За стихосбирката „Гнезда до поискване“ от Руси Русев, издателство „Библиотека България“, 2026 г.
Мисля си какво ли е първата ти стихосбирка да е излязла през 1975 г., когато си на 32 години, а тази, сега, да е втората ти поетична книга, и то на една чудесна достолепна възраст. Това, че между двете книги лежат 51 години, на мен ми говори само за една изключителна прецизност към словото, книгите и собствения избор. Този факт като че ли е прецедент или поне се среща много рядко.
Руси Русев е утвърден и всепризнат поет. В книгата са поместени кратки впечатления за поета и творчеството му от осем известни български творци, но не ги прочетох в началото, защото не обичам да се влияя от други мнения. Само ще цитирам написаното от проф. Боян Биолчев:
„Изографисване с думи, слово и образност в единство. Монолог на заобичал живота тъжен наблюдател. Поезия, приютена в прегръдката на всички сетива“.
Проф. Биолчев, както винаги е лаконичен и точен.
За мен това не е лесна книга. Не е лесна като архитектоника, като слог, като ритъм, като чувства. Това, което ми направи първо впечатление, бе амбивалентността на чувствата. А това е опит човекът, поетът, творецът да опознае цялото свое Аз. Да се опита да приюти под единния покрив на Аза си и своето Несъзнавано, и Свръхаза си. Неслучайно Фройд говори за това, че човек е слуга на трима господари и че там, където е било Несъзнаваното, трябва да стане Аз.
Руси Русев като че ли има стремежа да обедини всички роли на себе си под Аза, всички части и роли на личността ни. В стихотворението „Ключ“ авторът има такъв стих: „Но навярно надеждата има яка душа…“, а малко по-долу откриваме: „щом денят се надигне, накърмен от моите рани?“
Ето я амбивалентността. Да си припомним един израз на Фройд. В книгата си „Петте случая: Малкият Ханс. Анализа на фобията на едно петгодишно момче“ (1909) Зигмунд Фройд пише:
„… нека нашият мъничък изследовател преждевременно добие опита, че всяко познание е само частица и че на всяко стъпало на познанието винаги остава нерешен проблем“.
За тези нерешени въпроси Руси Русев се обръща към читателя със следното стихотворение:
Докато
И ето ме сега пред вас:
с туптящи слепоочия – невѝден някой прекосява моите обраснали градини,
с очи, в които се обозначават контурите на скритите значения…
Ръцете си не мога да разтворя и да ви прегърна – прегръщам себе си, запушвам
трескав кръвналите кратери на своето сърце сломено;
внимавам в тишините, в колебанията на света се вслушвам…мъча се да
проумея какво ми казват скупчените сенки на удавници и прогласът на
времето усойно, докато
змията хапе своята опашка и хастарът на живота ми се преобръща сетен
докато
душата на планетата
виси
на
косъм.
В това екзистенциално стихотворение като че стъпваме по жаравата на световните и човешки събития. И правейки си това харакири пред нас, Руси Русев откъртва думите като отломъци от неоформено парче глина с разкървавени ръце, докато извае образа.
В творбите си Руси Русев не дава винаги отговорите. По-важно е, че задава правилните въпроси. Колко талантливо и лаконично, по Елинпелиновски и Яворовски, го изразява поетът в „Покрита с тайни“:
Селяк ощавен, нивата орах и сях и грижих се до дъх от моя за моя посев.
Поникна в тръни и обилно засия поле не с отговори, но с въпроси.
И светлина се спусна. Чух отгоре глас. Спасителят настави и отмина.
Какво ми каза, не разбрах. Все този глад, все тази в браздулица от сълза, пустиня“.
Урбанистиката, която затисна населението, е друга тема от поетичната книга на твореца.
В „Окръжени от отсъствия“ – заглавие, което е почти оксиморон, Руси Русев казва:
„в стълпени градове осамотяхме, а е пороняло помежду ни от прекрасни намерения…“
и ето я поантата:
„прах и пепел,
прах и пепел,
всред които в жива кръв душата ми като заклан петел се мята.“
Тежки са думите на поета, нелицеприятни, с драстични метафори, които се къпят в кръв, но…верни. И всяка дума си тежи на мястото.
