„… Неделя, 4 септември 2016 г., малко след 14:00 часа, гара Добринище. Пътнически влак „Юндола“ с № 16106 от Добринище за Септември закъснява с няколко минути заради многото пътници и тържествата по повод 90-годишнината от въвеждането в експлоатация на последната оцеляла теснолинейна жп линия в България между тези две селища.
Ръководител-движението на гарата беше вдигнал палката със зелен сигнал към локомотивните машинисти, началник-влака стоеше на вратата на един от вагоните с вдигнато жълто флагче и влакът се канеше да потегли. В този момент жена извика от един прозорец на третия вагон: „Чакайте, нашият Кристиан е още на перона!“…
„Не знае колко е всъщност човешко / да си изплачеш така сърцето“ – ключов е този цитат от стихотворение на Надежда Радкова. Ключов е за цялата книга и… за цялата читателска съвест. Защото, скъпи читателю, тази поезия потегля към теб и към твоето сърце. Кардиолозите ще апострофират, че е само мускул, но дори те – в спасителните минути на метафорите, ще се развълнуват от поетичните откровения на Надежда. Защото е наистина въпрос на съвест да осъмнеш със сърце. Е, тези стихове със сигурност ще учестят пулса, но „развързаната свобода“ е задъхана – категорична, но и… беззащитна. Каквато е самата поезия.
~ Книгата на Благовеста Манева-Слейман представлява част от напоследък буйния поток мемоарна проза, заляла литературата ни. Което изобщо не смятам за недостатък, напротив – българите може би най-сетне разбрахме, че трябва внимателно и фино да се отнасяме към миналото си без патриотарски изхвърляния, но и без чувство за малоценност. Българското минало е такова, каквото е – понякога извикващо гордост, друг път съжаление. Книгата на Благовеста Манева-Слейман е точно от такъв порядък: написана талантливо, с богато владеене на езика, тя разказва за детството на едно дете, което едва открива света, но тъкмо поради това той е така завладяващ, очарователен, прекрасен. Историите, които разказва книгата, са любопитни, интересни, грабващи; не може да се отрече белетристичното майсторство на авторката. Тя знае как да подготви читателя да очаква едно, пък да получи друго, как да повишава напрежението, как да описва интересни и симпатични образи. И в същото време да не спестява неприятни истини и семейни неблагополучия. С един жив език – толкова жив, колкото и миналото ни… ~
Сезоните може и да не прощават, но лирическата героиня на Елена Стоянова е всеопрощаваща. Защото е пристрастена към красивото. А когато прошката и красотата заживеят между две корици, болката, разочарованието, раздялата, започват да… светят в тъмното. Детството е с ореол, а любовта побеждава омразата.
~ НИЕ сме поколението, което живее в най-доброто време по най-лошия начин. Времето на пълни хладилници и празни животи, в които отчаяно искаме някой да ни спаси, но се плашим да повярваме, че ще посмее. Толкова са ни натяквали да мълчим и да бъдем прилични, че накрая се превръщаме в затворници в собствените си светове. Живеем в кутия, в кутия, в кутията. Капаците са хлабави и отвън въздухът е чист, но само гледаме през дупките, големи колкото да не се задушим напълно и се страхуваме, че опасността може да влезе и през тях. Че ще видим окото на хищник да наднича навътре, готово да ни смаже с клепачите си. А отвън има (само) любов и божествена красота. ТИХИ ГИГАНТИ, чакащи търпеливо да се престрашим да бъдем третата велика сила – човек, който да излезе и да ги прегърне. ~
Книгата се издава с финансовата подкрепа на Община Бургас
Стиховете на Елена Янева са изтъкани от светлина, радост, тишина и щастие. В тях бълбука нейната неизтребима виталност, която прави поезията ѝ млада, а енергията ѝ – все така силна. Елена знае как да води тази енергия през строфите, как да я накара да разтвори крилете на стихотворението, и то да полети в нейните никога непредвидими посоки. Защото светът на Елена е ярък, дълбок, вълнуващ. Като всеки свят на много надарен поет.
