Това е съждение на актьора Пол Нюман, под което се подписвам с всичките си ръце. Тоест мога да взимам назаем ръцете на приятелите си, които се броят на пръсти. За услугата няма да моля враговете си, те са достатъчно на брой, за да се имам за нормален човек. Нормалният човек не е обтекаем, не се стреми да се харесва на всички, не окряква пространството със себе си, върши си работата и гледа да се държи достойно. Обикновено успява. Чуждо му е самооблащението, защото е наясно с възможностите си, със знанията си, с мястото си в живота, с нещата, които трябва да цени и с нещата, от които трябва да се стреми да не бъде вкарван в блатото им. Нищо ново не ви казвам, това всеки нормален човек си го знае. Животът е кристално прост, казвала съм го неведнъж, само дето ние сами си го замъгляваме с накъсан и нахъсан дъх, командван от нездравите ни амбиции. А нездравите амбиции обикновено идат от избиването на комплекси, че не ни се дава това, дето заслужаваме. В едно от предаванията „Всяка неделя“ Кеворк Кеворкян зададе въпрос какви амбиции има на Миряна Башева. С привичния си скепсис тя отговори: „Ох, Кево, аз ако имах амбиции, сега щях да съм ти шеф…“ Тоест, за по-младата аудитория, генерален директор на Комитета за телевизия и радио. И тя, разбира се, би се справила чудесно на тази позиция, само че не ѝ беше работата. Не е от най-лесните неща да разбереш каква точно ти е работата на този свят и в този живот, обаче е съвсем постижимо. При положение, че имаш характер. Тоест наясно си със себе си. Иначе – огледайте се наоколо. Един иска да е поетес и бичи книга след книга, щото това сега е детска работа, книгоиздаването. Друг иска да е песнопоец – молим, заповядайте, музикални формати дал господ, излагай се колкото си искаш и после плюй как некомпетентното журе не те е оценило. Трети предлага в социалната мрежа художеството си, картинки на ниво трети клас – вазички на точки с три стръка китки, горички и рекички и пише „За цени на лични“. Може да има покупатели, слушания в някой от музикалните канали, лайквания и възторзи под „произведението“, всичко е възможно. Ама нито в Лувъра ще те поканят, нито в Миланската скала или зала Олимпия, нито със званието „народен поет“ ще те обкичат. До тези признания стигат малцина. И слава богу. Пък ти реви пред френдове и френдки, в дамски тесен кръг на списователки и други кръжочни форми как не те оценяват, защото ти завиждат. Кой, бе? Тези, които са на твоето ниво. Онези, които не са, си имат своята работа и могат само да се усмихнат. Снизходително, да, но не и злобно. Така постъпва човекът с характер и позиция, комуто низките страсти са терра инкогнита. Да, да – наливам масло в огъня. Аз съм лоша и груба, нали? Истината е, че не цепя басма и съм добре със зрението дотолкова, доколкото различавам бялото от черното. Много ясно. Талантливото от попълзновенията на ерзаците. И не ме интересува кой какво шушне зад гърба ми. „Орли отровни няма, нито славеи, пълзи отровата в сардинската трева“, написа Любо Левчев още през 1981 г. в своето брилянтно стихотворение „Отговор през рамо“. Прочетете го, там всичко е казано. А Левчев беше поет с характер. Колкото повече се опитвате да оспорвате, толкова повече ще затъвате в блатото на самодоволството и неталантливото си ожесточение. Тези от вас, уточнявам, дето всички ги обичкат и им се радват, които са без врагове. Само с уж приятели, готови да им забият нож в гърба при първата промяна на вятъра, при първата наградка, при първата клюкина… И „тогаз ще види старата гора как пукат кости и хвърчат пера“, както е казал Джагаров по друг повод, но ситуацията е все тая. Аз просто си разсъждавам, защото блатото не ухае, меко го казвам, не използвам грозни думи, всички знаем какво прави блатото. То има право на живот с всичките си мокрици, жаби-кекерици, плужеци, всякаквата флора и фауна, която е част от екосистемата. Което не значи, че трябва да се насосваш в него, ама някои просто ги влече, здрави да са. Характерът, характерът, уважаеми… Врагове ви желая!
