Книга – сърце. Момичешко сърце – влюбено и разочаровано, окрилено и… много близко до огъня. Но… в крайна сметка – феникс! Уютно, красиво и честно е в стихосбирката на Дима Кисьова. Без досадни словесни еквилибристики – в опит да е по-малко уязвима. Напротив – съвсем уязвима е в поезията си Дима. И това е безкомпромисен път към читателското сърце. След последната страница остава едно усещане за синьо, със сигурност е спомен за небе.
Камелия Кондова, редактор
~~~
Знаете ли, че многоточията летят?
Това е така, защото същината на говоренето е в мълчанията между думите.
Животът ни е поредица от гмуркания и изплувания. Сърцата ни бият в установен ритъм, но се сещаме за тях само когато излязат от него.
Аритмията, предизвикана от търсения, от влюбвания, от уж неразрешими задачи – това е, което ни държи живи. И което ни дава тласък да полетим, да порастем, да се намерим
За всичко това се замисляме, когато се потопим в стиховете на Дима Кисьова. И се припознаем в птица. Защото това е ролята на поезията – да ни гмурне в онова Аз, което често недовиждаме.
Илияна Делева, консултант
| Тегло | 0.150 kg |
|---|---|
| Автор | Дима Кисьова |
| Брой страници | 60 |
| Дизайн | Радмила Иванова |
| Година на издаване | 2025-02-11 |
| Редактор | Камелия Кондова |
| Корица | мека |
| Размер на изданието | 145х210 |
| ISBN | 978-619-7748-43-7 |
Откъс
САМО МАЛКО КИСЛОРОД
Разгъни ме само, за да дишам.
Смачкала съм се прилежно.
Там, по небето, истини пишат
птиците и няма полети грешни.
От маскираните ни нежности
плаче му се на Всевишния.
Изглади ме само, но без пара.
Сгънала съм се небрежно.
Тук, на земята, хората вярваме,
че времето е наше, че има надежда.
Ангелите се смеят как е можело
театър жив да стане от врява.
Прегърни ме само и ще потъна.
Мога сигурно вече да плувам.
Долу, на дъното, сред тиня и кал,
ще чистя, нищо че се страхувам.
Моля те само – не се преструвай!
Дишаме… Душите ще ни бъдат сал.
ЕКОЛОГИЯ СЛЕД ПОТОПА
В мътната река от отчаяние
пръстта си ровя и подритвам.
Тук-там объл камък си намирам –
за момент да стъпя на земята.
Отсреща е подремнала
на сянка безсрамно самотата.
Провиквам се да я събудя.
Поне да хвърли два-три клона,
че с тях водата да изчистя
от възли избелели и торбички,
от всички мисли на конци.
Но казвам си: „Спокойно!
Това е само сън, нали?“.
ЕВРИКА!
Душа прескача камък с вяра,
а след това прескача… звяра.
Отзиви
Все още няма отзиви.