Днес у нас те липсват, или са само празни слова. Снимка: https://pixabay.com/
Всеки се ражда със заложбите си. Аз се родих с таланта и призванието на клюкарка. Когато децата мечтаеха да стават космонавти и изобретатели, аз си мечтаех да съм великан, който наднича през прозорчетата на човешките обиталища и воайорства и подслушва начина по който общуват (или не умеят да общуват). Днес осъзнавам, че всъщност открай време съм искала да регистрирам провала на тяхното справяне с реалността, както и моят собствен. Затова станах журналист, а по-късно пробвах перо и в художествената проза. Първото доказателство колко опасни са и двете поприща е начинът, по който реагира майка ми, когато се опитах в първи клас да съобщя по телефона на моя приятелка какви ги дроби наша съученичка. Тъкмо си започнах репортажното изречение и майка ми възмутено ми издърпа слушалката от ръцете и изрева:
– Клюкарка с клюкарка!
Последва и плесник, тежичък.
Сега възнамерявам да поклюкарствам за съседите в моя блок. Ще ме разберете – обектите на клюкарстване по време на нашенския локдаун са ограничени и трябва да са ни под носа. По въпроса за локдауна майка ми дълбоко се възмути от навлизането на англоезичната дума в речника ни. „Ясно“, каза, „значи нещо като нокаута в бокса, но нокаутираните са повече“. (За нея неясноти около нокдауна и нокаута няма, тя следи отблизо проявите на Кубрат Пулев.)
Като всеки блок и ние си имаме свои особености. Като например – собствена подвижна библиотека или няколко дървени рафта до входа, където всеки може да остави скучни заглавия от собствената си библиотека и да вземе интересни заглавия от нечия чужда. Има книги на няколко езика, художествена и документална проза, поезия, енциклопедии, детска литература, кримки, Чехов и Достоевски, Агата Кристи, Гьоте, обилие от Даниел Стийл. От тези рафтове може да се установи, че някои от съседите ми са прощъпулвали в литературата с мемоарна проза от самиздат характер, но подобни саморазобличения се появяват рядко и доста срамежливо. До библиотечката е таблото за съобщения – събрания на входа, оферта за смяна на вертикалните щрангове, анонс за авария в мазето или прокапване на тавана. Там напоследък се оформи богата на материал изложба, която най-простичко бихме могли да наречем „Некролози“. Така научавам, че съседката на първия етаж ни е напуснала малко преди да навърши 99! Тук е съседът, който, според роднините му починал заради участие в тестове на нова противогрипна ваксина. С изненада установявам, че съседът е починал на 85, а няколко месеца преди смъртта му се сблъсках с него в една фирма и узнах, че работи като нощен пазач. Мислех, че е най-много на 70. Според елементарната аритметика не беше спал през нощта повече от 15 години.
Тук е некрологът на красивата жена с най-топлото сърце на света, която се омъжи късно и осинови две деца, за да почине от рак точно когато те най-много се нуждаеха от нея. Тук е преподавателката по немски, в последните години напълно глуха, която винаги, винаги ми пожелаваше приятен ден, а съпругът ѝ, който я надживя, прилича на осиротяло дете и влачи патерицата и изкуствения крак безутешно. Тук е съседката, която някога бе работила престижна работа, а после изведнъж реши да мете входа, въпреки че детето ѝ, казват, било заможно. Тя безпричинно престана да ми говори. Опитах всичко – попитах я дали съм я обидила с нещо, тя ми обърна гръб, поздравявах я години, без да получа отговор, накрая започнах да минавам мълчаливо край нея – нищо не помогна. Един ден си отиде и отнесе тайнствената причина за мълчанието си.
Напоследък правя колекция от съседи, които не само че не отговарят на поздрава ми, а и започват да гледат крадешком встрани, сякаш ако ми срещнат погледа, ще извършат престъпление. Иска ми се да им извикам – от „добър ден“ не се хваща ковид!
А жената, която си отиде, имаше най-чаровната усмивка на света.
И днес сякаш чувам скърцането на колелото на момченцето ѝ на стълбищната площадка през зимата. Тогава много ме беше яд. А сега си представям как той учи във виртуалната стая и усмивката ѝ му липсва много повече, отколкото на мен.
