За езика на паметта, за човешката рана и за литературата като последно място на съхранение
Някои книги продължават да живеят в гласовете, които ги изговарят, в тишината след премиерата, в паметта на хората, които са ги чули не само като истории, а като свят. Точно такава книга е Зерин на Мариана Грънчарова.
По време на премиерата на повестта в София водещите на събитието Ива Спиридонова и Симеон Илиев Аспарухов споделиха своите литературни прочити за книгата – два различни, но допълващи се погледа към един текст, в който селската памет, човешката жестокост, нежността и изгубеното чувство за принадлежност изграждат една от най-въздействащите съвременни български истории.
Публикуваме тези думи не като стенограма от събитие, а като продължение на разговора за литературата, която пази човека жив в собствената му памет.
I. Гласът на паметта и езика
Още от първите страници усещаме, че авторката не разказва „отвън“. Тя не наблюдава живота. Тя го помни отвътре. И точно затова в тази книга няма дистанция между човека и земята, между гласа и болката, между детството и страха. Всичко е едновременно близо и сурово.
Едно от най-силните качества на Зерин е езикът. Тук той не е украса, а е жива материя. Диалектът, ритъмът, повторенията, народната образност, кратките отсичания на фразите – всичко това не е стилизация, а органична част от света на повестта. Мариана Грънчарова успява да направи нещо много трудно – да запази автентичността на селската памет, без текстът да се превърне в етнографски експонат.
Тази книга диша. В нея хората не са идеализирани – те са противоречиви, грешни, понякога жестоки, понякога нежни до сълзи. И точно там се ражда литературата.
Особено силно е присъствието на женските образи. Бабата. Халиме. Мегалинка. Самата Зерин. Тези жени носят свят върху гърба си. Не говорят много за любов, но живеят през нея. Не обясняват болката си, а я носят. А Зерин… Тя е едновременно дете и символ. Дете без корен. Дете без сигурност. Но и дете, което мълчаливо преминава през света със своя сиво-зелен поглед и кара всички около себе си да се разкриват.
Много рядко в съвременната българска литература се среща такава смес между жесток реализъм и почти митологична чувствителност. В Зерин реалността е тежка, но в същото време над нея постоянно стои усещането за легенда. Като че ли някой разказва край огън. Като че ли цялото село помни заедно.
И може би най-ценното за мен е, че тази книга не търси ефект. Тя не вика. Тя гледа. А истинската литература много често прави точно това – гледа толкова дълбоко човека, че накрая започваме да виждаме и себе си.
Ива Спиридонова, редактор
II. Гласът на раната и съхранението
Зерин не прилича на текст, написан днес. Прилича на нещо намерено. На нещо, което е стояло дълго време под земята – сред корени, пепел, тютюн, човешка скръб и селска памет – и някой най-после е имал смелостта да го извади на светло.
Докато четях тази книга, непрекъснато имах усещането, че не чета художествена литература, а слушам глас. Истински. От онези гласове, които вече почти не съществуват. Глас, в който няма поза, няма градска суета, няма литературничене. Има живот. Живот, който боли. Живот, в който децата порастват до смъртта на прасето Гошко, до квиченето на яренцето за Великден, до тежкия мирис на тютюна, до насилието, до бедността, до страха, до любовта, която понякога е единственото спасение на човека.
Но най-страшното и най-красивото в Зерин не е сюжетът, а погледът. Начинът, по който Мариана Грънчарова гледа човека. Без омраза, без сантименталност, без присъда. Тук дори жестокостта не е карикатурна. Тя е част от света така, както сушата е част от лятото.
И може би точно затова книгата е толкова разтърсваща. Защото в нея няма фалшива светлина. А има истина. Истина за хората, които историята не помни. За селата, които изчезват. За циганските катуни край реката. За децата, които никой не е защитил навреме. За жените, които са обичали въпреки всичко. За мъжете, които са били едновременно и страшни, и самотни. Зерин е книга за човешката рана. Но е и книга за човешкото съхранение. Защото сред цялата тази тежест непрекъснато минава една почти невидима нишка – нежността. Нежността на бабата, нежността на паметта, нежността на онова „тук съм“, което Амо казва без думи на детето си. И колкото повече напредвах в книгата, толкова повече си мислех, че това всъщност е повест за изгубения корен. За човека, който цял живот търси къде да принадлежи. А понякога – както при Зерин – принадлежността не идва чрез кръвта, а чрез добротата. И това е голямата сила на литературата. Да ни покаже, че човекът не се ражда окончателно. Че човекът се доизгражда от ръцете, които го спасяват.
Симеон Илиев Аспарухов, издател
Зерин е от онези редки книги, които остават като мирис на влажна пръст, като глас на баба, който вече не помним напълно, но все още носим в себе си.
Мариана Грънчарова не пише за миналото. Тя пише за онези човешки светове, които изчезват тихо, заедно със селата, езика, жестовете, болките и нежностите, които никоя история не успява да запази докрай.
И може би именно затова Зерин въздейства толкова силно – защото ни напомня, че литературата понякога е последното място, в което паметта все още може да остане жива.