Бивши смърти и рождения

Откъс

ВТОРА КОЖА

Ева гузно мълчи и опипва с очи пустотата –
гъста, лепкава, топла, като сок от онази смокиня.
Ева още обича Адам, вярва в Господ и помни змията,
но е късно да тръгне. Пред нея е само пустиня.

Ева кърпи живот и поръбва със крясък и болка,
но припява в съня на децата си весели песни.
Тя отдавна не пита „Защо?“, „Докога?“, „Още колко?“
(Всички нейни предишни дела са печално известни).

Ева пуши сама и претопля студени обяди.
Няма никакъв рай. Осъзнава – не е и възможен.
Тя е късна жена, на която мечтите са млади.
Тя е всяка от нас, зле прикрита под змийската кожа.

БЕЗПЪТНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Двама човека – разхвърляни камъни –
по вертикали, чертани от страх.
Вече си нямаме нищо за даване.
Вече сме прашен отломък от тях.
Бавно се стелят мъгли по високото.
Кози пътеки за стръмни сърца.
Голи дървета маркират посоките.
Светят надвиснали, късни слънца.
Обич-пустинница гасне у двама ни.
Пътят се срина на пепел и прах.

Тъжни човеци. Разхвърляни камъни.
В тъжни посоки, чертани от страх.

ЗА ТРУДНОТО ОБИЧАНЕ

Високото катерим по козите следи
на своите дълбоки, неизлечими рани.
Загърбили привидно „проклетото преди“,
което дозаключи сърцата ни прибрани.

Високото отеква от неми гласове,
безмилостно е пусто, жестоко и нечуто.
Чакълесто се ронят ръбати часове,
(пред тях са песен даже предсмъртните минути).

Високото е мракът в последните очи,
които заковавах, за да не те последват.
Логично е пред бездна от страх да се мълчи,
но честно ли е сляпа нагоре да напредвам?

Високото ще свърши. Ще се катурне с плам
по залез хоризонтът във ложето си златно.
Но в ниското не слизай. Аз няма да съм там.
И ще боли душата да се качиш обратно.

КИТАЙСКО ПРОКЛЯТИЕ

Един човек от ниското крещи
и ръкомаха грозно и убого.
Залостил е бездомните врати,
с последната отвързана тревога.
Той свирепее, вика и кове
на тежък кръст ръждивите пирони.
Със име нечовешко се зове,
човешкия си образ да прогони.
Гласът му е отчаяно висок.
Кънти безумно, но едва се чува.
Със всяка дума осквернява Бог,
а нагло лъже Той, че съществувал.
Не хули онзи негов вариант,
обкичен с лаври, мѝро и лампази.
А ненавижда смъртно своя брат.
До болест го презира. И го мрази.
Не е Земя, а скършен сух комат.
Не е лице гримасата му крива.

Човекът за човека не е брат,
а само вълк, настръхнал да убива.

ЖЕНАТА СЛЕД НЕГО

Живот на чакални и гари.
Мълчи, доживява и чисти.
Откакто пожар я ожари,
си няма сърце да разлисти.
И няма очи да напъпи.
С тях гледат мъгливи перони.
Един коловоз недостъпен
пищи със последния спомен.
Комините далекогледи
на двата последни етажа
протягат челата си бледи
и страшно вгрозяват пейзажа.
В чакалнята пада мазилка.
Гласът на викача е тъжен.
Барака. До нея – бесилка.
(Вагон е, но тъмното лъже).
Заслон, недостъпен за гости,
сред тая зимòвина куча.
След него сърцето залости,
а някъде хвърли и ключа.
В чакалнята зъзне по риза.
Мълчи, доживява и чисти.

И никой не пуска да влиза…
И няма сърце да разлисти…