Валентина Радинска, редактор
~~~
Елена Янева знае всичко за чудесата, наднича през ключалката на небесните долапи, знае колко тежи душата и колко високо е. С думите на кръвта и с порасналите любовни думи тя разговаря с Бог.
В поезията ѝ небето е отворено и сбъдва всички желания, изречени на глас.
И нищо, че има чифт готови за бягство обувки зад вратата, тя може да измисли по-реален славей, да утеши самотен жерав, да не спира да те обича.
Книгата се издава с финансовата подкрепа на Община Бургас
~ Един нов глас се появява в младата българска поезия. Засега, може би, не съвсем укрепнал, не докрай избистрен и наясно със собствените си възможности, но несъмнено талантлив. Това, с което нейната поезия прави впечатление, не е толкова спонтанността, обичайна за повечето млади автори, а напротив – интелектуалния привкус на нейните текстове, пристъпването към света през призмата по-скоро на размисъла, отколкото на чувството. Това е труден и опасен път, своеобразно ходене по въже над бездна, в което поезията често изгубва себе си. Вероятно затова сравнително малко поети стартират по такъв начин – изглежда, че и поезията притежава свой инстинкт за самосъхранение. Но когато един подобен преход успее, за публиката остават изумлението и аплодисментите, а за автора – усещането, че е по-жив от всякога. Не смътно, а осъзнато, будно жив. Никое раждане не е лесно. А поетите се раждат, както се раждат звездите – сред прах, облаци и нестабилни състояния. И аз, като стар, но все още любопитен астроном, стоя зад стихотворния си телескоп и мисля, че ставам свидетел на тъкмо такова раждане. Затова нека запомним името Марина Арнаудова. То, струва ми се, тепърва ще предизвиква нашето внимание и нашия интерес. ~
~ Разбира се, че е поетичен пейзажът на Даниела Йорданова. Като прибавим към това и сърце, получаваме великолепната комбинация от честни, лични, но и художествено издържани вълнения. Тази книга вече е преживяна от авторката, сега на теб, скъпи читателю, ти предстои да преживяваш – и тъмното, и светлото, и отчаянието, и надеждата, и любовта, и… отсъствието ѝ. Защото „по хората ходи“, защото този пейзаж е и твой. Защото тази поезия ще ти зададе въпроси, но и някъде сред метафорите – са и отговорите.
На добър час! ~
~ След прочита на първата поетична книга на Радослав Симеонов „Монодиалози“ неизбежно следва възклицанието „Още!“. И това „още“ е факт, без да е самоцелно в стил „нито ден без ред“, а след натрупвания – емоционални, философски, разбира се – лични, защото на поета „не му е работа… чуждата работа“. Тази приказка е на баба ми, но много ме устройва по адрес на Радо и втората му книга „Резерват за близки“, защото с радост мога да твърдя, че тази поезия е с физиономия, със собствен почерк и дори да не бъде подписана, авторството е разпознаваемо. Което автоматично води до диагнозата: талантлив човек. ~
Произведението е реализирано с финансовата подкрепа на Министерство на културата по програма „Творчески проекти в областта на литературата“, 2023
~ Без излишен възторг, с много вяра, с много нежност, но и с много достойнство в „Разплакана пръст“ Ива Спиридонова се обяснява в любов на… самия живот. Понякога той се подвизава като любим, друг път като приятел, даже като Господ. Всъщност, така както е при повечето хора. ~ Камелия Кондова, рецензент
~ Ива Спиридонова е заплашително нежна и откровена с най-новата си стихосбирка „Разплакана пръст“. Още със самото заглавие дава ясно да се разбере, че е подготвена за пореден скок в поетичното пространство, независимо от последствията, сякаш поезията за нея е храна и въздух. ~ Хайри Хамдан, рецензент
~ Тази книга не просто се чете, тя се преживява. Човекът сред тези редове е като самотна лодка, която плава между небето и океана. Колкото повече се смалява, толкова по-голяма става истината му. Колкото повече болка ражда човечеството, толкова повече малкият човек сътворява живот. ~ Симеон Илиев Аспарухов, редактор
„Клаустрофобия“ събира 24 истории – смешни, тъжни, трогателни, научно-фантастични, антиутопични, реалистични и всичките пропити с обич към хората, с любов и разбиране към тези, които търсят отговори на въпросите за смисъла.
