Сделката – Веска Дучева

Откъс

Слънцето изскочи зад хоризонта умислено и студено. За кратко увисна над искрящите води на морето, сякаш се колебаеше дали да продължи пътя си, или да изчака разбуждането на огромния град, потънал в сън след поредната изпълнена с убийства, грабежи и наркотици нощ. Утрото скриваше грозното лице на нощния живот зад слънчевата завеса и изваждаше на витрината затрупаните с мръсотия улици, мизерията и смазващата нервите шумотевица.
В покрайнините на града, в съседство с циганската махала се гушеше малко кварталче, все още непогълнато от строителната вълна, изпълнено с малки къщички, опасани с кокетни дворчета и тихи, на места все още неасфалтирани, улички. Кварталчето приличаше на декор от филм за миналия век. В него имаше едно магазинче, училище, в което учениците учеха до седми клас и дом за деца без родители. Това тихо местенце оцеляваше благодарение на противоречията между многобройните собственици, които отказваха да се разделят с няколкото стайчета и парчето земя около тях, които притежаваха и посрещаха скептично всичко ново, което можеше да промени бита им. Къщичките се различаваха помежду си главно по степента на занемареност, но имаше и такива с добре поддържани дворчета и градини.
Недалеч от от това място белееше фасадата на болницата „Св. Макарий“ , разположена край малко площадче, зад което се гушеше районното полицейско управление. По уличките се виждаха колите на стопаните, стари трошки, паркирани по тесните тротоарчета пред къщите. Цареше тишина, която се нарушаваше единствено от нечия ругатня или пореден разразил се междусъседски скандал.
На запад, в циганската махала почти денонощно звучеше музика и весели тълпи изпълваха улиците. Повечето от къщите тук бяха невзрачни и струпани на случаен принцип, вероятно незаконни, но по покривите стърчаха всевъзможни антени, а пред вратите паркираха нови, лъскави возила.
Къщите в кварталчето, повечето почти столетници, бяха малки, но масивни, а някои доста добре поддържани. Ново строителство нямаше, освен отделни пристройки, предназначени да приютят членовете на разрасналата се фамилия.
В дъното на едно от дворчетата в тихото кварталче се отвори врата. Появи се възрастна жена облечена с тъмни дрипави дрехи и, пристъпвайки изключително внимателно, започна да се разхожда напред-назад по дворчето. Жената правеше това всяка сутрин, защото докторът ѝ бе казал, че движението е най-доброто, при това безплатно лекарство за костите и сърцето. Това автоматично го превърна в приоритет за бабичката, чието семейство страдаше от хронично безпаричие. В дворчето живееше още едно семейство в малко по-добро материално положение, защото бе получило три стаи в наследство от дедите си. Освен това двама от фамилията имаха средно образование – факт, който им даваше основание да определят правилата на поведение в дворчето.
– Пенке, ти много отрано подкара гимнастиката! – загледа я добре облечена, с интригантски вид жена на същата възраст, представител на по-заможното семейство.
Пенка се сви и не отговори. Семейството ѝ обитаваше сутерена на къщата. Малко антренце и две преходни едно в друго мухлясали стайчета, натъпкани с разнебитени стари мебели, олющени и занемарени. В тези стаи баба Пенка живееше със сина си Димитър Цолов, снахата Кица Цолова и внучката Цона. Двете семейства, които се явяваха съсобственици на малката къщичка воюваха постоянно помежду си по всякакви поводи и си нанасяха взаимни обиди. Цолови наричаха Стоянови „курви“ и „откачалници“, защото считаха, че са откачили от учене докато завършат средното образование, а Стоянови наричаха Цолови „селяндури“ и „алкохолици“. Реално погледнато, всички определения напълно отговаряха на действителността.
Забързана за работа, на двора изскочи снахата Кица Цолова. Ниска, набита, с голям корем и задник, гърди, гуша, абе… всичко си имаше жената. Здрава работа! Когато върви, земята трепери под краката ѝ. Като добавка към външността си, Кица имаше скандалджийски нрав и изключително силен глас. Когато викнеше да се кара чуваше целият квартал.
– Хайде, хайде, че бързам! – блъсна с рамо комшийката си Петранка, за да я отстрани от пътя си и въпреки масивното си телосложение, зачевръсти по улицата.
– Ами, да става по-рано снаха ти, че да не закъснява – заяде се Петранка и баба Пенка побърза да се прибере вкъщи.
Сутеренчето приличаше повече на мазе. Най-вероятно това е била първоначалната му функция при построяването на къщата. С нарастване броя на наследниците мазето се трансформирало в жилище, а в дясната страна на двора върху отреденото за градинка място, бяха струпани две дървени бараки, пълни с различни необходими за бита на семействата вещи. В жилището никога не проникваше слънце, а по стените редовно избиваха влажни, сиви петна.
Във външната стая имаше маса, две грозни легла, покрити с дрипи и малко бюфетче. На едното легло спеше момиченце на около седем-осем години.
– Хайде, Цоне, ставай да учиш. Следобед си на училище – наведе се баба Пенка.
Малката отвори очи и я изгледа с открита неприязън. Старата пречеше на семейството с присъствието си. Заемаше място в и без това тясното жилище и хабеше храната.
От вътрешната стаичка долетя звън на съборена върху дъските бутилка, последван от сочна ругатня. На вратата се показа раздърпан, рошав мъж, явно нощувал без да разсъблича дрехите си, махмурлия от вчерашното пиянство.
