В рубриката „Авторите“ ви срещаме отблизо с гласовете зад книгите на „Библиотека България“. Публикуваме откъси без редакторска намеса – такива, каквито са в своето книжно тяло – за да усетите стила, атмосферата и вътрешния ритъм на всяка книга. Днешният текст е покана за съпреживяване.
Откъс от романа Корени на Кирил Димов
Топлата пролетна вечер носеше полъх на свежест. Небето бе обсипано с безброй искрящи звезди. Някъде отдалеч се чуваше шепотът на вятъра, долитаха шумове от горски обитатели, полюшваха се клони, прошумоляваха листа. Нощта не предвещаваше нищо от това, което щеше да се случи.
Опитваше се да стъпва внимателно, но тялото му пречеше. Крайниците му не слушаха какво им казва мозъкът. Изсипа цялата туба с бензин наоколо. Беше свикнал с тъмнината, дори на моменти му се струваше, че вижда по-добре от преди. Избърса с длан потта от челото си, бръкна в джоба и извади кутийка кибрит. Позачуди се миг-два, след това се ухили широко и драсна клечка.
Пламъкът освети лицето му. Но сякаш не беше неговото. Сякаш някой друг вършеше това сега. Дали ако знаеше, че вътре има хора, пак щеше да го направи?
Драсна още една клечка. И още една.
Всичко лумна в пламъци – високи, парещи, поглъщащи всичко около себе си. След тях оставаше само пепел.
Сакар отново бе облякъл зелена премяна. Възвишенията му примамваха с тайнственост, а топлината му караше всички, докоснали се до тази планина, да искат да запазят частица от нея в себе си.
Там някъде, под високите хребети, се намираше Асара.
Калоян се прибираше, за да погребе чичо си. Дългите години в Америка не бяха изличили спомените от детството му – от двора, от асмата, от земята, която помнеше босите му стъпки. Но животът отвъд океана беше друг – подреден, уреден, сигурен. До онзи инцидент преди година, който промени всичко.
Когато слезе от колата и прекрачи дървената порта, усети смътно вълнение. Дългото отсъствие не бе убило чувството му за принадлежност към корените, вплетени здраво в земята, досущ като тези на малините край реката.
Четиримата мъже под асмата го посрещнаха мълчаливо. В погледите им имаше скръб, но и нещо повече – очакване.
– Ако има нещо, което трябва да знам, казвайте – обърна се към тях Калоян.
– Земята с малините… – започна Никола. – Тая година се очаква най-добрият добив.
Погледите се насочиха към него.
Калоян се подпря на една от гредите и се загледа към градината. Мислите го върнаха назад – към онези дни, когато тичаше безгрижно между редовете, въртеше педалите на синьото си колело и вярваше, че свободата е просто това – да гониш вятъра.
– Знаете, че нищо не разбирам от малини – каза тихо. – Но не искам да ги оставяме. Знам колко важни бяха за чичо. Всичко, което трябва да се направи, ще бъде направено.
Дядо Михаил го гледаше внимателно.
– Ще останеш ли тук, или ще се връщаш обратно в Америка?
Въпросът увисна във въздуха.
Там, на другия край на света, Калоян имаше почти всичко – работа, дом, сигурност. Но случилото се преди година продължаваше да гори душата му. А тук – земята, планината, мирисът на пролет – му даваха усещане за нещо, което бе изгубил.
За дом.
Той хвана ръката на стареца и отвърна:
– Оставам. Няма да се връщам в Щатите.
