Кадифе и шкурка – Радослав Игнатов

Откъс

СПЕЦИАЛНО ЛИЦЕ

Но ето въздухът – тъй податлив на стонове и шум: снове, кръжи,
пробожда, завладява и руши, едничко семето ще устои
на пристъпите му в родилната си гънка,
а то лежи, лети, премята се и чезне, за да се върне пак,
недостижимо в магията на собствената си поява,
обгърнато от кипналата плът,
на вододела между подпочвената и космическа мъгла.
Защото идва някой, онзи някой, катерачът, новопокръстеният
някой, тържественият някой, изстрадал болката на целия човешки род –
възседнал е тригърбата камила на Синай, препуска в люспестия вятър
над пепел, облаци, светкавици и гръм,
ще влее глас в ръкава на помитащите тръбни звуци, с които самият Бог
ще възвести, че с всичките мечти, надежди, загуби, победи –
плът до плът, – пиесата е свършила, че няма вече ангели
и благовестие, че има само новини, при туй, отдавна известени.
Ала вестта не спира да върви към нас, това е тайната:
вестта не спира, дъжд бие яростно земята, за да прерасне в дъжд
отново и очертае пищните ни форми из пространството –
до хоризонта, съчинителната линия на прекъснатия поглед
отвъд сезоните за раждане и смърт – растителната младост,
растителната младост с подвижната си точка, мигът на спомена,
преди да се превърне в огнено движение:
о, колко сенки ще се хвърлят към пожара.
До следващия час на смъртния любовен полет, до следващата вечност,
когато ще целунем чистите си рани и бръчките си ще смекчим.

ЗАДВИЖВАНЕ НА НЕСЪЗНАВАНОТО

… и ако свежестта на бликащия извор изсред вековната
дълбинна нощ на земните недра с проникващи из цялата природа
излишества и липси пред напиращия в ехото на небесата
безформен суховей напуска областите на съзнанието,
за да стигне до усещане за непосредственото съществуване,
нещо чувствено и едновременно абстрактно, защо не вникнем,
разберем и възприемем безусловното могъщество на ембриона –
говоря не за щръкналия посред хребета на планината бъдещ индивид
и погледа му, макар пречистен и любовен, а за намесата му
в проявленията на даденостите ѝ природа; говоря за природата,
за слънцето и бурята, луната, вятъра, морето, звуците
и благовонията, за светлината, мълнията, скалата и дървото,
за всички и за всичко, за енергийните полета, които ни отварят
без догми, метафизически системи, закони,
закономерности, морал, без Страшен съд и Вечно Блаженство
потенциалното пространство на все още непроизнесената мисъл,
която дори да предизвиква други необходимости и напрежения
след рождената си дата, ще преобразува вечността с възбуждаща
бунтовна чистота и мирис на озон и здраве – звуковидимото
царство на всичко преживяно, казано и чуто от душата, заспала,
летящата душа сред съвършено будните трептения на ума,
където чистата случайност преобразува движещата се реалност
в закономерни мигновения от планетарната подредба.

ПРЕЗ ТЪМНАТА МАТЕРИЯ – ДО СВЕТЛИНИТЕ

Отдалечаването и Завръщането, Покаянието и прилежащите им Паузи –
това е пътешествието: във възходящото движение на необятната
дълбочина от Изток, Запад, Север, Юг и всичките посоки
на Всемира ще те водят единствено пространствените думи,
вплетени сред звуковидимата тъкан на движещата се
в забавен кадър покрай теб природа – и ето че копнежът
се превърнал в безпокойство, безпокойствието, в незадоволеност,
накрая, прераснал в мисъл, станал бисер, който предизвиква
други разклонения и вечности с възбуждащата свежест
на онзи Смисъл, представен ти от Праотеца в неовладяемия
от тъмната материя до светлините свят – мъчителното влачене
и теглене нагоре в усилващото се притегляне на земнината,
където всеки жест на чезнещия из още по-изчезващите дебри
на битието индивид добива допълнителната тежина
на кратковременните напрежения и неподвижност,
а светлината в думите не позволява на планетарния пейзаж
да мръдне стъпчица изпод тежината на вселенската тъма –
разгънат опит за света, и странстване, и търсене, ала да се добереш
понякога до вкъщи нощем е трудно, много, много трудно, по-трудно,
отколкото да изкатериш Еверест в набиращата тяга на тъгата по света.

ЗА КОЖАТА НА ВЪТРЕШНОТО ТЯЛО

Играта с боговете не предвещава смисъл в по-нататъшния ход
на простите неща: възбуда, действие, екстаз, покой –
изкоренени от плътта, взривяват се едно о друго семената,
ала какъв ще бъде приплодът, случайността показва,
случайността, онази, дето с малки изключения
е толкова скоропостижна, че появи ли се,
в мига на случването се превръща във вехнеща сърцевина
и гние, като с това миниатюрното поглъща цялото,
за да го върне подир време в най-податливата
за пластичните ваяния на въздуха материя,
ухаеща на пот и сълзи – о, действието, движението,
преразказът на стеклите се обстоятелства,
които миг преди да се превърнат на случайност,
били са сбор
от непредвидими дадености –
пресътворената от някой свръхчепат мислител Другост,
мислителят, известен най-вече като щурмовак,
обдишван непрестанно от хилядното множество –
сред хилядното множество,
където в настъплението си към света,
самата Същност става.
В небивалото битие преплита крак низвергнатата истина
с фалшиво песнопение изсред разхлабените примки,
нахлузени на шиите на хиляди лъжепророци,
тъй стремглаво идващи насреща ни,
че от стари времена са нещо повече от гледка:
търговците са в храма,
и на Господ нищо друго не би могло да му се случи,
нищо, нищичко,
освен да стане уличник,
да се предреши подобаващо за пренаселеното зрелище,
където, с прибавяне на смисъл, е възможно да се каже,
че ще сколаса да премине зоната на Злото,
без да спъне крак, за да отбръмчи по пътя си,
подобно пеперуда в слънчевите нишки, онези нишки,
дето ще поемат мигновено път обратен,
прозвъннали връз сърцевидното петно на образа му над олтара,
облечен в облаци от светлина и рози, сърцевидното петно,
искрящо огледало на страха,
че вкопчи ли се в него, ще го обземат вихри в друга някоя посока.

ОТКЛЮЧЕНИ ВРАТИ, ПУСТЕЕЩИ ПРОСТРАНСТВА

… И се направи Господ на невидим, за да остане цял, ала тогава
аз живях на друго място, живеех в друго място,
далеч от чужди мисли, страсти, погледи и посегателства,
но в просветление –
пристигнаха наоколо кълвач, скорци и косове,
и дроздове, червеношийки, чучулиги –
слепец в нощта, но вкоренен в земята и дъжда,
на тъмно, влажно и студено,
преди да ме ожари ножа, докосна ме копривен стрък
и схванах, че животът ще обуздае
космическите звуци на света,
през който преминавам и го виждам ясно,
ах, светът: стесняващи се кръгове от пожар и водни капки,
разтягащи се кръгове от капчица роса до огнен вихър –
после, взрив, забавено движение,
и ето че познатите на всички вехтории
на съдбата се завръщат в паметта, превърнати в ненужни думи.