Четенето като съдба, дисциплина и вътрешен път
✍️ Какво остава след една книга – сюжетът, героите или усещането, че сме били променени?
В рубриката Писателят като читател срещаме авторите в онзи дълбок, личен разговор с книгите – като памет, като избор и като начин да изградим себе си. Защото четенето не е просто навик, а форма на вътрешен живот.
Днес ви срещаме с Женя Димова – разговор за четенето като съдба, за писането като отговорност и за книгите, които остават завинаги.
- Книга, към която се връщам отново и отново
С годините все прибавям и по още някоя, но „Мемоарите на Адриан“ на Маргьорит Юрсенар прочетох през 2000 г. и оттогава съм я препрочитала много пъти. И почти всичко преведено от френската писателка.
- Книга, която ме разтърси
„Джейн Еър“ от Шарлот Бронте – живях в нейния описан свят дълго време, бях на 16 години в средата на 80-те години на ХХ век, разбираемо е; „Железният светилник“, четирилогията на Талев; поезията на Емили Дикинсън по-късно – шеметни полети на духа през природата и човека. По това време прописах стихове. След 30-те си години станах почти всеяден читател, у всеки автор намирах по нещо, което осветляваше съзнанието ми и разтърсваше душата ми. Поезия, проза, български и чужди автори… Постепенно открих Джон Стайнбек с „На изток от рая“, преживях самотата на Херман Хесе в „Степния вълк“, „Погнусата“ на Сартр и като цяло екзистенциалистите. Стефан Цвайг с „Писмо от една непозната“, потресаващо ми подейства… Стиховете на гръцките поети Кавафис, Сеферис (в превод на Стефан Гечев), Костас Монтис (превод от Яна Букова). Пропускам вероятно толкова важни заглавия от различни мои периоди.
Специална за мен е Вирджиния Улф – няколко години бях под влияние на есето ѝ „Собствена стая“. Едва ли е нужно да обяснявам как въздействаха идеите ѝ на една „домашна“ жена с две деца, каквато бях тогава – започнах да пиша по-сериозно, записах и Литература в университета, бях на 38 години. Започнах да се отнасям с отговорност към писането си, разширих го и задълбочих в разкази, опитах и с роман. Дотогава бях издала две книжки със стихове и единствено разбирах, че е неизбежно, че вече не мога да бягам, щом думите са ме избрали. Виржиния ме научи да „издърпвам нишката“ на мисълта си, че няма такова нещо като чакането на романтичното вдъхновение, а трябва да упорстваш и работиш над текстовете си. Да се усамотиш (ако имаш годишна рента и собствена стая, разбира се) и спокойно да заявиш себе си чрез думи. Показа ми, че писането е важно почти колкото живеенето. Оттогава са пристрастията ми към автори, които мислят и пишат по подобен начин – ясно, открито, следват потока на мисълта си и обглеждат света отвън и човека отвътре.
И – Маркес с книгата „12 странстващи разказа“, разтърсващи наистина – особено „Мария дос Прасерес“ и „Дойдох само да се обадя по телефона“!
- Книга, която ме научи да пиша
Със сигурност не е една. За „Собствена стая“ вече казах. Но в начина, по който опитвам да пиша прозата си сега, има и от „По следите на изгубеното време“ на Марсел Пруст (четена преди повече от трийсет години) – този автор ми даде насладата от дългите изречения и вглеждането в детайлите, заради които после се „пристрастих“ към Маргьорит Юрсенар, в последните пет години и към Олга Токарчук, незаменим учител за мен с „Чувствителният разказвач“ и „Дом дневен, дом нощен“! Прибавям като важен и любимия магически Маркес.
- Книга, която бих подарила на приятел
Алексис Зорбас на Никос Казандзакис, подарявала съм я многократно. Книга, която всеки човек трябва да прочете, ако иска да живее смислен и пълноценен живот, на който да се радва. Там има неща като (цитирам по памет): „Във всеки един свой човешки ден трябва да вършиш работа за ума, работа за ръцете, за краката, за сърцето…“. Това си остана като мой девиз и мисля, че ако всеки е зает с добрите си важни дела, добруването ще е за всички.
