Поетите на „Библиотека България“
На 14 февруари говорим за любовта, сякаш тя е нещо единствено и ясно очертано.
А всъщност любовта винаги е множество. Тя е тишина и вик. Присъствие и отсъствие. Вяра и съмнение. Тя не принадлежи на един език, нито на една възраст, нито на една истина.
Затова днес събираме четиринайсет стихотворения от четиринайсет поети на „Библиотека България“ – гласове, които през 2025 година издадоха своите книги и оставиха своя отпечатък в нашето общо литературно пространство.
Не търсим определение за любовта. Търсим нейните проявления. Защото любовта не е понятие. Тя е начин на съществуване. И има поне 14 гласа.
Нека ги чуем.
ПРЕДВЕСТНИК НА ЛЮБОВТА
Албена Василева
Цветята са разплискан смях
над влюбените в парка. Босо
притичва времето пред тях,
а мравките зрънца им носят.
И пейките ги приютяват –
да се прегърнат там по здрач.
(Те нежността запаметяват,
но и попиват много плач).
И паркът рай е за онези –
допрели влюбени ръце.
За тях дори звезда ще слезе
от собственото си небе,
да ги погали по лицата,
мечтата им да съживи.
За тях във парка са цветята.
За тях кокичето цъфти.

ВЕЧЕ ЗНАЯ ЦЕНАТА
Дима Кисьова
В цветовете на морския залез
те видях, преди да те срещна.
И те чух, без да зная гласа ти,
в ритъма на любимите песни.
Полетя с душата ми полъх,
че основно сега съществува.
Изстрадах те и те измолих,
днес блажено да те целувам.

13
Татяна Йолинска
Горя.
За теб и за разстоянието –
да се стопи
като дъха помежду ни.
Задушаваш ме,
защото те няма.
Няма ме,
защото те виждам.
По себе си
те чувствам,
те искам,
те нямам,
моля те,
погледни ме,
за да те чуя.

СКИТНИЦА
Христина Панджаридис
Любовта е пътешественик,
докато не се зазяпа
в разклонената ябълка,
не осинови сляпото куче,
не ѝ се отвори апетит
за сутрешен сладкиш от череши
(специалитет на хазайката)
и само при дъждовно ранно събуждане
поглежда към куфара,
взема картата,
слага пръст напосоки:
Била ли съм тук?
Защо не си спомням подробности?
Любовта е пътешественик,
докато не се превърне в бряг.

ЕСЕН ВЪРХУ ПРЕДМЕТНО СТЪКЛО
Радослав Симеонов
„Вятърът понякога така гони листата,
сякаш отиват на карнавал.“
Димана, 5 г.
рисувам върху есенни листа
линии от човешкия живот
тръгвам с писец по жилите
на изсъхнала петура
пътят изглежда ми познат
всяка форма всяка клетка
напомня ми дланта ти
сякаш очертавам пътя към дома
прибирам се отново в теб

СМЯНА НА РЕАЛНОСТИТЕ
Радослав Игнатов
В дългоочаквана прегръдка сме се вкопчили – тъй нежни, тъй тъжни,
тъй сближени, съпричастни, слети в любов и упование, очакване,
нетърпеливост, всеотдайност, мъка, скръб,
а от славата ни е останала единствено мълвата.
Застанал пред пулсиращата топлина на огъня, не чакай да изтлее
кипналата жар, подир което да се ровиш в пепелта, за да откриеш
сред помръкналите въглени тайни от преселеното в празнотата битие.

НЕ СЪМ МИЛОСКА
Ива Спиридонова
Венера ми завижда за ръцете,
за дланите и пръстите се моли,
за остриетата на всеки нокът,
оставили невидим отпечатък
и видими – контурите на тяло,
за линиите на живота и съдбата,
за кожата ти – в нея се вкопават
отвъд разумните предели,
през кости, сухожилия и вени
и вливат се в реката на сърцето.
Венера е създадена от мрамор,
но аз говоря древните езици
на камъка, във който ти пулсираш.
Докосването може да ти каже
как точно сред света ми съществуваш;
как точно съм света ти съществуващ.

