Проектът е осъществен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“, програма „Дебюти“
~ „Тролейни хроники с разместени страници“ е книга за онези мигновени мисли, които ни връхлитат между две спирки, но рядко задържаме. Татяна Йолинска пише като пътник без крайна дестинация – събира и документира разпилени спомени, разговори, тишини, несъстояли се срещи – моменти, иначе обречени да се разтворят в отварата на времето.
Книгата е съставена от кратки разкази, поетични фрагменти и моментни портрети, обединени от темата за паметта – личната, колективната, градската. Всеки текст е като прозорец, който някой е забравил да затвори. Думите и мислите се разместват, точно както страниците на тази книга, а между тях остава тишината – невидимият белег, който превръща София в споделен спомен.
Не за четене, а по-скоро за преживяване, тази книга наподобява случайна среща в дъждовен ден, последната дума от разговор, който никога не се е състоял, тихото усещане, че нещо важно се изплъзва в момента, в който се опитаме да го уловим. ~
Произведението е реализирано с финансовата подкрепа на Министерство на културата по програма „Творчески проекти в областта на литературата“, 2024
~ Темата за пътуването във времето и пространството винаги е вълнувала пишещия човек от една страна и четящия от друга. А авторският текст като такъв представлява своеобразен пробив във времето и свързване между читател и автор на едно друго ниво, отвъд познатото и ежедневното и в този смисъл фантазно, чудато и приказно.
Метафора на паралелните животи, ареали и времена, на движението като целепостигане и себеопознаване, на идеята, че човекът е еднакъв в същността си, без значение в кое време и място е роден – такъв е моят прочит на новия роман на Николай Гешев, наречен „Пробив във времето“. Увлекателен, вълнуващ, фактологически, исторически и научно издържан, на границата между реализъм и фантастика, написан с много чувство за хумор и мисъл за читателя. Роман, който заслужава времето ви. Прочетете го! ~
Изданието се реализира с финансовата подкрепа на Министерство на културата по програма „Помощ за книгата“
~ Имал съм повод неведнъж да пиша за Радослав Игнатов, както и да предговарям негови книги. Не е лесно да се намери ключ към подобен автор, остава утехата, че всеки път забелязваш нещо ново, съпреживяваш пропуснатото и недоразбраното. Казаното важи в пълна мяра за тази книга. Тя е двуединна – дотолкова, доколкото събира в себе си познати и непознати текстове. Тя е книга равносметка, опит да се окръгли най-важното в поетическия свят, отлят във времето. Иначе погледнато, книгата е по своему монолитна – цялостна и завършена, защото носи всички белези на утвърдения авторов стил, на неизменните и постоянно променящи се визии за света и човека.
…
Опитвайки се да обобщя най-характерната черта на това творчество, стигам до идеята, че се е създавало под формата на части в името на Голямата книга. В нея основен герой е самият Радослав Игнатов, а сюжетите са най-сигурното средство за помиряване на разделните времена преди и след премеждията със Словото. Не на последно място, начин за сговорчиво съжителство на самото Слово с преображенията на Аз-а в едно и също литературно тяло. ~
Проф. д.ф.н. Сава Василев, редактор и рецензент
~~~
~ Поетът, писателят и преводачът Радослав Игнатов е сред редицата български творци, които навлязоха в литературата от края на 60-те години на миналия век с университетската „търновска вълна“ в поезията. Още тогава лириката на Радослав Игнатов се отличаваше с издължената графика на стиховите редове. Модерният изказ умело избягваше капаните на постмодернизма, който се наложи в нова редакция в годините след прехода към демокрацията в България.