~ За да имат човеците стремления, Бог начупил щастието на трошици. Пъхнал под жълтите листа, покапали на тревата в парка, посипал пенливите морски вълни, пръснал в небесния лазур и наръсил белия пух на облаците. Поставил парченце и във всяко човешко сърце, за да знаем какво да търсим и да разпознаем щастието, когато го намерим. ~ Георги Томов
Поезия, зад която стои съдба! Такива стихотворения живеят между двете корици на „Морски шах“. Радвам се, че срещнах редакторски Албена. Няма нужда да преживееш всичко, за да се запознаеш всякак с живота. В този случай е повече от достатъчно да го погледнеш през очите на поетесата – тъжен, но и радостен, с разочарования, но и с възторзи. И с една неизбежна справедливост в крайна сметка. Така правят поетите, при всичките им основателни протести, накрая подреждат своя свят, но и света на читателя, по най-справедливия начин. Така е направила Албена – довери ѝ се, читателю! ~
~ Този сборник от разкази е посветен на проблемите с парасоциалните връзки. В него се преплита и друга сюжетна линия – борбата на една жена да избяга от токсична връзка, която унищожава живота ѝ. В книгата не липсва хумор, макар той да не е пряко свързан с основния замисъл. ~
~ Дебютната стихосбирка на Николай Динев, наречена „Портрет на незримото“ всъщност е… прецедент, защото е едновременно и дебют в литературата, и много близо до съвършенството на класическия стих. Да, това е възможно, но единствено когато талантът е необясним, неочакван, непреднамерен и… безспорен. Поезия, повлияна от неизлечимите следи на Яворов и Дебелянов в българската литература. Изящна и красива като чертите на незримото, онова, което виждаме със сърцето си. И онова, чийто портрет би могъл да се нарисува единствено с думи, а съвършенството му – усетено само в междуредията. Поезия, невъзможна за пропускане. ~
Проектът е осъществен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“, програма „Дебюти“
~ „Тролейни хроники с разместени страници“ е книга за онези мигновени мисли, които ни връхлитат между две спирки, но рядко задържаме. Татяна Йолинска пише като пътник без крайна дестинация – събира и документира разпилени спомени, разговори, тишини, несъстояли се срещи – моменти, иначе обречени да се разтворят в отварата на времето.
Книгата е съставена от кратки разкази, поетични фрагменти и моментни портрети, обединени от темата за паметта – личната, колективната, градската. Всеки текст е като прозорец, който някой е забравил да затвори. Думите и мислите се разместват, точно както страниците на тази книга, а между тях остава тишината – невидимият белег, който превръща София в споделен спомен.
Не за четене, а по-скоро за преживяване, тази книга наподобява случайна среща в дъждовен ден, последната дума от разговор, който никога не се е състоял, тихото усещане, че нещо важно се изплъзва в момента, в който се опитаме да го уловим. ~
Произведението е реализирано с финансовата подкрепа на Министерство на културата по програма „Творчески проекти в областта на литературата“, 2024
~ Темата за пътуването във времето и пространството винаги е вълнувала пишещия човек от една страна и четящия от друга. А авторският текст като такъв представлява своеобразен пробив във времето и свързване между читател и автор на едно друго ниво, отвъд познатото и ежедневното и в този смисъл фантазно, чудато и приказно.
