Леда Гео Милева е поет, преводач, детски учител, народен деятел на изкуството и културата, общественик и дипломат. Тя е автор на стихове и пиеси за деца и на преводи от английски, руски и френски.

1920 г. - Леда Милева е родена на 5 февруари 1920 г. в София, дъщеря е на поета Гео Милев и актрисата Милица Милева;

„Винаги съм носила името на баща си с гордост и отговорност. Никога не можах да се освободя от чувството, че съм дъщеря на Гео Милев и трябва да бъда достойна за него. И досега, наред с всичко друго, което правя, най-голям приоритет има това какво мога и какво трябва да направя за Гео Милев - за откриване на цялото му наследство, което да получи по-пълна оценка и да стигне до съзнанието на повече съвременници. Защото неговото дело в много отношения е противоречиво и дава възможност за най-различни тълкувания, на което сме свидетели през годините.“

1938 г. – завършва средно образование в Американския колеж в София;

1938-1941 г. - следва в Юридическия факултет на Софийския университет „Климент Охридски“;

1940 г. - завършва института за детски учителки в София;

1944-1951 г. - ръководител на детско-юношеските предавания в Радио „София“;

1947 г.-  става член на Съюза на българските писатели;

1951-1956 г. - редактор в издателствата „Народна младеж“ и „Български писател“;

1956-1960 г. - редактира списание „Дружинка“;

„А че ще се явяват нови герои, е естествено. Животът върви напред и децата са част от него. Това обаче не значи, че ще изчезнат традиционните, вечните герои. Защото всяко дете открива света за себе си. Открива слънцето, изгрева, звездите, гората, цветето, любовта към мама, към семейството... И тези герои и вечните теми за доброто и злото, моралните теми, никога няма да слязат от сцената. Те винаги трябва да бъдат в сърцето на детската литература.“

1959 г. - удостоена е с орден „Кирил и Методий“, I степен;

1960-1980 г. - заместник-председател и председател на българския ПЕН клуб - международна неправителствена организация, обединяваща професионалните писатели и журналисти, работещи в различни литературни жанрове;

1966-1970 г. - генерален директор на Българската национална телевизия;

1970-1972 г. – заместник началник на отдел „Печат и културно сътрудничество“ при Министерство на външните работи;

1970 г. – удостоена е с орден „Народна република България“, I степен; с орден „Георги Димитров“; лауреат на „Димитровска награда“;

1972-1978 г. – посланик на България в ЮНЕСКО, Париж;

1979 г. - ЮНЕСКО издава стихове на Леда Милева на френски език в серията „Представителни творби на световна литература“;

1979-1989 г. - председател на Съюза на преводачите в България;

1980-1991 г. - създател и главен редактор на списанието за чуждестранна литература „Панорама“;

1981-1986 г. - народен представител в Осмото Народно събрание;

1986-1990 г. - народен представител в Деветото Народно събрание;

1990-1991 г. - народен представител в Седмото Велико Народно събрание;

2001 г. – носител на наградата за детска литература „Калина Малина“;

2006 г. – удостоена е с орден „Стара планина“, I степен;

2008 г. – удостоена с национална награда „Константин Константинов“ за цялостен принос в детското книгоиздаване;

2013 г. - Леда Милева умира на 5 февруари.

Леда Милева е автор на повече от 30 стихосбирки за деца, театрални и радио-пиеси, превеждани на английски, френски, немски, руски, полски и други езици. Tя е автор на една от най-любимите детски песнички - „Зайченцето бяло”. Автор е на книгите "Заю на разходка" (1946), "Няма време" (1949), "Работна Мецана" (1954), "Мустакатият Иванчо" (1957), "Златоперко" (1965), "Влак-юнак" (1967), "Къде е хоботът на слона" (1983) и др. Автор е на множество статии по проблемите на литературата, превода и международното културно сътрудничество. Преводач е на съвременна американска, английска и африканска поезия. Леда Милева е записана в почетния списък „Ханс Кристиян Андерсен" на Международния съвет по детската книга.

„Много пъти съм разказвала, че то (стихотворението „Зайченцето бяло“) е съвсем случайно и набързо написано. Бях уредник на списание “Първи стъпки” и в печатницата се оказа, че половин страница остава празна и няма никакъв материал. Списанието трябваше да се печата и аз се чудех какво да правя, какво да правя. И така, на коляно, както се казва, написах тези няколко куплета, които после имаха щастливата съдба да станат песен благодарение на композитора Петър Ступел.“

ЗАЙЧЕНЦЕТО БЯЛО

Зайченцето бяло
цял ден си играло
в близката горичка
със една сърничка.

Вече се стъмнило,
слънцето се скрило.
Зайчето разбрало,
че е закъсняло.

Хукнало да бяга,
както му приляга,
но във тъмнината
сбъркало следата!

Седнало да плаче
малкото юначе.
На кого да каже
път да му покаже?

Спряла под елата
с лампичка в ръката
малката Светулка,
на щуреца булка.

Зайчето видяла,
пътя му огряла.
Отишло при Зайка,
милата си майка.

ТИХО

Цял ден са слушали ушенцата,

цял ден бърбориха устенцата

и две крачета без умора

до тъмно тичаха по двора.

Какво не пипаха ръчичките,

къде не гледаха очичките!

А щом е все така заето,

кога ли ще расте детето?

Не, то в креватчето си бяло

най-после сладко е заспало

и само месечко му свети.

Дървета, с клонки не шумете,

не духай, вятърко, навън -

най-бързо се расте насън!

И ти не мъркай, спри, Писано,

ще видиш утре рано-рано -

порасло нашето дете.

Ш-т! Тихо! То сега расте.

ЧАДЪР

Черен и прашен,
тих и добър,
стои като дядо в кьошето -
чадър.
Но щом зазвъни по капчуците дъжд,
чадърът се втурва навън изведнъж,
започва да тича над хорските шапки,
бърбори си нещо с дъждовните капки.
Наперен и весел -
същинско момче,
той скача,
макар и с един само крак,
додето небето изчисти се пак.
Черен и скромен,
забравен от нас,
чадърът се свива
в кьошето тогаз.
Стои мълчалив и прилича на дядо,
но сърцето му, в дръжката скрито, е младо
и щом се обади капчукът: “Зън-зън!”,
като малко момче
пак ще хукне навън.