Българските писатели, неполучили Нобеловата награда за литература

Статията е подготвена от Емилия Попова.

Заветната мечта на всеки пишещ човек е…  Първо – да го издадат. После… да го купуват, е, и да бъде харесван. След това… да получи награда. Ако може, най-високата – тази на притежателя на 93 фабрики за динамит, инженерът-химик Алфред Нобел, който, за да изкупи греха си, учредява най-значимата награда в световен мащаб. За нея са мечтали напразно и доста български творци – едни основателно, други – не толкова.

Защо за 119 години не можахме да се почувстваме горди с поне един нобелист в областта на литературата?

България е имала предложения за Нобеловия приз по литература, но до награждаване така и не се стига – по ред обективни и субективни причини, не на последно място и заради прословутата българска завист. Нека да проследим тази линия…

ЕЛИАС КАНЕТИ (1905-1994) e роден в България, но я напуска едва седемгодишен. Да, не я забравя и дори пише за нея, но получава заслужено Нобеловата награда за литература през 1981 година… като английски гражданин и австрийски писател.

ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ (1866-1912). Той е предложен на 30 януари 1911 г. от шведския учен, поет и преводач акад. Алфред Йенсен, който бил не само негов преводач, но и близък приятел. Шведът го включил в списъка на кандидатите, ала напразно чакал мотивирано изложение от София. За да не пропусне срока – 1 февруари, на 30 януари представил Пенчо Славейков с превода си на „Кървава песен“ – сам направил задълбочена обосновка до комитета с предложение да му бъде дадена наградата за 1912 г. Заключението му е, че българинът е „безспорно голям поет, при когото може да се констатира наличието на поетичен шедьовър („Кървава песен“)“. По това време Славейков живее в Италия. От българска страна никой не подкрепя мотивирано кандидатурата му, поради неразбирателство кой българин да бъде предложен. Председателят на БАН Иван Евстатиев Гешов предлага за номиниране Иван Вазов, но и той не успява. Тогава Йенсен сам прави задълбочена обосновка до комисията. Но на 28 май /10 юни по нов стил/ Пенчо Славейков умира на 46 години далеч от България и пропуска шанса да получи престижното признание.

Най-титулованият ни писател и поет, ИВАН ВАЗОВ (1850-1921), е бил предложен от проф. Иван Шишманов на 20.09.1916 г. за награда през 1917 г. Застъпник за Вазов е отново шведът д-р Йенсен, превел още през 1895 г. „Под игото“ на шведски. Гостувал е в дома на народния поет през 1911 и на 2 май 1916 г., като са разговаряли помежду си на руски. Но проф. Иван Шишманов отклонява поканата да напише мотивирано мнение. Шведът е изпратен специално от Нобеловата фондация в България за срещи с представители на БАН и с групата на д-р Кръстьо Кръстев. Но хората от литературния кръг „Мисъл“ му говорили против Вазов, известна е тяхната вечна вражда. Смята се, че това може да е оказало влияние върху крайното решение на комисията. В спомените си от 13 декември 1916 г. Шишманов пише в скоби: „Когато Йенсен беше тук, той ми призна, че Кръстев често му бил говорил против Вазова“… Така и Вазов не получава достатъчна подкрепа в България.

ИВАН ГРОЗЕВ (1872-1957). Поет, драматург, литературен критик, учител по литература и автор на книги с религиозен характер. Едно име, което нищо не говори на днешните читатели, един от многото забравени днес поети, бил предложен от проф. Михаил Арнаудов през 1928 и 1929 г.

ЙОРДАН ЙОВКОВ (1880 – 1937) е номиниран не от българската страна, а с признанието на турския професор по литература Сабри Смявушгил, който го нарежда между най-добрите майстори на разказа в световната литература. Изказва огорчението си, че Шведската академия на науките не го е забелязала и не го е удостоила с Нобелова награда за литература. И ние оставаме огорчени…

ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА (1893-1991) също е сред номинираните. Голямата българска поетеса е предложена през 1943, 1944 и 1945 г. от проф. Стефан Младенов (Софийски университет). Тя е сред номинираните и през 70-те години на XX век. Кандидатурата ѝ горещо подкрепя големият творец и приятел на България, Артур Лундквист, член на Нобеловия комитет за литература. Той предлага на няколко пъти Елисавета Багряна, но безрезултатно – може би защото кандидатурата не получава одобрението на тогавашната власт. Не среща достатъчна поддръжка и от останалите четирима членове на Нобеловия комитет. Прието е, че кандидатурата ѝ е провалена поради лошия превод на стиховете ѝ на шведски език…

Кандидатурата на ЕМИЛИЯН СТАНЕВ (1907-1979) също не успява, по неизвестни причини.