Подритвани мимоходом от балканската ни европейщина, пуснала дълбоки корени в блатото на консуматорското общество. И са грижливо крити, или преиначавани в учебниците за целите на същото това общество, от младите хора. Веднага искам да подчертая, че народът ни има златна младеж. Притежаваща ум, сили, енергия и воля, които биха свършили чудеса за благото на страната ни. Но българската младеж е оставена преди всичко сама на себе си като ладия, плаваща сред социално-икономическите и политическите водовъртежи без компас. Тя се лута и каузите ѝ са мимолетни, а възпитателите ѝ са излезли сякаш от филм на ужасите. Целта им е да демагогстват и омайват днешните момчета и момичета с някакво химерично бъдеще време, което всъщност никога няма да настъпи. Да бъдат послушни пред силните на деня, да не критикуват като „неблагодарните“ си родители безработицата, услужливото пред чужди интереси образование, опасното за здравето ни здравеопазване, липсата на перспективи и личностно развитие, криминалните вождове и какво ли още не. Т. е., те трябва да осъзнаят, че от идеите и желанията им нищо не зависи и трябва да чакат, докато остареят, идването на Годо. Ако не го дочакат те, да предадат щафетата на волското търпение на следващите млади хора. И така – до умопомрачение. В помощ на власт имащите в това пъклено дело идват всякакви правителствени и неправителствени организации, НПО-та, сдружения, фондации, агенции, финансирани от любезни сенчести хранилки. При това – и наши, и на задгранични „приятели“. Целта е една и съща: промиване на младежкото съзнание до нивото на убийствената апатия, чалгата, наркотиците, криминалните изяви, или пък трайната емиграция по света. Пак си задаваме въпроса: докога? Ами – докато не се стопи до нулата българският народ; според световните класации – най-бързо измиращият на планетата и последният останал жив не загаси лампата на съвременната ни история. Или пък не се случи някакво чудо, което изцяло да промени облика на България, та в ХХI в. да се превърне тя от феодално-робовладелска собственост на олигархията в нормално развиваща се държава. Като по този начин и младите поколения получат онова, което изначално им се полага: достоен старт в живота, индивидуално професионално развитие и осъзната готовност да служат на родината си. Също трансформирана от зла мащеха в желан кът за живеене и личностна реализация, създаване на здрави семейства и спокойни за утрешния ден родители на здрави малчугани.
Има и друг вариант: това, на което сме свидетели днес, да продължи до страшния си финал – продължаващо трайно обезлюдяване на цели региони, предстоящо етническо напрежение, масова безработица, ниска раждаемост, стъписващо висока смъртност и безкрайна битова престъпност. Бягство към наркотиците и алкохола, към мимолетното, обвито в цветен политически станиол и към неумолимо дебнещото разочарование, че и твоите млади дни са прахосани неусетно. В гонене на химери, пускани отгоре като надути балони към социалните низини. Въпросите не са в опасното селфи, а в бъдещето на нацията. Днес то е поставено на болезнено изпитание. Докога? Е, пак бъдещето ще ни покаже. Ала то се кове днес, а не утре, или вчера. Времето изтича през пръстите на българския народ с надеждата да се събуди от удобната летаргия. Все пак и в днешно време стават добри чудеса, нали?
Георги Н. Николов е роден през 1956 г. в Бургас. Завършва специалност „Българска филология“ във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ през 1980 г. Дълги години работи като журналист в Бургас. От 2005 г. живее във Велико Търново, където пише на свободна практика. Интересува се от ранни пътеписи на български автори и от творчеството на нашите писатели в диаспората от началото на ХХ в. и досега. Занимава се трайно с литературна история и критика. Радетел за изграждане на Център на българската книга по света и Музей на българската емиграция.
Издадени книги: „Пътища” (1995); „Морето в българската периодика и литература ХІХ – ХХ век“ (2009); “Български пера в чужбина. Пътеписи. Морски блянове“, 2010; „Творци и време“ (2015); „Послания за бъдното“ (2016); „Съюз на българските писатели – Азбучник 1913 – 2016“ (2016, съавт.); „Българското слово на литературния глобус“, (2018); „Споделени слова“ (2019); „Българското море в сърцето на времето“ (2019).
Маргарита Петкова