Книгата „Кадифе и шкурка“ е дълбинно потапяне в изстраданата мъдрост, постигната в движещия се поток от лични очаквания, надежди и стремежи, житейски колизии, „през тъмната материя – до светлините“ ~
Изданието се реализира с финансовата подкрепа на Министерство на културата по програма „Помощ за книгата“
~ Поезията на Христина Панджаридис е в съзвучие с ритъма на живота, с кръговрата му без начало и край, където Аз-ът е частица от всичкото, съдържа се в света и светът се побира в него, делничен, прозаичен, но и омайно вълшебен. Формите са идеални, думите не са излишни, природата диша чрез редовете, мисълта тръгва от съзерцанието. Стиховете ѝ се раждат като новото стръкче цвят напролет, узряват в зноя на лятото, пълнят се със сладост в цветната есен и заспиват в човешката душа през зимата. До следващото завъртане на колелото на живота, задвижвано единствено от любовта. В този смисъл, поезията на Христина е вечна и съвършена, такава каквато е и обичта. И отвън, и отвътре е само тя, малкото нещо, което ни прави човеци. ~
Животът на шестнайсетгодишната Надежда се преобръща, когато тя откъсва на пръв поглед обикновена бяла роза от забранената градина на косача на ледовете – Господарят на Ледника. Наказанието за подобно деяние е смърт, но Надежда избира да служи доживот като слугиня.
Мрачното имение се намира в най-отдалечената и студена точка на света, където приказките и легендите се сливат с тъмните фантазии на реалността. Разкъсвана от копнеж за свобода и бушуващи в сърцето чувства, Надежда трябва да разкрие тайните на имението, за да намери ключа към собственото си спасение.
Realisaster представя две постапокалиптични реалности, чиито герои трябва да преконфигурират целия си емоционален и битов багаж от Преди и някак да продължат напред Сега.
Това са историите на обикновени хора, изправени (или все още не) сред руините на зоната си на комфорт. Всеки сам с отговорностите си. Накъдето и да погледне – дебел слой прах и тухли, а в очите на другите – собственото му объркване.
Книга – сърце. Момичешко сърце – влюбено и разочаровано, окрилено и… много близко до огъня. Но… в крайна сметка – феникс! Уютно, красиво и честно е в стихосбирката на Дима Кисьова. Без досадни словесни еквилибристики – в опит да е по-малко уязвима. Напротив – съвсем уязвима е в поезията си Дима. И това е безкомпромисен път към читателското сърце. След последната страница остава едно усещане за синьо, със сигурност е спомен за небе.
Сюжетите в дните ни всъщност са метафора на съдбата. И възможност да покажем на децата си как се обича истински, да изживеем няколко живота, да умираме стотици пъти от любов, да открием истинските лица на себе си.
Любомира Видева има смелостта да изпише съдбата. Нейните “Сюжети” са символи на раждането и умирането във всеки нов ден, всяка любов и всяко възкръсване.Ива Спиридонова, редактор
През 80-те години на ХХ век, някъде в полите на Стара планина, десетгодишната Кремена среща своите бъдещи най-добри приятели. Детски игри, приятелство и любов се превръщат във връзка, която бележи живота и на четиримата, независимо от хода на времето и разстоянието между тях. А камъкът, който случайно откриват в една планинска пещера, ги пренася в годините на турското робство и ги среща с техните двойници от миналото, за да изпитат емоции и да получат вечни уроци отвъд времето и пространството. И за да се спасяват едни други. Миналото се оказва бягство от проблемите, но и пристан, където те ще се сблъскат със загубата и ще намерят помирение. Защото човек е създаден да расте, да преодолява и да побеждава в името на любовта – към нас самите и към останалите. Така „Камъкът на времето“ се превръща в роман-поема за онова приятелство, което ни спохожда веднъж в живота и което остава с нас завинаги.
Сборникът с разкази „Колелото на времето” представя четиресет и двата отличени разказа в Националния конкурс „Вие пишете, ние четем”, 2023 на Издателство „Библиотека България“.
Неизчерпаема откъм идеи и похвати, Милена Крумова е събитие в новата българска литература. Хем вижда света през очите на своите герои, хем го държи заземен, реалистичен и прям. Ползвайки усещането за падение и неуспех, за сриване и необходимост в цялата им отрицателна гама, тя създава обрати, които водят героите и читателя към ново ниво на житейска интерпретация.
