Още древногръцкият философ Хераклит е казал: „In idem flumen bis non descendimus“ или „Не влизаме два пъти в една и съща река“. Но с тази книга е възможно да оборим това му философско твърдение. Защото дебютната стихосбирка на Марияна Влахова, „Вода“, наистина е точно това – извор, който тече през сърцето, необятен океан от чувства, вълна и капка едновременно. Думи, които рушат всички прегради пред себе си, също като водната стихия. И които остават следи в теб като след порой или те завличат като библейски потоп, за да изплуваш нов и прероден от бездната на душата си. И понеже поезията и езикът изобщо имат свойството да съхраняват настоящето и да го превръщат във вечност, то в реката на Марияна можем да влезем не само веднъж или дваж, а колкото пъти си пожелаем, точно толкова, колкото пъти ще отворим тази книга, за да се срещнем със стихията, силата и непримиримостта на водата. Приятно… плаване!
Никога не съм предполагал, че е възможно в палитрата на един артист да отсъстват цветовете, с които да създаде своя свят. Но ето, че Александър Иванов опровергава тези ми съмнения, използвайки само и единствено черния цвят от мастилницата си, чрез който успява не само да изгради свят, а и да му даде мисли, чувства, да го съживи, да го научи да диша. Може би това е имал предвид, когато ни е поканил в „Изживей ме“ – заедно да се придвижим от сътворението си до върха на най-чистата ни мисъл. Черното е от него, а всичко останало – от нас. Вълшебен диалог между автора и читателя и неочаквано влюбване в една приказка без щастлив край.
След няколко години мълчание, поетът Александър Иванов ни изненада с най-новата си стихосбирка, която носи любопитното заглавие „Анархия на сърцето“. Сякаш сърцето е способно на друго, освен да бъде анархично.
Авторът е верен на своя стил, лаконичен но и остър като бръснач, осъзнавайки тежестта на словото. В тази творба Иванов е оставил метафората да го дебне преди да посегне към перото, подържайки играта с противоположни понятия като „смърт” и „живот“, „грях“ и „морал“, „цветя“ и „гробища“ и много други оригинални метафори. Освен всичко това, има достатъчно смелост да борави с думи, смятани от лекторите по творческо писане като изтъркани и недопустими, например „луната“:
Среднощен експрес
Любовта е видяла
всичко под слънцето,
затова ти показах
луната.
Мълчанието на поета за близо 7 години е показателно. Процесът на израстване е забележителен. Надявам се тази стихосбирка да намери достойно място в нашите библиотеки като принос на автора към високото изкуство, каквото е „поезията“. На добър час, поете!
Най-трудно можеш да излъжеш в поезията, невъзможно дори. Радина не се е и опитвала, слава Богу! Затова и между кориците на първата ѝ поетична книга живеят чисти и честни стихотворения. Метафоричните очи имат способността да намират истината – през болката, но и прошката, през сълзите, но и през усмивката.
А истината – споделена с читателите – „принуждава“ душата да расте!
Удивително е умението на Диана Юсколова да издига обикновения свят извън пределите на скуката и клишираните делници. Дали ще пише за есента, врабчетата, ореховите листа или морето, думите, сякаш с невидима ръка те хващат и те повеждат по омагьосаните пътеки на сънищата и недоизказаното, там, където е уютно и приютено.
Онова, вътре в нас, само на две ябълки разстояние, там, където душата ни се люлее в люлката на живота и ревностно я пазим да не падне.
Прочетете тази книга.
Прочетете всичките ѝ книги.
Слабостта на могъщите фигури в обществото и превъзходството на онези, които цял живот бранят честта и морала си. Пороците, които неизбежно догонват човек, и човеците, които непрестанно им се опълчват – или им се отдават. Почитта към изкуството в разнообразните му форми: музика, кинематография, литература.
Това са някои ключови лайтмотиви в сборника „Клинична смърт в петък вечер“. С наблюдателност, остър език и здравословна доза черен хумор Ивайло Арсов ни представя изконни истини за човешката природа. Подканва ни да се замислим, да се подсмихнем и да открием неподозирани гледни точки към злободневни сюжети, събития и теми.
Едва ли има друга книга, която по-добре да изразява същността на д-р Веска Дучева и да демонстрира силата на писателския ѝ талант. Логично, предвид че романът като жанр дава най-широки възможности за разгръщане и работа със словото. А тук, в „Сделката“, в това нейно второ, преработено и допълнено издание, разгръщането е наистина мащабно. Авторът ни запознава изключително увлекателно със своите герои – лекари, медицински сестри, престъпници, изгубили човешкото си лице, обикновени хора, бедни, богати, извратени, сираци, различни, галеници на съдбата и… с онези от тях, които търсят сделката на живота си, сделката за щастие, сделката с дявола… и заплащат цената ѝ тъкмо с живота си. Проследваме цели пет сюжетни линни, които по виртуозен начин достигат своите развръзка и кулминация и същевременно имат и категорично криминален оттенък, но и чисто хуманистично звучене. Читателят страда и живее с героите на Веска Дучева, смее се на абсурдните ситуации, в които попадат, страхува се в рисковите моменти и плаче при тъжния край. И въпреки че авторовата история е само фикция, романът е изключително близо до света, в който живеем, до литературните пространства на реализма, защото под плавното течение на интересното повествование се крият подводните камъни на големите житейски въпроси – що е щастие, защо няма справедливост в живота, къде е тънката граница между божествено и човешко, има ли тежест Хипократовата клетва, кое е грях, какво е престъпление, къде изчезнаха ценностите, колко струва човешкият живот… Открийте вашите отговори сред тези страници, това е „Сделката“, която ви предлагам. И тя няма цена.
