Нещо за подарък

Откъс

ОРЕХ

Тук зимата идва рано и си отива късно. Като сладкодумна съседка, която дойде за чаша ориз и забрави да си тръгне, а ти не можеш да я изгониш. Едни дълбоки преспи, едни мразовити нощи – с месеци.
Божен и Милка живееха тук, откакто се взеха. Тя трудно свикна със суровия климат – студено през зимата и неплодородно през останалото време. Идваше от морски край, от Балчик. Божен, който бил в казармата там, я видял и я харесал. Очите ѝ го пленили, защото били синьо-зелени като морето. Уволнил се, прибрал се при родните студове, но тия морски очи не му давали да заспи. Писали си писма, ходил веднъж там и направо се върнал с нея. И така цели четиресет години.
Милка бе изнежена, глезена като най-малката дъщеря в семейството. Пък и в нейния край и в пясъка да боцнеш нещо, три ще никнат. Затова отначало, като дойде на другия край на България, далеч от море и близки, трудно свикваше с новия дом. Едната любов я топлеше и доброто сърце на Божен. То я върза за тяхното място като кутре на синджир и тя се превърна в Милка на Божен.
Въпреки суровия климат, в който беше израсъл, Божен не можа да се превърне като повечето хора тук в груб, студен и темерут. Напротив, чудеха се от какво тесто беше замесен, понеже по-добър човек от него нямаше нито в селото, нито в цялата околия. Някога баща му бил тежко ранен по време на лов и си казал, че ако Господ му помогне да оживее, ако има син, ще го кръсти Божен. И ето че оцелял. Родил му се син и името било готово. Дали то е предопределило добротата, или няма нищо общо, кой знае? Очите му – светлокафяви и големи колкото орех, косата гъста – гребен не може да мине през нея, и едни големи ръце – като лопати. Тях Милка беше харесала най-напред. Представи си как я държат здраво и как я носят. Е, пренесоха я чак тук, в новия ѝ дом.
Божен не спираше да работи. Искаше жена му да е щастлива и горда с него, да не съжалява за женитбата им, да не ѝ липсва нищо. Най-вече да не е гладна, да ѝ е топло и да има къде да живее. Баща му все му повтаряше: „Боже, един истински мъж трябва да направи къща и да посади дърво“. От малък все това слушаше. Даже понякога искаше да му каже: „Тате, а ти защо живееш в къщата, направена от дядо, не си ли истински мъж?“. Но от дете си беше съобразителен и усещаше, че така на родител не се говори. Баща му обаче си свърши работата с тоя житейски рефрен. Божен запретна ръкави и за година-две построи къща за него, Милка и бъдещите им деца. Едноетажна, но с четири стаи, антренце и едно мазе. Дворът беше около два декара. Половината за зеленчукова градина, другата част – за овощна. Нали трябваше и дърво да посади, за да е мъж на място.
Чудеше се какво да е дървото. Негово си, дето ще засвидетелства мъжествеността му. Спря се на орех. Знаеше, че той може да живее стотици години и да достигне височина до четиресет метра. Беше чувал различни поверия за него: че не трябва да се сади от млад човек, защото е „връзката с Долната земя“, че който засади орех, го чака смърт, когато стволът му стане дебел колкото врата му. Но той приемаше това поверие оптимистично, защото дотогава изминаваше време повече, отколкото един живот. Дядо му, който беше религиозен човек, му беше разправял, че орехът е „световно дърво“ от сътворението на света. „Станала земя, и то отначало станала като тепсия голяма, а сетне като харман в средата на който Господ посадил орех“. Вярвали хората, че ако опреш ухо до ствола, може да разговаряш с мъртвите. Спомни си тия поверия Божен и посади орех. Построи къща и посади дърво, но най-голямото доказателство, че е мъж, не бяха тези неща, а трите деца, които Милка му роди.
