Клаустрофобия – Георги Томов

Откъс

ПОМНИШ ЛИ?

(вместо предговор)

За да имат човеците стремления, Бог начупил щастието на трошици. Пъхнал ги под жълтите листа, покапали на тревата в парка, посипал пенливите морски вълни, пръснал в небесния лазур и наръсил белия пух на облаците. Поставил парченце и във всяко човешко сърце, за да знаем какво да търсим и да разпознаем щастието, когато го намерим.
Трошици щастие съм намирал и аз.
Когато мама ме вземаше пръв от детската, когато татко ме водеше на блъскащи се колички, когато баба ми позволяваше да сядам на пода и да карам ракета от два съборени стола, а дядо – да скачам до изнемога на леглото, преди да се сгушим под ледените завивки.
Когато се учех да карам колело, а баща ми тичаше до мен и в един миг осъзнах, че мога и сам. Подобно чувство изпитах и когато на свой ред пуснах сина ми да върти педалите, страхувайки се, че всеки момент ще се пльосне на асфалта, а той дори успя да направи обратен завой.
Щастлив съм всеки път, когато си спомня как най-неочаквано разбрах, че съпругата ми е бременна или когато малкият ми син ситнеше бос върху нагорещения морски пясък по потниче и голо дупе с „Остро Бодльо“ в ръце (дръжката на плажния чадър), а батко му се тътреше отзад с платнената част, наречена, кой знае защо, „Баба Славна“…
За мен щастието е да имаш спомени.
„Помниш ли?“ е паролата за припознаване на моментите, в които съм бил истински щастлив, защото този простичък въпрос предполага съпреживяване и споделяне, а истинското щастие е съпреживяното и споделеното. „Помниш ли?“ е мантрата, която ме връща отново и отново към каданса на тези мигове, правейки ги безкрайни.
„Помниш ли – пита ме приятел от детинство, с когото сме се забърквали в какво ли не, – първия учебен ден в техникума?“. Помня – трябваше да сме прилично подстригани, но предишния ден бръснарниците се пукаха по шевовете и ние решихме, че можем да се справим и сами. И двамата бяхме несръчни с ножиците и сигурно сме изглеждали странно, защото 5 минути след като се промъкнахме в двора, бяхме наобиколени от тълпа дангалаци от горните курсове. „Кой ви е бастардисал така бе, зайци?“ – хили се тарторът на училището. „На автомата на гарата“ – отговарям уж небрежно, но ми иде да ревна. Толкова ме е срам, че започвам да лъжа най-безочливо. „На Централна гара има автомат, пускаш двайсе стинки, пъхаш си главата и той те подстригва“ – дори изигравам етюда, но изглежда не хваща дикиш. „Да бе! – вика онзи. – Как ще стане тази работа, като всяка глава е различна?“. Неловка тишина. И изведнъж приятелят ми се обажда: „Е, да. Ама само първия път“. Смях, тупане по раменете и ето, че вече не сме училищните идиоти, а „мои хора“.
„Помниш ли – пита ме състудент, – как видяхме истинското щастие от прозореца на влака?“. Помня – лято, жежко и прашно, влакът профуча по мост и мернахме четирима мъже в сянката на надвисналите над реката дървета. Играеха карти, седнали на каси бира във водата, а зарязаните им на брега коси хвърляха гневни отблясъци.
„Помниш ли – пита и съпругата ми, докато показваме на порасналите ни синове снимки от сватбения ни ден, – как дойде да ме вземеш и като видя специалната ми фризура, се обърна и си тръгна?!“. „Не – казвам, – абсурд да съм направил такова нещо!“. Помня, разбира се, как бих могъл да забравя. „Не помниш, защото не ти изнася. Знаеш ли аз как се почувствах тогава?“. „Не, но зная аз как се почувствах. Щастлив – защото разбрах, че дори цял живот да си останеш ситно накъдрена, пак ще те обичам“.

Всички „Помниш ли?“ са парчета щастие, застинали в кехлибара на времето.