ЛЮБОВЕН РЕНЕСАНС
Даниела Йорданова
Ще измия в леген нозете ти,
с кърпа шарена ще ги избърша
и като скъп гостенин ще те поканя
да влезеш в моята стая.
С бяло сладко ще те почерпя,
с червено вино ще те омая,
ще разпилея косите си черни –
за да не мислиш за нея.
Покривката от леглото ще смъкна,
сребърен чаршаф ще постеля,
като змия в пазвата ти ще вляза –
да плачеш от сласт и нега.
Между ада и рая ще те разпъна,
силата ти ще изпия с устни,
с тялото си през теб ще премина.
И пътя назад за тебе ще заключа.

ЗЕЛЕНАТА ШАПКА
Марина Арнаудова
Не си забравяй шапката, драга,
каза є той, докато намяташе
нейните обятия върху гърба си.
Тя ги беше ушила съвсем
по негова мярка от по-добрата
половина от себе си.
Той обеща да я обича
с всичките є кръпки.
От луковиците на целувките му
в раните поникват кърпикожуси,
а тя години наред
не слагаше нищо в устата си,
докато се шиеше.

ПРОХЛАДА
Елена Янева
този тежък бисер
тази тъмна капка
мили мой
любовните ни думи
толкова отдавна са пораснали
скитащи по вятъра екватори
плитчини разпръснати по Гринуич
мили мой
не е останало освен
далечен тътен
не е останало освен
сами и глухи
да постоим пред прага на мълчание
което
е пешеходец
с пеещи ботуши

ПРЕДРЕЧЕНО
Надежда Радкова
Изсънувай съня си докрая.
Аз ще пия с усмивка кафето си.
Извърви мъглата на свойта омая.
Ще се рея наблизо, в небето си.
Не ме плаши вече никак развоят.
В зениците ти видях ни посяти.
Не е важно кой кога взел е завоя,
а че и двамата с теб сме крилати.
И време не гоня, знам – вятър е.
Наместо това танцувам с него.
Живи сега, не в сюжет на театър.
Пространство ти давам, не его.
Душата ми твоята отдавна усеща –
как нишките с мойта оплита.
Излюпва се в залеза нашата среща.
Пораства. Към нас долита.

ЗАЕДНО
Елена Стоянова
Кафето сутрин, ако искаш – с мляко.
И кратката раздяла с „Хубав ден!“.
Разкошеството някой да те чака.
И този някой да очаква мен.
Следобеди със сладки аромати,
въздишките по повод филм любим.
И всякакви вълнения крилати,
с които нощем можем да летим.
И нежността на тънкото ми кỳтре.
И ласката на моята коса.
Не мога да ти обещая „утре“,
но мога „днес“ да ти го подаря.

ТИ ПАК ОЗАРЯВАШ
Николай Динев
Надежда прибираш и пак я даряваш.
Ти, обично слънце над мойте земи.
Без вярата крехка, която ми даваш,
дванайсет близнаци беснееха зли.
Сапфирът потънал бе в сажди и тиня.
Напразно те чаках в пролуки-кина.
Полюшваше вятър зелени къпини –
безплодната болка от мен избуя.
Ти бавно разкъсваш завесата мрачна.
Политат пчелите над късни цветя.
Зова на коляно: „До края на здрача
свети ми! Гори ме. Гали ме. Едва“.

ВСИЧКО ЛИЧНО
Иваномир Цанков
Любовта ни нямаше място и стряха.
Тя без лице беше и без имена.
Всички улици, по които вървяхме,
се казваха както се казваше тя.
Никой не знаеше как е облечена,
нито колко ѝ струва парфюмът –
шестваше, цяла покрита с поезия
и познат аромат на целуване.
Косата си в плитка сплиташе с пръстите,
а после градежи градеше със тях.
Ако тънеше в кал – жито покълнваше,
щом влизаше в огън – излизаше хляб.
И цял живот кърпеше, кърпеше рани.
И шиеше лято през сълзи и смях –
лятото, лятото дето изпращахме,
а сега – то изпраща ни нас.

Любовта няма последна страница.