По Хамлетовски звучи въпросът в стихотворението „Покрита с тайни“: „вдън глъбината сепнал ме въпрос: Какво съм аз, отронката, защо съм?“
Полифонична е тази поетична книга на Руси Русев. Всяко стихотворение е като една мелодия, започваща с интродукция – по-често заявяваща темата с въпрос, после развитие на мелодията, с ясни и силни акорди-акценти, и край-обобщение.
Ето какво ще /се/ запита поетът: „с какво дървото помни плодовете и въздухът с какво запомня птиците“?
И ще се запитаме и учудим – та нали всеки ден минаваме покрай това дърво, а не сме забелязали нищо от това.
Ами, това е да имаш сетива на поет. А Руси Русев има тези сетива за поетичното в изобилие. И, струва ми се, още нещо – всичко, до което се докосне става поезия. Един път – нежна и ефирна, друг път – громовна и кънтяща, трети – тъжна и депресивна.
Книгата на Руси Русев се откроява и с една колкото земност, толкова и космогоничност. И както казва Яков Леви Морено, бащата на психодрамата: „Светът не е отличаваща се хаотичност, а една подредена креативност“.
Тази креативност я има и в новата книга на Руси Русев.
Книгата на Руси Русев Гнезда до поискване ще бъде празник за българската поезия. Рядко в българската поезия думите отекват с такава сила, като в тази поетична книга. Еталонът години наред бе поезията на Борис Христов. Ето че и Руси Русев умее да използва думите като такова градиво, че те да оставят екот и громовност след себе си. И наред с това – смирение и нежност. А за това се иска талант.
Във всичките 53 стихотворения на Руси Русев две неща се открояват: полифоничността и куражът да бъдеш уязвим.
Стихотворението „Дошло е време“ започва така:
Дошло е време пред отворената порта на полето даже камъкът да заридае.
Има едно стихотворение от Дамян Дамянов със следните начален и последен стих:
Сърце
Да беше камък, щеше да се пръснеш –
…
… Но ти търпиш, защото си сърце!…
Дойде ми тази асоциация за камъка и сърцето. Това стихотворение „Дошло е време“ ми стана любимо и с антитезата, която декларира:
Ведно спасение и гибел ще изстрадва твоята душа…
Това е изключително стихотворение, събрало толкова болка, смирение, любов, нежност, същността на живеенето.
И ще завърша с неговия край:
А ти ще трябва да намериш пътя и пък да тръгнеш: ужасен и
очарован – пак да тръгнеш
Към друга болка.
Към друга болка.
Росица Чернокожева
Росица Чернокожева е литературовед, изследовател и психотерапевт. Завършва българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ с допълнителни специалности философия и книгознание и библиография. Обучава се в магистърската програма „Артистични психосоциални практики и психодрама“ към Нов български университет и „Червената къща“. Психодрама-асистент е към Фондация „Психотерапия 2000“, групов аналитик и член на Института по психология на групите.
Доктор и асистент в Института за литература при Българската академия на науките, тя развива научната и професионалната си дейност в интердисциплинарното пространство между литературата, психоанализата и психодрамата, като съчетава изследователската работа с психотерапевтична практика.
Автор е на книгите „Павел не е сам на света“ (2002), „Драги ми, Смехурко. Антология на хумор за деца“ (2002, 2012), „Българската литература за деца – психоаналитични и психодраматични прочити“ (2019), „Енигмата на откривателството. Творчески портрет на Боян Биолчев“ (2023) и „Психотерапевтичен роман(с)“ (2024). Съавтор е на антологията „Играта“, представяща произведения за деца от списанията „Светулка“ и „Детска радост“ (2023).
Заедно с Вихрен Чернокожев е съставител на „Антология на българския смях“ (1995) и „Българска литературна критика“, том 1 (2000), както и на други издания.