Поетичната колекция „Предзимие. Избрано“ на Спаска Гацева е съкровищница от живи думи, убежище от зимата на битието, песен за живота като есенно листо, обречено да полети и да се преражда във всяка следваща пролет като стих. Една необикновена и специална книга, носеща светлината и доброто в себе си, скътала ги като послание, че човекът е толкова голям, колкото са високи думите и мечтите му и толкова вечен, колкото са неизтриваеми следите му. А думите на Спаска Гацева оставят дири и стигат небето, за да погледнат света и хората от висините на непреходната поезия с онази обич, за която човешкото сърце е твърде мъничко и която прелива в стихове.
Ива Спиридонова
~~~
Родена съм на 6.12.1938 година, живея и работя в Плевен. Завършила съм журналистика в Ташкент, работих до пенсионирането си по професията. Като всяка душа и моята си имаше тайниче – пеперудената ми къща. Там съм била понякога хвъркато биле, коренче, яростна брадва – всякаква ме познава Пътят. Там нощем пишех малките си книжки. И си вървим с Него – ту светли, ту тъмни по синя морава… Диви и свободни. Пък докъдето стигнем.
Спаска Гацева
| Тегло | 0.500 kg |
|---|---|
| Автор | Спаска Гацева |
| Брой страници | 216 |
| Дизайн | Десислава Първанова |
| Година на издаване | 2023-02-14 |
| Редактор | Ива Спиридонова |
| ISBN | 978-619-7456-88-2 |
| Корица | твърда |
| Размер на изданието | 145х210 |
| Фотограф | Петър Влайчев |
Откъс
ПЕТ ЛИЧНИ И ЕДНО СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА СВЕТА
1.
Омръзна ми да демонстрирам веселост
пред теб, Живот. Потънал си в амок
за моята измислена словесност:
какво в душите ни се притаява.
Ще изгориш, ако докоснеш миглите ми –
под тях кипи опитомена лава.
2.
Тя ли? Като кощрява е.
Все ти боде езика.
Което е право, право е –
кой каквото повикал.
Няма в природата празно.
Има от всичко нужда.
Съдено ми е да пазя
истината от служба.
Тя ли? Като тигрица е.
Косъм не дава да падне
от тези, които обича,
макар от ден до пладне.
Мрази ли – прошка няма,
било за враг, за приятел.
Аз ли? Каква реклама!
Всичко е в мен обратно.
Дъвча пред празни ясли.
Гръбнак превивам ниско.
Със злото седя на маса.
И съм най-лоша с близките.
Една надежда само
в делник ми е постеля.
Какво от мен ще стане,
ще проличи в неделя.
3.
Все по-спокойна ставам в старостта.
За всичко имам време да си спомня.
И да се влюбя пак във оня момък,
който ме спря по пътя да говорим,
понякога за вечните неща.
Все по-далеч са те от дръзката ми същност –
когато бях безсмъртна и добра.
4.
Годините отдавна ми мърморят
със ангелите да не споря.
Увехна съпротивата ми. Зимата
приижда бързо. Бях ѝ обещала
да ме намери дръзка и любима,
каквато някога родих се: Пролет.
Държат ме още колената права.
С ръцете си дъха си ще погаля.
И тъжните листа, и есента.
Виж, слънцето искрящо как вали
в очите ми. Човек съм още. Жива.
Прозореца на стаята отварям
да си говорим със света навън
за вечните неща.
5.
Къде сте дни с наивните копнежи?
Измъчвахте ме дълго в своя впряг:
да отлетим от земната несрета,
да си намерим там, в небето, бряг.
В прогнила кал ме тъпкахте с копита.
Признавам си, че злото натежа.
Отлитайте все по-далеч, отлитайте
без мене. Аз се завръщам у дома.
СЪВСЕМ НАКРАЯ НА СВЕТА
КАКВО ЛИ ИМА?
Полита в Космоса звезда
незрима.
Ще светне ли веднъж поне
накрая?
Събира в ниското небе –
какво и тя не знае.
Да доживее своя миг
възможен.
Или да изгори – войник
оловен.
Съвсем накрая на Света,
съвсем, съвсем накрая
обличам рокля от цветя –
смъртта да ме познае.
Отзиви
Все още няма отзиви.