Разказите на Зарина Василева от дебютния ѝ сборник „Там, където свършва морето” изследват гранични житейски ситуации и в тях естествено присъстват големите теми на преходното и непреходното, на видимото и невидимото, видени чрез светлосенките на житейската логика, която не позволява героите ѝ да се подчиняват на лесни присъди. Разкази, в които парадоксално тъмнината ражда светлина.
След дебютната си новела, „(Не)възможна история“, Васил Велков обръща хода на художественото време и ни води назад през вековете, за да ни разкаже своята „(Пред)история. В миналото“, продължение на съдбите на познатите ни вече герои. Интересен авторски похват, който е рядко срещан, но за сметка на това интересен за читателя. Героите му оцеляват, обичат, побеждават в мрачните времена на робството с помощта на вярата и така дават светъл пример за нас, техните наследици. Да помним подвизите си, да знаем историята си, да се гордеем, че сме българи.
Не за първи път Кирил Петрунов заплита умело нишките на невероятни истории, създава вълнуващи сюжети и успява да държи читателя жаден за развръзка до последната страница. Героите му са живи, сякаш взети от кръговрата на дните ни и поставени в необичайни, но напълно възможни ситуации. Но в „Сълзата на Орфей“ авторът засяга и съвременни световни проблеми, които чакат своето разрешение в глобален план и с това този роман става не само интересен за четене, но и ценен и безспорно актуален литературен факт.
Андреа Попдимитрова умее да създава поезия от липсата, от болката, от разпадането на света, от нищото, което остава след любовта и живота. И това я прави истински поет. Но едновременно с това тя се вълнува и от болезнени социални теми, забелязва неумолимия ход на времето и знае кое е ценното, което не бива да губим. „Повече ще те няма“ е не само дълбоко интимен вик с кратки, болезнени и провокативни стихотворения, но и едно напомняне, че всички ние сме тук само за малко и въпреки че повече ще ни няма, важното е онова, което ще оставим след себе си.
Димитър Бурназов със сонетна благодарност в „Оставайки с духовното богат“
Димитър Бурназов (псевд. на Димитър Станков Димитров) е роден на 27 ноември 1986г. в София. През 2012г. завършва „Предучилищна педагогика с чужд език“ (немски). Пише стихове, превежда български, немскоезични и английски поети. В периода 2006 – 2019г. се радва на моралната подкрепа на Венцеслав Константинов. В дебютната си книга, стихосбирката „Оставайки с духовното богат“, Бурназов публикува 57 творби, в които се разкрива напълно. Преди няколко години побеждава параноите, а днес е на финалната права в борбата си с обсесивно-компулсивното разстройство (ОКР). Особено внимание заслужават сонетът за Васил Левски, шестте(!) сонетни венеца – „Трънски импресии, „Април в Боховà“, „Княжевски импресии“, „Ноември в „Княжево““, „Битва“, „Княжевско прибежище“, сонетът за ОКР, сонетите за хора на перото – Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Александър Вутимски, Георги Бонев, Пеньо Пенев, Радко Радков, В. Константинов, Юлия Мутафова-Заберска, Кирил Кадийски, Георги Чобанов, Алексей Видински.
Поезията на Бурназов ще предизвика интерес и с това, че е много мелодична – дори там, където не е в „пеещи размери“ (Р. Радков, „Призвание“), темата застъпват „Дерзание“ и „Надежди“. „Изповед“ пък, чрез силата на диалектните думи, прави съпоставка между по-близкото минало и настоящето.
В творческия сайт „Откровения“ (търсете „Димитър11“ (слято) в гугъл) може да бъде намерено част от делото на автора, като единствено там са публикувани в завършен вид преводите му на знаменитите „Среща и разлъка“ (Йохан Волфганг Гьоте), „Песни на тръстиката“ (Николаус Ленау), „Invictus“ (Уилям Ърнест Хенли), „Ако“ (Ръдиард Киплинг), както и на 10 български поети на немски. Немскоезичната публика ще се запознае основно с шедьоври на Н. Лилиев, но и с други такива като „Помниш ли, помниш ли…“ и строфата „Настане вечер…“ – със запазеното многократно повторение на звука „е“. Именно издаването на преводните стихове е един от следващите проекти на автора.
