„Издигане” е дебют, чийто автор изчака думите му да достигнат онази безплътна форма на съвършена поезия, която е близка до тишината. Текстовете в тази книга са код. Дрескод за изход от себе си. Ако такъв е възможен.
Социалната функция на изкуството е изчерпана в елитарните и консуматорски пози на креативния потребител, апотеозно честващ експертни статуси и високи морални позиции. Струва ни се, че съвременните автори, ако въобще има такива, изцяло са интернализирали дисциплиниращите дискурси на литературната, научната и политическата власт.
Една книга, оцеляла след апокалипсис, преживяла потопа от думи и осмелила се да достигне небето. За да си поговори с Бог за греховете ни. Писане, което завършва строежа на Вавилонската кула, за да ни даде универсалния език. Човешки и божествен едновременно. И затова вечен. Акт на умиране , акт на обичане, акт на себеизписване, за да отидеш далеч отвъд поезията и да си точно тук и сега. И да създадеш език, древен колкото самата любов и разбираем колкото смъртта. „Езикът, на който умирам”. И същия, на който обичам.