Една от най-големите ни надежди беше кандидатурата на ЙОРДАН РАДИЧКОВ (1929-2004), най-превеждания ни писател (на 37 езика, издаван в 50 страни). Той е бил номиниран два пъти. За втори път е номиниран за 2001 г. от Софийския университет. Ректорът, проф. Боян Биолчев, получава покана от Нобеловия комитет да номинира български автор и връчва на Радичков Голямата награда на СУ за литература. Кандидатурата е изпратена на 3 декември 2001 г. Но и той си отиде от този свят без осъществяване на тези надежди.

За кандидат на Нобеловата награда е спрягано името и на поета ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ (1935), но по неизяснени причини и тази кандидатура се проваля. Може би това е свързано със смъртта на Людмила Живкова…

БЛАГА ДИМИТРОВА (1929-2001), за която шведските издания пишат, че стиховете ѝ са най-доброто, което се твори в световната литература, е също надеждна кандидатура. Тя е и най-близо до железните изисквания на академиците. През 60-те години е радикален миролюбец и подобно на Стайнбек, ходи във Виетнам; през осемдесетте става дисидент; след това политик и държавник – вицепрезидент (1992–1993) Точно по логическата верига от изискваните от Нобеловия комитет обществени позиции. Въпреки всичко, и тя е недооценена като много творци от някогашния социалистически лагер, от които са наградени само четирима до 1989 г.

Последният номиниран български писател е АНТОН ДОНЧЕВ (1930). Той безспорно заслужава, с неговото „Време разделно“, което отдавна е получило най-високата оценка от литературната критика и в Швеция. Аргументите „против”, се свеждат до „тяснонационалното“ съдържание на романа. Сякаш творбите на много от досегашните носители на наградата са били непременно „широко космополитични“…

Антон Дончев е предлаган 3 пъти за Нобелова награда. Той е вторият българин, предложен за високото отличие от шведите. Това става през шестдесетте години на XX век. Тогава, за 12 месеца след излизането си, романът „Време разделно“ е преведен на основните европейски езици. В САЩ са написани повече от сто положителни рецензии. Три от големите вестника в Стокхолм също хвалят книгата. Критиците сравняват автора с Иво Андрич, Никос Казанзакис и дори Шекспир. Тези удивителни съпоставки правят чест не само на Антон Дончев, но и на българската литература. Логично, авторът на „Време разделно“ се очертава като една от най-силните номинации за периода. И тогава, в помощ на конкурентите му, идва завистта. От София започват да пречат с други предложения, интриги, клевети.

Още една твърде деликатна история разказва Иван Гранитски. Пак в средата на XX век в София се случва нещо изключително любопитно с член на Нобеловия комитет. Задачата му е да се срещне с българските кандидати и най-вече с Антон Дончев. Гостът дни наред се радва на прочутото българско гостоприемство. Водят го на морето, показват му красива България. С него е и младата му и красива съпруга. Тя, обаче, започва да флиртува с човека от службите. Авантюрата се оказва фатална за родните нобелистки стремежи. Излъганият съпруг и авторитетен член на Нобеловия комитет ядосано отсича, че „българите са диваци, които не заслужават нищо“. Огорчен, той си тръгва веднага, за да не се върне никога повече. Цялата тази кал достига до шведската кралска академия и тя оттегля номинацията си.

През 2005 г. Антон Дончев отстъпва само с 1 глас на британеца Харолд Пинтър, а през 2006 го изпреварва турският романист Орхан Памук.

ВАЛЕРИ ПЕТРОВ (1920–2014) е достатъчно известен като поет и преводач не само в Европа, но и по света. Неговата лирика е характерна със своята поетика и съвършенство на стиха, с пастелното си, експресивно излъчване. Не е известно какви аргументи може да има срещу него Шведската академия на науките…

Непопулярно е името на ИВАН БЪРЗАКОВ (1942) – психолог, педагог, с многостранни интереси и познания в областта на педагогиката, психологията, философията, лингвистиката, литературата, изкуствата. Основател на „Международен образователен институт по ускорено обучение и използване на класическата музика за редуциране на стресови състояния”, Иван Бързаков е автор на три книги с поезия и есеистика. Заради изключителната поетична стойност на неговите книги, през март 2017 г., той е вече номиниран за пети път за Нобеловата награда за литература от Шведската Академия, по-малко от седем години след издаването на първата му книга.

През XXI век България е поканена още 4 пъти от шведската академия на науките да номинира свой кандидат – за 2005, 2006, 2011 и 2013 г. През 2010 г., при посещение в София, директорът на норвежкия Нобелов институт, Гейр Люндеста, заявява, че „от всички Нобелови награди, България има най-големи шансове да получи тази за литература“.

Оставаме в очакване…