Тази книга е метафора на човешкия живот, чийто смисъл се крие някъде отвъд карамела на залеза. Ако имаш късмет, смътно помниш пътя до него, а за да ти помогнат, в теб остават хиляди парченца от предишни съществувания, като съкровища, като крайъгълни камъни, които ти показват посоката към теб самия. Защото какво друго, ако не човекът, е смисъла? И опитът му е мъдрост, а мъдростта на сърцето е любовта към себе си. Тя е топла, уютна, златна, карамелена… И единственото твое място сред света и през времето.
Възможна ли е тази история или не? Случила ли се е наистина или е плод на авторовото въображение? Ще разберете, но чак когато затворите и последната страница на тази книга.
Древните са вярвали, че обозримо е само миналото, че няма как да знаем какво ще е бъдещето – можем само да работим за това то да отговаря на нашите очаквания и желания. С настоящата книга те каня, читателю, да надзърнем в миналото на едно от най-старите училища в град Русе – нашата Математическа гимназия „Баба Тонка”. Заедно ще подирим с теб причините за зараждането и съхраняването на възрожденската традиция на училищния и ученическия театър. Той се появява почти едновременно с гимназията. Сам ще се убедиш, че това съвсем не е случайно. Ще надзърнем, друже, в котлето на жарките блянове и страсти, които преобразяват Русе, превръщат го в града на първите неща и дават самочувствие на неговите жители като на същи европейци.
Проблемът за липсата на любов и последиците от необичането и отхвърлянето, оковите на обстоятелствата, сложността на човешките взаимоотношения, крехкостта на тънката червена нишка – кръвната връзка, която ни свързва завинаги с някого… и онова страшно острие, което я прекъсва, държано от човешка ръка. Докога сме хора, откога сме хора и как сме хора? Тези въпроси задава тази книга. И напомня най-важното – човеци сме само когато обичаме.
Романът е предизвикателно пътешествие през епизоди от житейски загуби, вътрешни трансформации и музика. Давид, малко момче от село, се изправя срещу „Голиат“, непредсказуемия и жесток живот, и трябва да се справи с ударите, които му нанася съдбата. Срещаме го в повратна точка от неговия житейски път: изградил кариера на успешен музикант в началото на 30-те си години и открил голямата любов, но затворил „вратата“ към детството и белязаното от катаклизми юношество. Нещо повече, от българина Давид той се е превърнал в англичанина Дейвид, прекъсвайки корените си. Може ли да продължи към извоюваното щастие без частите от себе си, които е разпилял?
Текстът като метафора на разпада на личността. Текстът като организъм, преминаващ от едно в друго състояние, така както човекът мултиплицира себе си в търсенията си. За да достигне кота нула. И да бъде свободен да си прости. Анти-текст, преминаване отвъд езика и границите на комуникативната си функция и в същото време в диалог сам със себе си. Оставящ белег върху паметта на сетивата ти и надживяващ всички твои умиращи сезони.
„Всичките мъртви сезони на една рустифина” е всичко това. Не подлежи на стандартните определения за литература. И вероятно тъкмо заради това е литература.
Да нарисуваш „Лус“ се оказа нелека задача, въпреки ентусиазма, с който прегърнах идеята. Все едно рисуваш онези пет минути безвремие, които се случват всеки ден. Миг след като слънцето се е скрило зад ъгъла и секунда преди мрака да прегърне на пръсти света. Тогава зад кориците е „Лус“. Безвремие на наслоени образи и чувства. Топла самота в маковете и споделения полет на черния щъркел. Присъствие в дъждовни завеси и мъркащи котки. „Лус“ живее в друга реалност. Наситена с очакване и любов, която да бъде изживяна.
Ако имаш очи и въображение да надникнеш в човешкото сърце, ще откриеш, че там се крие вселена, подчинена на законите на страстта и кръвта, която управлява живота ни. Иви Атанасова не само че надниква в сърцата на своите герои, нещо повече, тя се превръща в техен изследовател. Подобно летежа на семенцата на глухарчето, символ на тази книга, тя самата, със своето ненатрапчиво, ефирно присъствие, разказва за страстта у хората, за нейните върхове и спадове, огън и лед.
„Живи сенки. Размяна“ е книга със задъхани редове, които с лекота те поставят „на нокти“ и поддържат интереса ти до самия край… а там разбираш, че всъщност това е само началото.
Присъствието в историческата памет на един народ е най-добрата оценка за онези, които са оставили следите си в нея. Тя е тази, която безпогрешно оценява приноса и значимостта на отделните личности, преминали през епохите, съставляващи мъдростта и съзряването на нацията от раждането ѝ до наши дни. Не са много онези, понесли изпитанието на забравата и останали вечни, защото са наши корени
