Изборът на редактора
Редове на фокус е авторска рубрика на Ива Спиридонова, посветена на съвременната българска литература. В нея фрагменти от различни произведения се превръщат в отправна точка за разговор за смисъла, търсенето и човешкия опит. Това не са рецензии в класическия смисъл, а внимателен прочит и философско вглеждане в текста.
Има автори, чието развитие може да се проследи като права линия във времето и пространството на живеенето и себеизграждането чрез и заради текста. Има и такива, при които то се случва като приближаване и отдалечаване от самите себе си. Боряна Богданова принадлежи към втория тип пишещи човеци.
Тя е родена през 1990 г. в София, завършва английска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Има публикувани стихотворения в редица литературни вестници и онлайн платформи за изкуство, както и награди в конкурси за поезия и проза, сред които две втори награди в Националния поетичен конкурс „Добромир Тонев“ през 2022 г. и 2023 г. Пише предимно поезия, но и кратки разкази. Дебютната ѝ стихосбирка „РаМЕНе и самоТИ“ излиза в края на 2019 г., сборникът с разкази „Разместване на небето“ – през март 2022 г., а втората ѝ поетична колекция „Ръцете, с които оцеляваме“ става факт през 2024 г.
Но не това коя е тя е важното в случая, а как придвижва, съгражда и осъществява себе си като автор чрез думите. Това е и темата на априлските „Редове на фокус“ – от „Рамене и самоти“ през „Разместване на небето“ до „Ръцете, с които оцеляваме“ ще се опитаме да проследим разгръщането не просто на нейното писане, а на един доста по-сложен процес – движението на човека вътре в езика. Живеенето на автора в езика.
РаМЕНе и самоТИ: когато думите носят тежестта на тялото
В дебютната книга на Боряна езикът е нешлифован и непосредствен. Не е обработен, не е и отстранен от носителя му, а е жив и ранен. Поезията тук не стои на разстояние от преживяването. Тя е негово продължение:
сърцето не е две равни половини
не е симетрично и затворено
както го рисуват
Наблюдаваме отказ от утвърденото. От образа, който ни е удобен. Сърцето тук не е символ. То е орган, който се разстройва, разпада, отказва да бъде цял… Любовта също не е хармония:
понякога излизаше от ритъм
и тогава разбирах
че съм влюбена
Тук любовта се разпознава не чрез покой, а чрез нарушение. Самотата също не е единична:
самотите ми са теб
самоти
си
само ти
И внезапно езикът започва да се разпада заедно със смисъла. Думите се разместват, сричат се, разтварят се. Това е поезия на неустойчивостта – на човека, който още не може да понесе себе си.
Разместване на небето: когато светът започва да говори
Във втората книга на Боряна настъпва едно почти незабележимо изместване. Гласът се отдръпва от себе си и започва да… гледа. Светът влиза в текста не като декор, а като носител на същата ранимост, която е характерна за човека. И ето, хората се появяват – в подлези, улици, пространства. Не като сюжет, а като присъствие.
Тази книга всъщност съдържа не къси разкази, а поезия, която се е разтворила в проза, без да изгуби чувствителността си. И смисълът някак е пораснал. Вече не е концентриран в едно-единствено сърце. Той е разпределен в множество съдби. И ако в първата книга болката е вътрешна, тук тя започва да се разпознава като обща. И да се изживява като такава. Тоест, „Разместване на небето“ може да отключи съпреживяването. И да ни размести. Светът също.
Това при Боряна е моментът, в който езикът спира да бъде единствено спасение.
И се превръща в начин на виждане, наблюдение, съзерцание.
Ръцете, с които оцеляваме: когато езикът се успокоява
Третата книга на Боряна в никакъв случай не е връщане назад. Тя е събиране. Тук поезията вече не бърза да казва всичко. Тя вече знае, че това не е необходимо. И паузите предполагат размисъл, свободно дишане на мисълта около поезията.
Още в началото се появява усещането за липса, което вече не е хаотично, а осмислено:
Като отрязана ръка съм, а очаквам да раздвижа пръсти…
Това е образ на невъзможното продължение. Но и на опита да се живее въпреки него. Болката тук не изчезва, но се превръща в нещо, което може да бъде изговорено без разпад:
Боже, благодаря ти за болката –
тя ме направи
(чужд)
човек.
Това е ключовият момент. Болката вече не е само разрушение, тя е и форма на изграждане на самия себе си.
Светът също присъства по различен начин – по-конкретно, по-плътно:
Кръвта излиза най-лесно със студена вода.
Това е ред, който не търси метафора. Той е самата реалност. Каквато, за съжаление, вече я познаваме в последните няколко години. И тук – отново пространство за размисъл.
И точно в този момент книгата започва да се връща към най-тихото – към родовото, към женското начало, към паметта, към жеста:
Това са ръцете, с които отглежда майка ми
и с които ме завива…
Това са ръцете, с които оцеляваме.
Тук поезията вече не е само за аз-а. Тя е за всички ни. И ни разказва за предаването нататък.
Езикът: от разпад към форма
Ако проследим трите книги на Боряна Богданова през езика, каквото цели и поставянето на фокус именно на нейните редове през годините, то можем ясно да забележим следното:
– в първата книга той е разпадащ се;
– във втората – разгръщащ се;
– в третата – събран.
Езикът остава, но се променя. От израз на разпад той се превръща в съзнателен избор.
Гласът: непроменен и различен
Най-интересното при Боряна Богданова е, че гласът ѝ не се губи. Той остава разпознаваем: тих, внимателен, насочен към малкото, чувствителен към детайла. Но позицията му се променя – от вътрешно преживяване към наблюдение и разбиране. Ако трябва да назовем или опишем това развитие най-точно чрез езика на Боряна, то би се получило следното: от „мен ме боли“, към „светът боли“ до „така се живее с болката“. И в това изместване има нещо много важно: липсва патос. Това не е писане, което драматизира. Това е писане, което разпознава.
Трите книги на Боряна Богданова не са отделни гласове. Те са три начина на присъствие. Три лица на един глас. В първата човекът се опитва да оцелее чрез думите. Във втората започва да вижда другите. В третата разбира, че не е сам. И че оцеляването не е лично усилие. А нещо, което се случва в допира между хората. В ръцете:
…и без теб
и без мен
ще ни има…
И може би точно това е най-тихото постижение на тази поезия: че не ни спасява.
Но ни прави по-малко сами.
Ива Спиридонова