„Barista“ е джобчето, в което герасим симеонов е сложил света, целия, с всичкия му необят и неизброимите му миниатюрни сюжети. И с шантавото си чувство за хумор, непрекъснато наднича в джобчето си, за да се надсмее над онова, което му се падне да види. Толкова примамливо, че и ти надничаш след него, за да извадиш своето парче от пъзела. Няма ред, времето тече както си поиска, животът също, а светът непрекъснато сменя лицата си. И в целия този хаос понякога смехът е през сълзи, друг път е горчив, но винаги го има. Изисканият черен хумор, привидно елементарните философски заключения, дълбочината на прозренията, изумлението, че само няколко думи, събрани в провокативен текст могат да извикат безкрайни размисли – това е наградата на читателя, който е достатъчно смел да погледне в джобчето.
С новата си книга Боряна Богданова ни напомня за деликатността на света, в който живеем, крехък като орехова черупка, но и точно толкова съвършен, с доброто и злото, тъмното и светлото в същността си. Разказва ни и за онези незаменими ръце, които го опазват цял и съвършен. „Ръцете, с които оцеляваме“. Тези, чиято мисия е да ни защитят, нас и чупливата ни орехова вселена. Женските ръце, които не умеят да държат оръжия, а най-добре знаят как да обичат, погалят или утешат. И предават магията си през пространствата и времената на другите след тях. Точно така се наследява свят. Така се и лети с думите – точно както пише Боряна. Сигурна съм, че тази стихосбирка ще се превърне в явление за съвременната българска поезия. Щастие е да видиш такъв полет!
С втората си книга, романът „Тунел към изгрева“, Лъчезар Ангелов ни пренася в един виртуозно нарисуван с думи свят, видян през очите на художник, загубил близките си, но срещнал Мойрите, опитващ се да избяга от себе си и да намери отново смисъла на съществуването в безнадеждни автопортрети или в крилете на албатрос. Свят, до който се стига през тунела на живота, който често е непрогледно черен, като дъга, изгубила всичките си цветове, защото вече си ги изживял. Свят, в който идваш и си отиваш с онази необяснима вселенска тъга в очите, защото тъкмо тъгата е най-наситеното чувство и може би най-човешкото. Свят без хора и без мечти, който те изправя пред непоносими загуби, необясними съвпадения и обрати, за да разбереш в края на тунела, че все пак имаш силата на албатроса, който прекарва живота си в полет над безкрайния океан. И да полетиш.
Как да създадеш рок група в първите години на посткомунистическа България?
С новата си книга Христо Петров („Белият терор от 1923-1925 г.“, 2016; „Град на птици“, 2020; „Прасето и художникът“, 2023) разказва как в провинциален град като Плевен това може да се случи. Група ученици без пукнат лев ще опитат и за едни ще бъде само хрумване, за други – нещо повече. Ще търсят инструменти и места за репетиции, ще излизат неподготвени на концерти, ще се карат и сдобряват, докато казармата и студентските години не ги разпръснат.
Страстта към музиката ще ги събере след години, за да разберат, че ако си се научил да работиш, ще можеш да постигнеш резултати и в хобито си.
А какво да направим, когато загубим по пътя някого от нас – да го забравим или да опитаме да запазим най-доброто от него?
Накрая осъзнаваме, че през целия ни живот – и като деца, и като възрастни, ни е нужна подкрепата на най-близките – всички, за които ти си част от сърцето им.
СПОДЕЛЕНИ СЕЗОНИ
Да! Поезията може да бъде и болка, и лек. Припомних си го за пореден път, докато четях поетичните откровения на Зоя Гаргова. Една идея по-късно вече бях и съучастник в излизането на „Сезоните на самотата“ – като редактор.
Защо е завладяваща книга ли? Защото е лична, затова и много честна. Болката и поезията не можеш да излъжеш. Зоя не се е и старала да лъже. Просто е нарисувала с думи различните състояния на самотата, „възпяла“ е отсъствията и се е опитала да се потърси, изгубена след загуби, в метафорите. Намерила се е, твърдя и като читател, и като редактор. А сега ще намери и теб, скъпи читателю! Защото споделената самота стига до друго сърце и става по-поносима. Защото и твоята самота ще се припознае в изповедите на Зоя и от болката ще разцъфне красивото. Зная, че ще го видиш. Ето такива неща прави поезията…
На добър час на тази споделеност!