Метафора на паралелните животи, ареали и времена, на движението като целепостигане и себеопознаване, на идеята, че човекът е еднакъв в същността си, без значение в кое време и място е роден – такъв е моят прочит на новия роман на Николай Гешев, наречен „Пробив във времето“. Увлекателен, вълнуващ, фактологически, исторически и научно издържан, на границата между реализъм и фантастика, написан с много чувство за хумор и мисъл за читателя. Роман, който заслужава времето ви. Прочетете го! ~
Изданието се реализира с финансовата подкрепа на Министерство на културата по програма „Помощ за книгата“
~ Имал съм повод неведнъж да пиша за Радослав Игнатов, както и да предговарям негови книги. Не е лесно да се намери ключ към подобен автор, остава утехата, че всеки път забелязваш нещо ново, съпреживяваш пропуснатото и недоразбраното. Казаното важи в пълна мяра за тази книга. Тя е двуединна – дотолкова, доколкото събира в себе си познати и непознати текстове. Тя е книга равносметка, опит да се окръгли най-важното в поетическия свят, отлят във времето. Иначе погледнато, книгата е по своему монолитна – цялостна и завършена, защото носи всички белези на утвърдения авторов стил, на неизменните и постоянно променящи се визии за света и човека.
…
Опитвайки се да обобщя най-характерната черта на това творчество, стигам до идеята, че се е създавало под формата на части в името на Голямата книга. В нея основен герой е самият Радослав Игнатов, а сюжетите са най-сигурното средство за помиряване на разделните времена преди и след премеждията със Словото. Не на последно място, начин за сговорчиво съжителство на самото Слово с преображенията на Аз-а в едно и също литературно тяло. ~
Проф. д.ф.н. Сава Василев, редактор и рецензент
~~~
~ Поетът, писателят и преводачът Радослав Игнатов е сред редицата български творци, които навлязоха в литературата от края на 60-те години на миналия век с университетската „търновска вълна“ в поезията. Още тогава лириката на Радослав Игнатов се отличаваше с издължената графика на стиховите редове. Модерният изказ умело избягваше капаните на постмодернизма, който се наложи в нова редакция в годините след прехода към демокрацията в България.
Книгата „Кадифе и шкурка“ е дълбинно потапяне в изстраданата мъдрост, постигната в движещия се поток от лични очаквания, надежди и стремежи, житейски колизии, „през тъмната материя – до светлините“ ~
Изданието се реализира с финансовата подкрепа на Министерство на културата по програма „Помощ за книгата“
~ Поезията на Христина Панджаридис е в съзвучие с ритъма на живота, с кръговрата му без начало и край, където Аз-ът е частица от всичкото, съдържа се в света и светът се побира в него, делничен, прозаичен, но и омайно вълшебен. Формите са идеални, думите не са излишни, природата диша чрез редовете, мисълта тръгва от съзерцанието. Стиховете ѝ се раждат като новото стръкче цвят напролет, узряват в зноя на лятото, пълнят се със сладост в цветната есен и заспиват в човешката душа през зимата. До следващото завъртане на колелото на живота, задвижвано единствено от любовта. В този смисъл, поезията на Христина е вечна и съвършена, такава каквато е и обичта. И отвън, и отвътре е само тя, малкото нещо, което ни прави човеци. ~
Животът на шестнайсетгодишната Надежда се преобръща, когато тя откъсва на пръв поглед обикновена бяла роза от забранената градина на косача на ледовете – Господарят на Ледника. Наказанието за подобно деяние е смърт, но Надежда избира да служи доживот като слугиня.
Мрачното имение се намира в най-отдалечената и студена точка на света, където приказките и легендите се сливат с тъмните фантазии на реалността. Разкъсвана от копнеж за свобода и бушуващи в сърцето чувства, Надежда трябва да разкрие тайните на имението, за да намери ключа към собственото си спасение.
Realisaster представя две постапокалиптични реалности, чиито герои трябва да преконфигурират целия си емоционален и битов багаж от Преди и някак да продължат напред Сега.
Това са историите на обикновени хора, изправени (или все още не) сред руините на зоната си на комфорт. Всеки сам с отговорностите си. Накъдето и да погледне – дебел слой прах и тухли, а в очите на другите – собственото му объркване.