Имейл за контакт: dimo27dimitrov@abv.bg
~~~
~ Разбира се, че поезия се пише със сърце, стига това сърце да е… грамотно. Сонетите на Димитър Бурназов са празнично доказателство за такава комбинация. Изключително владеене на формата( тя и не позволява безпомощност), но и теми, които те очовечават. Пренасят те в детството, „оживяват“ селца и реки, после – в прегръдката на самотата няма грам озлобление, а онази красива поетична жажда за единствено възможната жена, предпазват от мегаломания – с посвещения на любими поети – с преклонението и респекта, които заслужават. Тази книга е един лиричен остров, а авторът вече не е Робинзон, защото се е осмелил да сподели красотата с читателите.
Слава Богу, че го е сторил! ~
Трудно ми е да отделя писането на София от това каква е тя в моите представи. А вероятно не е и необходимо, защото разказите ѝ са отражения на самата нея. Фино изплетените думи, душата във всяка история, емпатията, силните образи, неочакваните финали говорят за човек, който освен таланта да пише притежава очите и душата да вижда истински стойностното в света около нас. И това ще усети всеки читател на тази книга. Когато я затвори след последния разказ, в него ще остане усещането за залязващо слънце, безкрайно море и онова неуовимото, което ни кара да се усмихваме и изпитваме благодарност, че сме живи.
Още древногръцкият философ Хераклит е казал: „In idem flumen bis non descendimus“ или „Не влизаме два пъти в една и съща река“. Но с тази книга е възможно да оборим това му философско твърдение. Защото дебютната стихосбирка на Марияна Влахова, „Вода“, наистина е точно това – извор, който тече през сърцето, необятен океан от чувства, вълна и капка едновременно. Думи, които рушат всички прегради пред себе си, също като водната стихия. И които остават следи в теб като след порой или те завличат като библейски потоп, за да изплуваш нов и прероден от бездната на душата си. И понеже поезията и езикът изобщо имат свойството да съхраняват настоящето и да го превръщат във вечност, то в реката на Марияна можем да влезем не само веднъж или дваж, а колкото пъти си пожелаем, точно толкова, колкото пъти ще отворим тази книга, за да се срещнем със стихията, силата и непримиримостта на водата. Приятно… плаване!
Никога не съм предполагал, че е възможно в палитрата на един артист да отсъстват цветовете, с които да създаде своя свят. Но ето, че Александър Иванов опровергава тези ми съмнения, използвайки само и единствено черния цвят от мастилницата си, чрез който успява не само да изгради свят, а и да му даде мисли, чувства, да го съживи, да го научи да диша. Може би това е имал предвид, когато ни е поканил в „Изживей ме“ – заедно да се придвижим от сътворението си до върха на най-чистата ни мисъл. Черното е от него, а всичко останало – от нас. Вълшебен диалог между автора и читателя и неочаквано влюбване в една приказка без щастлив край.
След няколко години мълчание, поетът Александър Иванов ни изненада с най-новата си стихосбирка, която носи любопитното заглавие „Анархия на сърцето“. Сякаш сърцето е способно на друго, освен да бъде анархично.
Авторът е верен на своя стил, лаконичен но и остър като бръснач, осъзнавайки тежестта на словото. В тази творба Иванов е оставил метафората да го дебне преди да посегне към перото, подържайки играта с противоположни понятия като „смърт” и „живот“, „грях“ и „морал“, „цветя“ и „гробища“ и много други оригинални метафори. Освен всичко това, има достатъчно смелост да борави с думи, смятани от лекторите по творческо писане като изтъркани и недопустими, например „луната“:
Среднощен експрес
Любовта е видяла
всичко под слънцето,
затова ти показах
луната.
Мълчанието на поета за близо 7 години е показателно. Процесът на израстване е забележителен. Надявам се тази стихосбирка да намери достойно място в нашите библиотеки като принос на автора към високото изкуство, каквото е „поезията“. На добър час, поете!
