Не знам дали съм права, но затваряйки последната страница на „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ на Илия Троянов, в главата ми тази книга започна да ми напомня на „100 години самота“ на Маркес…с преплитането на времевите пластове, връщането към корените, детайлите от външния свят, превърнати в сиимволи на вътрешния. „Nomen est totem. My name is my castle.“
Дали пък Троянов не е написал българският вариант на Стоте години, не толкова мрачен?
Безспорно е обаче, че е силна, много силна книга. А някак и много актуално ми звучи днес бежанската, емигрантската линия…сякаш изчерпваща се с: „Подслонът се отказва или отнема, молещите биват отблъсквани или връщани.“
А персонажите, сюжета…
Накъсаните образи карат читателя сам да ги сглобява до достигане на цялост и така участва в творческия процес. Същото е и със сюжета и историите. Някак си те ангажира, увлича. И доставя удоволствие от брилянтно написания текст.
Животът е игра на табла, хвърляне на зарове, „Тука има, тука нема“, „..съдбата ви е премерена с вероятност едно към три“…
И няма отказване от играта: „Ние ще се борим, няма да се предадем, ще мечтаем и играем, ще губим и печелим и ще бъдем отново, сега и завинаги, свободни.“
Заровете се хвърлят, колелата се търкалят…и все в търсене на жаждата за живот. Пътят към надеждата е спасението, а то дебне отвсякъде, защото светът е голям, светът е пътуване, пътуване към себе си, пътуване към дома, към корените.
И знаков цитат на един от епизодичните герои в книгата:
„…Кога започва надеждата…“ – въпрос без въпросителен знак, на който тази книга дава категоричен отговор с удивителен знак. „Сега!“
След книгата е време да отивам на кино, за да видя най-сетне и филма.
Идвате ли?
Че Гевара
да!