- Книга, която ме накара да мисля дълго след последната страница
Почти с всяка прочетена книга е така. Но все пак – „Непосилната лекота на битието“ на Милан Кундера. Още „Непривична земя“ на Джумпа Лахири, Арундхати Рой с „Богът на дребните неща“…
- Подценена книга, която заслужава повече внимание
В никакъв случай не подценена, но мисля, че никой четящ човек да бива да пропусне „Балада за Георг Хених“ на Виктор Пасков. Поколение след поколение да бъдат подсещани за тази великолепна книга. Също творчеството на Калин Терзийски да не бъде забравяно.
- Книга, която открих случайно, но се оказа важна за мен
Ще се повторя, но „Избрано“ на Маргьорит Юрсенар. Помня как в началото на 2000 г. прочетох за авторката в „Литературен вестник“, който получавах на вратата си всеки четвъртък в малкото си, провинциално градче (тук правя отклонение, за да кажа за важността на този вестник в моя живот на любознателен читател и пишещ човек). Още на следващия ден пътувах до Стара Загора специално, за да си купя книгата от новата книжарница Хеликон там, и до ден днешен е близо до ръката ми. В сборника са няколко повести и разкази, всеки един различен по тема и сюжет, но писани по начин и стил, каквито допадат на характера, светогледа и на желанието ми да чета точно такава литература.
Но не е било случайно нищо от това!
- Любим литературен герой
Пипилота Виктуалия Транспаранта… Дългия чорап – неизменно начело на списъка! След това този списък е доста дълъг. Но ако трябва да съм съвсем честна и да спомена поне някои – Доротея от „Бариерата“ на Павел Вежинов някога, Фани Хорн от „Осъдени души“, Елизабет Бенет от „Гордост и предразсъдъци“ на Джей Остин… Явно на по-младата възраст е присъщо да се идентифицира с герои от книги. По-късно, когато постепенно се култивираш като читател, целта и удоволствието от четенето е да извлечеш възможно повече, ако можеш – всичко от заложеното от автора в книгата, не само един образ.
- Любим първи ред от книга
От Астрид Линдгрен: „Адриатикът миеше с мощните си вълни плажа на Лидо и заливаше големия ми пръст, с който се опитвах да изпиша името на Ленард в пясъка.“ из „Кати в Италия“. Всичко е тук – човекът, природата, мястото, любовта и илюзията за нея, писането/литературата в цялата ѝ трудна уловимост, както и неуловимостта на битието!
- Книга, която чета в момента
„Книгите на Яков“ от Олга Токарчук в чудесния превод на Крум Крумов. Дълга наслада (1035 стр.!) за сетивата и предизвикателство за ума ми. Обожавам (не е силна думата) Госпожа Литература, имам всичките ѝ книги като много ценни в библиотеката ми.
- Книга, която бих искала да съм написала
„Крадецът на праскови“ – за щастие написана от Емилиян Станев; „Три ябълки паднаха от небето“ от Нарине Абгарян.
- Любима книга от български автор
Много са, поетични книги. От класиците ни до съвременни автори. Толкова страхотни поети имаме и днес, няма да мога да изтъкна само една книга, а и няма да е честно спрямо авторите. И всеки ден откривам нови! Но все пак: Екатерина Йосифова, Аксиния Михайлова, Цочо Бояджиев, Борис Христов, Георги Господинов (чета го от първите му стихосбирки през 90-те, сборници с разкази и романи)…
Още само малка част от всички: Записки-те на Захари Стоянов!, „Осъдени души“ на Димитър Димов, Милен Русков с „Възвишение“, от най-новите „И леглото ни е зеленина“ на Виолета Радкова.
- Какво означава четенето за теб
Едно от най-красивите и смислени приключения в живота ми, от което съм избрала да не се лишавам.
Това е част от поредица срещи с български автори, които ни разкриват своя читателски свят – книгите, които ги изграждат и остават с тях във времето.
Ако този разговор ви е докоснал, разгледайте и книгите на български автори в каталога на „Библиотека България“ – съвременни гласове, които също търсят, намират и остават.
Фотографии: личен архив
Библиотека България – нашето издателство за българска литература