин своята роля в този филм – “ Животът“ и да получат заслужен „Оскар“ !
Интервюто взе Ива Спиридонова
Фотог