Сега пак съм там. Проследявам с поглед еднаквите гардеробчета, строени в редичка и всичките с прилежно затворени вратички. Споменът настоятелно ме издърпва още по-навътре – до дългата дървена пейка, покрита с червена изкуствена кожа, на която всяка сутрин сядах, събувах външните си обувки, нахлузвах пантофките и се пъхах в оранжевата престилчица с кант на квадратчета по ръкавите. Отпред на джобчето мама беше избродирала със светъл конец първите букви на трите ми имена. От тях тръгна и прякорът ми.

Нареди се на въртящата се врата, около която се събираха също бързащи хора и обърна глава към възрастната жена. Тя продължаваше да го гледа втренчено.
– Днес ще се разделиш с една от твоите любови, но ще намериш друга.
Думите ѝ леко го смутиха, но инженерът, нямащ време и желание да се занимава с нея, се шмугна в сградата. Озовавайки се вътре, той веднага побърза към информационните табла, за да види от кой коловоз тръгва влакът му.

През ръката ѝ премина остро убождане. Тя подскочи от уплаха и вдигна ръкавчето си, но нямаше нищо. Замисли се за миг, но реши, че ѝ се е сторило. „От вълнението е.“ Последва моментът, който бе очаквала двадесет и четири дни. Приближи се до специалния календар, който висеше на стената и отвори последното картонено прозорче, зад което откри най-голямото шоколадово блокче.

Тази вечер за пореден път сложиха старата паралия между три гроба и се настаниха с пъшкане на трикраките си столчета. Луната тъкмо бе изплувала, въздухът изстиваше бързо. Трите газови фенера разпръскваха лепкавия мрак и осветяваха сбръчканите лица на приятелите.