Тя съвсем заприлича на жените от този край. Забрави за суетата и шарените роклички. От сутрин до вечер шеташе – готвеше, переше, чистеше, копаеше, плевеше, хранеше животните, плетеше вълнени чорапи за Божан и жилетки за децата. Дългата ѝ коса бе все скрита под забрадката, а очите ѝ пак напомняха дълбините на морето, но станаха някак тъжни, уморени, запилени нанякъде, вършеше едно, а мислеше какво има после да подхване. Лицето ѝ започна да потъмнява като орехова шума, а ръцете ѝ заприличаха на оголени клони – все по-слаби и сухи. Но Божен не спираше да работи и да се грижи за нея. Помагаше и на всеки от селото. „И каквото няма, ще даде“, така говореха често за него. От портата някой се провикне: „Милее, Боже тука ли е? Да дойде да ми помогне за нещо“. Или пък: „Боже, дай ми твоята каруца да прекарам десетина чувала жито“. Милка все се смееше: „Да не е Господ, че да помогне на всеки!“. Децата им често се шегуваха с имената им особено когато Милка нещо си се натъжи и въздъхне: „Мили Боже!“. „Мамо, ти на Господ ли името споменаваш, или на тебе и тате си говориш?“.
Но минаха годините. Не минаха, а отлетяха като щъркелите. Те обаче се завръщат напролет, а годините – никога. С течение на времето и децата ги напуснаха. Двамата старци живееха за ваканциите. Чакаха внуците – да дадат живот на пустия двор и пустото село. Вече никой не търсеше Божен за помощ, не останаха хора, измряха. А младите оставиха да се рушат построените от истинските мъже къщи и да ронят тъжно листата си посадените от тях дървета. Божен и Милка се чудеха как да угодят на внуците, та да не им е скучно. Сутрин миришеше на мекици, вечер – на печено домашно пиле. Но и това мина… всичко опустя. Нямаше интернет, скучно им бе, нямаше други деца и миризмата на мекици вече не привличаше внуците. Не им се сърдеха. „Нали са живи и здрави…“.
Лошото за Милка дойде, когато Господ реши да прибере долния Господ. Божен си отиде така бързо и решително, както някога си доведе Милка. Някога беше споделял на жена си, че иска да си умре като отрязано дърво. Така и стана. Сърцето се бе уморило и просто спря. Но смъртта не го завари в леглото, а докато копаеше градината през есента. Милка го намери на земята. Приличаше на паднало изгнило дърво.
Настъпиха нейните дълги и мъчителни зимни нощи. През деня работеше, за да прогонва черните мисли, но през нощта, която започваше в пет и си отиваше в седем сутринта… тогава само гледаше тавана и следеше пламъчето на печката, което танцуваше неспирно; чуваше пращенето на цепениците и пàрата, която повдигаше капачето на чайничето, сякаш всеки момент щеше да отпътува нанякъде. Милка беше като куха орехова черупка, забравена под ланшната шума. Самотна и празна. Устата я болеше от мълчание. Очите ѝ бяха като пресъхнали реки, в които има само камъни. Печката беше единственото живо същество с душа и глас за нея.
…
Десета Нова година Милка посрещаше сама. Не искаше да ходи при децата. Не им разбира какво говорят някакви си техни неща, не ги и чува понякога, притеснява се да не пречи… Седне тук, пречи да гледат телевизия, седне там – пречи да излизат на терасата, каже нещо – подиграват ѝ се, влезе да се къпе, не знае как да си пусне душа. Не, не, по-добре сама, да не досажда на никого.
Пусна си телевизора, гледа, спа, хапна от баницата, прочете си късмета – „пътешествие“, то се знае нейният път накъде е. Усмихна се и зачака речта на Президента.
Дойде полунощ. Милка взе чашата с ракия и искаше да се чукне с някого, да каже: „Честита нова година!“, да прегърне някого, да усети жива душа. Печката – отиде към нея и опря чашата в кюнеца. Стана ѝ болно и тъпо. Тогава се сети – Божен! „Той е отвън!“. Взе чашата, запали лампата, която осветяваше целия двор, обу галошите и се отправи към ореха.
– Наздраве, Божене! Честита нова година! Чакаш ли ме? – прегърна ствола и се сгуши в него, после отправи сините си очи към короната на дървото и там съзря два големи неотронени ореха, сякаш това бяха кафявите благи очи на Божен, които ѝ казваха: „Честита нова година, Милке!“.