Заемам си ритмиката на Николай Лилиев и неговото стихотворение „Не зная тоя път извежда ли…”, защото тези дни си правех аналогия точно с пътя, възторзите и паденията, и всичко, свързано с известността. Много е благо да те знаят – името ти, произведенията ти, постовете и ранговете, къде си вечерял преди година, с кого си пил кафе в дискретно заведение, какво си казал пред еди-коя си медия или в еди-кой си приятелски кръг. Ама че бъркат името ти с произведенията, че не ти си вечерял зад стъклото на лъскаво заведение, а някой, който прилича на теб, такъв какъвто са те виждали по телевизията преди осем години, че думите ти са предавани от ухо на ухо като при игра на развален телефон – това си е кръстът на известността. Свиквай, защото няма кой да ти го мъкне. Мога да изброявам още поне около 93 хипотези, и всяка от тях да звучи достоверно. Обзе ли ви вече ужас? О, не, разбира се. Всеки втори жажда за известност. Щото си мисли, че тая е като оная. Цитирайки Миряна Башева – „Извинете за мекия израз. Аз все пак съм жена.” А не е. Изобщо. Известността е нож с две остриета и по-голямото, напоеното с отрова, обикновено се забива в теб. Хеле пък ако решиш да го размахваш. А ние непрекъснато сме свидетели на размахани калъчки във виртуалното пространство. Някой някого обидил, някой някого не забелязал, някой някого пренебрегнал и изобщо някой някого нещо си. Или някой някого нищо си. Пъстър свят, шарен свят, божи кръговрат, стихчета прехвърчат, римушки валят като градушки същи, сбират се войски от съмишленици срещу партизански отряди на инакомислещи, ами пандемиологична обстановка, който има работа е хоум офис, който няма си е хептен хоум и тракат в такт клавиатури, епически баталии се развихрят в чашата студена вода, дето чака да бъде изпита. Кой от кого е по-талантлив, кой от кого е по-грамотен, кой от кого е по-по-най, само че това не е детско шоу и го няма забравеният вече Бате Енчо да излъчи победител. Не че нещо ново под слънцето. Тъй върви светът, както е казал поетът, Поетът(!), та мен специално нищо не ме учудва, освен цикличността и неотменността на страстите… оппа, щях да го кажа по Тончожечевски страстите български, ама се усетих овреме, че тия страсти могат да минат за общочеловечески. Долу маските, горе маските, въй забравихме за ласките, коронавирус се римува с… хайде, де, давайте рими, аз се сещам на прима виста за папирус, обаче връз папирус тез куплетчета няма как да останат за потомците, та търсете вие нещо по-удачно, що е срутище и има ли то почва у нас (о, има и то в множествено число, ама докато се натути ще, поеми се появили в удобния верлибър), докога таз карантина (май отива към до амина, пепел ми на езика!), всичко това най-добре мога да го опиша, цитирайки Иван Динков – „бирена пяница/ кипне, напомни за злоба…“ След което, преминала три-четири километра „стена“, въздъхвам отчаяно в себе си стиховете по-нататък: „Мои далечни велики пияници,/ плащам, излезте от гроба!“. По стената вече тече с пълна сила пиянството на един народ – къде майтапчийски, къде кръвожадно наточено към брата по перо, сестрата по ако нема рима, удари ма и всичко живо, взето накуп, което не е в нашия лагер. Тоест не ни ръкопляска, облайква със сърчица и коментариЙ, богоугодни на светлостта ни. Между чашките с кафенце и месечинките с люшкащо се на тях детенце за добро утро и лека нощ, народът се е хванал гуша за гуша с пряпорец и гусла въоръжен, без да е чел едноименната стихосбирка на Патриарха на нашата литература. Въпреки че къв патриарх е той, като няма профил и не пуска час по час оди и епопеи. О, и аз участвУВам, как щяло, от народа си никой не се дели. И аз лайквам, и аз публикувам, само не зея с пълно гърло кой крив, кой прав, кой десен, кой ляв, не е моя работа, не се изживявам като съдник. Тази пандемия, както всичко, което ни сполита, е полезна с туй, дето изкарва пяната отгоре. Коя пяна – сещате се какво изплува при вълнение. И е нормално да рефлектираме. Ненормално е да се конфронтираме така лаишки. Обаче кой колкото си може. За мен остава да си припомням „тъжно щеш, майко, да гледаш…“ И не съм единствената, разбира се. Хора си има за всичко. Известен, по-известен, най-известен – за какво ви е, бе хора? Ще каже нявга народът. Ако изобщо запомни с нещо имената ни. А̀ко и някои от тях да се цитират от сайтове и сайтчета днес и да завихрят върлите баталии, за които споменах по-горе. Нали като се джафкате днес тук, утре трябва да се срещнете очи в очи? И тази „обстановка“ ще мине и замине, животът има изключителното умение да продължава. По пътя си. А ние да вървим по неговия път. И той да ни отвежда не в миражите на измисленото ни безсмъртие, а навън, отвъд тях, на светло и чисто. След като си изпием чашата студена вода и разберем, че докато сами си създаваме бурите, безизвестно ще се лутаме из тях. В това е ужасът.
