Има книги, които те канят да ги прочетеш. Има други, които те гледат втренчено, докато не сведеш поглед.
Нищо не знаеш за хората е от вторите.
Още в едноименния текст, където „взех камъка от ръката на детето“, а то „посегна към друг – по-тежък“, Диана Юсколова изговаря най-страшната истина за човека – че жестокостта и невинността живеят в една и съща длан. Ние сме и онзи, който спира удара. И онзи, който продължава да хвърля.
Тази книга е внимателно разположена между птици и хора, между есен и град, между мълчание и изречена вина. Светът в нея е населен – от гларуси, гарвани, гълъби, черни коне, от орехови листа, от улици без орехи. Но всъщност е населен от състояния.
Есента тук е „свадлива клошарка“, която пита: „Какви хора сте вие?“. Градът има „своя представа за щастие“, но тя е шумна и фалшива. Жената, която храни гълъби, отключва клетката на живота си и отлита – без да остави спомени, „нищо не трябва да тежи на крилете“.
Поезията на Диана Юсколова не разчита на украса. Тя работи със сблъсък.
С контраст.
„Човекът, който става сутрин…“ и „човекът, който протяга ръка, взема оръжие“ – са един и същ човек. Това е едно от най-силните ядра в книгата. Никой не е зъл по рождение. Но всеки носи в себе си възможността.
Именно тази морална амбивалентност прави стиховете болезнено съвременни. Те не морализаторстват. Не сочат. Не обясняват. Те показват.
Книгата диша в ритъма на „поне 72 присвивания в минута“. Сърцето е мерна единица. Времето е кехлибарено зрънце. Разстоянието между двама души е „две ябълки, един буреносен облак и шепа нищо неказващи думи“.
В този свят мълчанието е по-силно от речта.
„Няма думи, които събират така, както го прави мълчанието.“
Това е поезия, която не се стреми да впечатлява с интелектуална конструкция. Тя е образна, но не декоративна. Градска, но не шумна. Нежна, но не сантиментална. И най-вече – честна.
Особено силен е мотивът за разпадането – на чаши, на илюзии, на дни, на есени. Но разпадането никога не е окончателно. То е преход. Листопадът е „само преходно състояние“. Всяка зима идва. Но и всяка зима минава.
Тази книга не твърди, че знае хората.
Тя просто отказва да ги опрости.
Тя ни напомня, че сме хора-облаци, хора-къщи, хора-маски. И понякога – хора-хора.
А това вече е достатъчно трудно.
Нищо не знаеш за хората не е сборник за четене в движение.
Това е книга за бавно разлистване, за паузи, за въпроси без готови отговори.
И за онзи миг, в който разбираш, че може би наистина не знаеш – нито другите, нито себе си.
Симеон Илиев Аспарухов