Когато се преместих в новия си дом, първата нощ беше особена. Пространството имаше звук – не тишина, а онова глухо ехо на непознато място. Стените още не знаеха гласа ми. Подът не знаеше стъпките ми. Стаята стоеше като бял лист.
И в съня си видях жълто.
Не абстрактно жълто, а конкретно – малко тяло, перушина, черни очи, оранжеви петна по бузите. Сънувах, че отивам в зоомагазин и си купувам жълт папагал.
Сутринта не анализирах. Не търсих символика. Просто станах. Взех малка клетка и жълта нимфа. Кръстих я Чика.
Първите три дни бяха наблюдение. Нищо повече. Тя стоеше на пръчката и се местеше по нея, сякаш измерваше пространството. Понякога издаваше кратък звук, който не беше нито песен, нито вик. В очите ѝ имаше липса на хоризонт.
Тогава разбрах, че самотата е по-тясна от клетката.
Върнах се. В същия магазин, в същия ъгъл, в същата метален кафез стоеше шарен мъжкар. Погледът му беше различен – по-изследващ, по-настоятелен. Взех го. Кръстих го Кико.
Когато ги поставих един до друг, стаята промени честотата си. Не веднага. Първо беше внимателно оглеждане. После леки придвижвания. После звук. Един тих обмен. Два гласа започнаха да се търсят.
Така дойде ятото.
Волиерата днес е 250 сантиметра висока и 250 широка. Дълбочината ѝ е 70 – достатъчно, за да има перспектива. Клоните вътре съм носил от Западен парк. Паднали, напукани, миришещи на влага и кора. Те кацат върху дърво, което някога е било част от истинско небе. Има три къщички. Има нива. Има диагонали. Няма прави ъгли в поведението им.
Седем са вече.
Кико – лидерът. Единственият мъжкар. Пее. Разбива пространството с мощен глас
Чика – жълта, деликатна, изящна.
Сони – дебелият философ, който яде непрекъснато и наблюдава света с хумор.
Лилит – крехката, тревожна, понякога самонараняваща се, но жива като пламък.
Белла – албинос, хиперактивна, писклива, почти карикатурна в енергията си.
Джулиет – родена във волиерата, оке по-жълта, весела, непукист.
Джиджи – също родена у дома, вторият албинос, леко страхлива, но контактна, носи в себе си тиха дълбочина.
Малка държава с ритъм.
Всеки ден им подсвирвам. Мелодиите са мои. Кратки. Почти детски. Повтаряеми. Свиря ги отново и отново, с търпение, което не е насилие, а присъствие.
Един ден Кико ми ги върна. Не като механично огледало. А като развитие. Взе моята проста линия и я извиси. Добави орнаменти. Завои. Задържани тонове, които аз не бях успял да овладея напълно. Направи я по-красива от човешкото изсвирване. Тогава настръхнах. Настръхването беше телесно доказателство, че нещо реално се случва. Разбрах, че можем да си говорим и да се разбираме.
Оттогава има моменти, в които той започва мелодията, а аз го следвам. Има го и обратното – понякога той води, а аз мълча. В тези секунди се случва нещо древно – обмен без превод.
Когато влизам в стаята, вървя бавно. Ръцете ми са зад гърба. Резките движения ги плашат. Аз се уча на мекота. Когато им говоря нежно, всички се събират на едно място, най-близо до мрежата, която ни дели. Отговарят ми. Всеки по свой начин. Те ми говорят, а аз слушам. И всичко е по-красиво с тях.
Навън – точно срещу прозореца ми, във всяка късна следобедна светлина, гаргите се събират по високите клони. Стотици. Хиляди. Първо една. После десет. После дърветата буквало потъмняват. Има пауза. После въздухът се сгъстява и ятото излита като един дъх.
Мощта на тишината. Природата няма прави ъгли, но има ритъм. Сърцето също няма прави ъгли. То е ритъм. Природата е сърце. Понякога свободата не е необятното небе. Понякога свободата е пространство, в което гласът ми намира отговор.
И когато Кико запее мелодията ми – вече негова – тогава той води, а аз го следвам.
Тогава съм най-жив.