Спомените имат право на свое време, в което да достигнат до нас и да намерят полагащото им се място в историческата ни памет.
В тази книга Петър Величков дава думата на Дора Конова, за да може най-сетне и тя да даде своя отговор на въпросите на миналото. И го прави, съзнавайки добре важността на тази възможност за диалог от първо лице с една отминала епоха, в търсене на истината.
Днес съм щастлив заради радостта от аромата и вида на новата книга на Мартин Спасов – изключително благороден и талантлив човек, на когото съм благодарен не само, защото пише така, както малко хора на света могат, а защото ми позволи да вляза в света на „Приятелят, когото нямам„, да разгледам, да разбера и да открия отговорите на въпроси, които досега не бях задавал на никого.
Една книга, оцеляла след апокалипсис, преживяла потопа от думи и осмелила се да достигне небето. За да си поговори с Бог за греховете ни. Писане, което завършва строежа на Вавилонската кула, за да ни даде универсалния език. Човешки и божествен едновременно. И затова вечен. Акт на умиране , акт на обичане, акт на себеизписване, за да отидеш далеч отвъд поезията и да си точно тук и сега. И да създадеш език, древен колкото самата любов и разбираем колкото смъртта. „Езикът, на който умирам”. И същия, на който обичам.
Присъствието в историческата памет на един народ е най-добрата оценка за онези, които са оставили следите си в нея. Тя е тази, която безпогрешно оценява приноса и значимостта на отделните личности, преминали през епохите, съставляващи мъдростта и съзряването на нацията от раждането ѝ до наши дни. Не са много онези, понесли изпитанието на забравата и останали вечни, защото са наши корени
