ЗА Мира Папо и нейните любовни стрели в
„Докато смъртта ни събере“
Мира Папо отново ме възхити с изтънчената си и чувствена проза. Замислих се – може ли един голям писател да не е християнин? И си отговорих, че вероятно може, но е по-добре да е. Когато си стъпил на планината на вярата и бродиш сред бистрия ѝ въздух – ти наистина ясно виждаш живота в полите ѝ. Вярата прави така, че да мериш страстта, да познаеш радостта и да я отделиш от тъгата, да усетиш отчетливо всяко чувство и всяко вълнение. Само въздържанието прави вкусът на виното така ярък и опияняващ. Само светлината на вярата прави така, че да виждаме изключително ярките сенки и тъмнини, но и яснини и просвети на живота. Релефът на живота. Вярата е мяра и ориентир. Мира Папо е вярващ писател. Мисля, също, че е и голям писател. Големият писател знае кое е горе и долу, добро и зло, тъмно и светло. Това идва от вярата. Той не е сектант, не е педант, не е тесногръд догматик – той приема с въздишка възможната относителност на Всичко. И въпреки това вярва във възможната неотносителност на важните неща: любовта, страданието, доброто. Развратникът не знае що е истинска страст. Чистият човек – знае. Мира Папо го доказва. Ще видите в книгата.
Калин Терзийски
За безспорните качества на тази новела достатъчно ясно говори фактът, че един от епизодите в книгата – „Жълта пръст“, бе отличен с първо място в Национален литературен конкурс „Вие пишете, ние четем“, „Рисунки в жълто“, 2020 г. с председател на журито акад. Владимир Зарев, Весела Люцканова и Ива Спиридонова – членове. Авторът на „Най-честната птица“, Йордан Йорданов, изненадва с изключителен писателски почерк, какъвто притежават класици като Йордан Йовков и Елин Пелин и въвежда читателя в света на циганина Семо и нерадостната му престъпна участ, полепваща като жълта пръст по съвестта на обществото и невъзможна за заличаване. В своята дебютна книга той проследява лесното подхлъзване по нанадолнището и избора на лекия път, повдига въпроси като тези чия всъщност е вината за престъплението, кой е престъпникът и кой – жертвата, съществува ли справедливостта изобщо и може ли чистата птица, която живее във всяко човешко сърце, да остане честна докрая.
Не, „Най-честната птица“ не е обикновена книга, тя натежава върху сърцето и мисълта на читателя, не го оставя безразличен и тъкмо заради това ще заеме своето достойно място в света на съвременната българска белетристика, продължавайки класическата линия в нашата литература.
Ива Спиридонова, Симеон Аспарухов,
редакторски екип
Възможна ли е тази история или не? Случила ли се е наистина или е плод на авторовото въображение? Ще разберете, но чак когато затворите и последната страница на тази книга.
Ива Спиридонова, редактор
Текстът като метафора на разпада на личността. Текстът като организъм, преминаващ от едно в друго състояние, така както човекът мултиплицира себе си в търсенията си. За да достигне кота нула. И да бъде свободен да си прости. Анти-текст, преминаване отвъд езика и границите на комуникативната си функция и в същото време в диалог сам със себе си. Оставящ белег върху паметта на сетивата ти и надживяващ всички твои умиращи сезони.
„Всичките мъртви сезони на една рустифина” е всичко това. Не подлежи на стандартните определения за литература. И вероятно тъкмо заради това е литература.
Ива Спиридонова, редактор
Да нарисуваш „Лус“ се оказа нелека задача, въпреки ентусиазма, с който прегърнах идеята. Все едно рисуваш онези пет минути безвремие, които се случват всеки ден. Миг след като слънцето се е скрило зад ъгъла и секунда преди мрака да прегърне на пръсти света. Тогава зад кориците е „Лус“. Безвремие на наслоени образи и чувства. Топла самота в маковете и споделения полет на черния щъркел. Присъствие в дъждовни завеси и мъркащи котки. „Лус“ живее в друга реалност. Наситена с очакване и любов, която да бъде изживяна.