През 80-те години на ХХ век, някъде в полите на Стара планина, десетгодишната Кремена среща своите бъдещи най-добри приятели. Детски игри, приятелство и любов се превръщат във връзка, която бележи живота и на четиримата, независимо от хода на времето и разстоянието между тях. А камъкът, който случайно откриват в една планинска пещера, ги пренася в годините на турското робство и ги среща с техните двойници от миналото, за да изпитат емоции и да получат вечни уроци отвъд времето и пространството. И за да се спасяват едни други. Миналото се оказва бягство от проблемите, но и пристан, където те ще се сблъскат със загубата и ще намерят помирение. Защото човек е създаден да расте, да преодолява и да побеждава в името на любовта – към нас самите и към останалите. Така „Камъкът на времето“ се превръща в роман-поема за онова приятелство, което ни спохожда веднъж в живота и което остава с нас завинаги.
При Ирен Михайлова думите са телата на сенките, те формират онова пространство, в което можеш да откриеш утеха, да възкресиш спомен или да сбъднеш сън. Думите са стражи, непозволяващи на реалността да разруши крехкия свят на надеждите. Пишещият човек ги дърпа, разполага, разпределя върху мислите си и е защитен от тяхната сила. В този смисъл, веднъж изречени или изписани, думите са живи.
„Дърпане на сенките“ е стихосбирка, по своята същност стояща близо до естетиката на сюрреализма, тя диша в един друг свят – спасение от този, в който пребиваваме. Писането тук е различно от онова, което традиционно познаваме, то рисува със светлината и сенките. Затова и поезията на Ирен Михайлова всъщност е рисуване, което може да бъде разкодирано само от фините вибрации на душата.
„В сянката на ядрото“ е роман, който разкрива същността на случайно попаднали хора в една от най-мащабните трансформации на общественото устройство на света. Ядрото е тайна организация, която активира рестарт на световната икономическа система. Николай Ников пише със здравословна ирония за любовта, страха, амбициите и затвърждава тъжната, но вярна констатация, че… нищо човешко не ни е чуждо.
В тази книжка нашият любим герой Тотко, заедно с най-добрия си приятел, кучето Бърки, се изправя пред второто изпитание, на което ще го подложи злата вещица Фрида, която иска да отнеме къщата му. Разберете какви невероятни неща му се случват и дали и този път той ще се справи!
Спомените имат право на свое време, в което да достигнат до нас и да намерят полагащото им се място в историческата ни памет.
В тази книга Петър Величков дава думата на Дора Конова, за да може най-сетне и тя да даде своя отговор на въпросите на миналото. И го прави, съзнавайки добре важността на тази възможност за диалог от първо лице с една отминала епоха, в търсене на истината.
„Неприказка” е втората стихосбирка на Миглена Миткова, като този път освен поезия, на вниманието на читателя са предложени и авторски илюстрации. Първата ѝ книга, „Сънят на Медуза“, излиза от печат през 2019 г. по проекта „Мечта за книга“ на издателство „Буквите”. Очевиден е напредъкът, постигнат за този период, наблюдава се силно изразен философски привкус и надграждане на умението да се борави с формата. За това допринася и редакторската работа на Петя Павлова, чиято изискваща критика спомага за подчертаване на техническата и литературната стойност на произведенията.
Макар да се залага на класическия стих, контрастът между присъстващите така наречени строги форми и фигурална поезия обогатява съдържанието и подчертава собствения дух на книгата. Наред с това, разнообразните и всеобхватни теми са словесна картина на вечния кръговрат на живота. Представяйки своята гледна точка, авторът откровено нарича нещата с истинските им имена и споделя дълбоката общочовешка болка наравно с личните си преживявания и ценности.
„Неприказка” е симбиоза между качествена поезия и рисувани с акварел илюстрации в монохромни тонове с цветен акцент. А това е едно изцяло завършено представяне на погледа на автора върху света.
Напускайки страната си, за да започне нов живот, младата Марлена постъпва на работа в непознато село и неволно се оказва в центъра на конфликт между два враждуващи народа. Светът ѝ се променя след срещата ѝ с местния жътвар Максим, чието примамливо обаяние се равнява на опасностите, които запознанството им носи със себе си. Героинята е напът да научи, че човешките взаимоотношения не са толкова открити и чисти, колкото си е представяла, че сърцето е изкусен ловец, но и лош съветник, а плановете, които селото крои, далеч не са най-страшното, което може да я сполети…
Но „Черният клас“ не е типична история за война, нито за любов, а за това колко далече може да стигне душата в бягството от собствената си самота.
Там нейде, далеч от града
зеленее се малка гора,
обградена от златни поля,
сгушена в Старата планина.
Сред аромат на билки и цветя,
между клони с хиляди листа
пчеличките домове си градят,
дървесните корони те красят.
От всички жители в тази гора,
сред многобройните същества,
най-работливи тъкмо те били –
пчеличките – смели и добри.
В света им влез и опознай го ти,
жужи със тях, приятели открий,
преди животните да опознаеш
ела в Пчелини бързо да играеш!
Нашият сайт използва кукита. Ползвайки го вие се съгласявате с нашите правила за ползване и политика за защита на личните данни :)окПолитика за сигурност на личнните данни
