Случи се, когато хората, и без това малцина на брой, се скриват по домовете си, търсещи спасение от парещия зной на летния ден. Листата на лозниците прегаряха, а доматите висяха само на корена си, с обгорели листа около колците. Жега и лен. По него време Амо беше получил втори инсулт и лежеше прикован на легло в горната част на къщата, в една от одаите на Франгата. Малката Зерин му принасяше и го хранеше. Минаваше покрай къщите и хората даваха кой – какво… Не оставаха гладни. Но някак ничии и безпризорни бяха, особено малкото момиче.
Зерин, едва осемгодишна не съзнаваше още своята хубост. Тичаше свободно, без да знае, че на този свят има и по-голямо нещастие от това да изгубиш старата си майка, сестрите ти, отдавна омъжени, да са хванали пътя, а ти да си останала със стария си татко, да се скиташ без посока, без цел. Докога и колко… Седнала край него, натъжена, Зерин често се замисляше. Липсваха ѝ силните ръце на Амо. Ръцете, които можеха да обрулят дори и орех. Сега кой щеше да брули ореха, а и дивата круша досами къщата на Франгата, та тя да събира в рокличката си. Но бързо отскачаше от мисъл към действие, защото циганите нямат време дълго да тъжат и отиваше да гледа.
Старият циганин не можеше да говори, но малката се качваше от време на време горе – да го обърне или да го намокри, колкото може, че освен неподвижен, беше мъчен и от жегата.
В нощта на точно този ден, когато звездите и луната светеха еднакво за всички, сянка на прегърбен силует се издигаше по стълбите от долната част на старата мистична къща, където някога Франгата бе събирал многолюдното си семейство край огъня на вечеря в голямата одая. По прозорците още имаше корнизи и перденца, белички, с везмо. По двора никнеше здравец и цъфтяха теменужки, напомняйки за някога съществувал живот. Хамбарите бяха заковани. В зимника стояха подредени и празни бъчвите. Там отдавна беше разбито. Спиридон, който единствен живееше в края на селото, в близост до напуснатата къща, вече беше прибрал бъчвите, но и къщата беше разбил. Все някой щеше да я отвори. Вече години наред никой от франговия род не се бе връщал в къщата. В началото Спиридон отправяше заядливи намеци към настанилите се относно собствеността на къщата, но с времето прие нещата така. Подхвърли на циганина едно овехтяло одеало, заедно с износеното си старо сако, колкото да завърши чергарския му облик, омекнал за ситуацията.
Сянката на мъжа спря и след миг колебание, неканен, загледа циганина право в очите. Болният веднага разбра, че е в беда. Познаваше хората от селото и погледна тревожно към детето си, но не можеше да говори.
Сянката без всякакво колебание грабна момичето. То започна да вика, а бащата, облещил очи, само се вглеждаше в насилника. Злосторникът отнесе момичето в другата одая.
Бащата не можеше да мърда, не можеше да говори, НО можеше да чува. Чуваше как момичето вика „Ани, ани!“ – зовеше то починалата си майка, без да съзнава какво му се случва. Бащата извърна глава встрани и, получил последния удар, забоде поглед в мазилката. Момичето беше замлъкнало и то.
Но някой беше чул… Този някой, придърпвайки кривия си крак от едната страна, а от другата – лопата, изнасяйки се по стълбите, се изтегли към одаята, където детето бе загубило глас. Пандо прибираше все още разгащената си паст… и така и не разбра какво му се случва. Завинаги. Една лопата се ставари върху главата му. Момичето зяпна, допълнително уплашено от развоя на нещата. Тялото на насилника се свлече точно там, където малкото телце беше прокървило. Струя кръв потече към него. Кръвта на насилието докосна другата – на невинността. Фигурата на куция мъж беше на Спиридон. Детето събра кураж и отприщи вик:
– Не, не! Ани, ани! – крещеше то. Риташе непримиримо, риташе с крака и зовеше майка си.
Времето спря, за да сложи точка на циганската династия. И на онова, истинското живеене. Пасторалното.