– Къде са ми цигарите? – изръмжа към майка си Пенка.
Бабата се втурна към малкото бюфетче и измъкна от витринката смачкано пакетче цигари.
– Ей ги, Митьо, заповядай! – протегна се угоднически.
Детето се сви плахо в креватчето, но мъжът отмина към сервизните помещения без да го удостои с поглед. Той не можеше да прости на жена си Кица, че му роди момиче и не обръщаше внимание на дъщеричката си. Бащинството му се изразяваше в някой и друг шамар, съпроводен с псувня или налагане на различни наказания. Имаше навик да възпитава детето когато седнат да се хранят край масата. Втренчваше кръвясалите си от постоянното пиене очи в Цона и започваше да я тормози. Тормозът имаше определена градация и когато достигнеше степен, която не можеше да понесе, Цона напускаше трапезата и отиваше да реве във вътрешната стая. Никой не я връщаше обратно и семейството спокойно довършваше храната си.
Димитър имаше слабост към алкохола и най-вече към ракията. Успяваше да изпие по два-три литра ракия дневно, плюс бира, вино и каквото още намери. Ракията обаче оставаше основната му страст. Тази негова страст водеше до страховити семейни скандали с половинката му в живота Кица или Кичона, както предпочиташе да я наричат за по-изискано. С наднормено тегло и много силен глас, родена скандалджийка и побойница, Кица не пропускаше ден без да устрои панаир на съпруга си. Той от своя страна я наблюдаваше нагло и напук се наливаше още повече с ракия направо от шишето.
– Да пукнеш дано, пияницо! – извиваше глас Кица. – Как не те е срам от детето?
После гласът ѝ започваше да трепери заедно с дебелата гуша и влизаха в действие сълзите. Димитър не обръщаше внимание, просто излизаше да се донапие някъде на спокойствие. Късно вечер няколко приятели, не толкова пияни колкото него, успяваха да го домъкнат до дома, провлачваха го покрай онемялата от гняв Кица и го тръшваха на леглото. Спеше така, с дрехите до сутринта, когато отново започваха скандалите. В тази обстановка Цона учеше седнала където намери.
Димитър Цолов работеше като пазач в моргата на болница „Св. Макарий”. Факт, който караше Кица да се чувства особено специална и значима.
– Трябва да питате моя Митьо – казваше при всеки свързан със здравето проблем. – Той нали там работи… Между докторята…
Желаещите обаче можеха да го питат ако го намерят трезвен, което се случваше рядко.
Цона се вдигна от леглото с нежелание. Мразеше училището. Поради липса на условия ходеше мръсна и недобре облечена. Почти винаги беше гладна, а през зимата зъзнеше, навлякла старите дрешки. Не винаги разбираше материала, който учеха. Няколко пъти донесе слаби оценки и учителката намекна, че има нужда от специализирана помощ, което доведе Кица до ярост. Облещи очи, гушата ѝ се изду страховито и започна да крещи. Крясъците завършиха с бой и затваряне в бараката, в която държаха дърва, бъчвите на Димитър и разни непотребни вехтории. След едно такова пребиваване детето започна да заеква, но това не впечатли никого в семейството.
– Как така неразбрала? – крещеше Кица. – То да не е математика, че да не може да разбере. По история и география какво не може да разбере? Един хубав бой и ще се оправят всичките ѝ проблеми.
След този случай Цона започна да учи уроците наизуст. Не осмисляше голяма част от материала, но знаеше учебниците наизуст. Децата ѝ се подиграваха, но успехът ѝ се повиши. Тя от своя страна започна да ненавижда училището.
Кица не се интересуваше от емоциите на дъщеря си. Имаше мечта и напираше да я постигне с цената на всичко.
– Умна дъщеря имам – кълчеше дебелия си задник из квартала. – Ще я изуча. Искам да стане докторка. Ще работи в болницата „Св. Макарий“. И тя там с баща си между докторята.
Никой не питаше Цона дали иска да става докторка. Пътят ѝ бе предначертан.
– Ще станеш докторка, за да ни лекуваш – приключваше разговора Кица. – Нали затова сме създали дете? Хранили сме те цял живот! Оставяме ти имот. Един ден когато умрем, прави с него каквото искаш. Продавай, заменяй, твоя си работа.
Животът в кварталчето вървеше тихо и монотонно и общо взето нищо особено не се случваше. Хората се познаваха от години и битът на никого не представляваше тайна за останалите. Рядко имаше разтърсващи събития, които да променят ежедневието. Новините се разпространяваха мълниеносно благодарение на две-три женички, на които това им беше работата, понеже по цял ден бездействаха. Така и днес. Още не бяха се разсънили, когато в дворчето връхлетя съседката леля Санда с последната информация.
– Пенке, Пенке! – ръкомахаше Санда. – Цветиният Тошко изчезнал! Излязъл снощи да пуши на двора и край! Не се прибрал. Сега полицаите оглеждат къщата. Цвета реве. Въобще ужас!
Тошко и Цвета имаха малко дете и излизаха да пушат навън, за да не одимяват стаите. Тошко излязъл около единайсет вечерта и повече не се прибрал. Съседите се бяха събрали около къщата на групички и наблюдаваха мрачно работата на полицаите.
– Сигурно са от строителната мафия – вече по-спокойно разясняваше Санда. – Понеже отказваме да ни бутнат къщите, ще започнат да ни отвличат.
Събитието внесе малко разнообразие в сивото ежедневие на квартала.