Как се остихотворява самотата? И как поезията се превръща в нейна метафора? Отговорът на тези въпроси можете да откриете в новата стихосбирка на Емил Павлов – „Самотата е последната ми риза“.
Самотата на поета в тази книга не е пречупена сълза, а гордост. И цената, която той заплаща, за да се превърне в дом за стиховете, е висока.
„Самотата е последната ми риза“ е дреха от думи, която повече разкрива, вместо да прикрива душата. Всяка нейна кръпка е на мястото си, повтаряща шевиците от рани, които носи сърцето. След като авторът вече ни е разказал как всъщност стихът се изписва:
Превърни си душата в постеля
Ще дойде
С неспокойните пясъци в себе си
в които е дишало времето
върху прозрачните твои стени
ще се изрисува
Спри дъха си
песъчинките укротявай с нежност
и себе си укротявай
и се изписвай
До последност
читателят навлиза все по-навътре в „Изложбените зали на сърцето“. Раните, липсите, болките са експонати, които са изложени на показ с цялата откровеност, на която е способен пишещият човек. Често в поезията темата за корелацията „пишещ – стих“, „автор – произведение“, се засяга от интимните с думите. Но всеки път тя бива пречупена през личното светоусещане, което ѝ дава необходимата доза истинност. При Емил Павлов също е така, но начинът, който той е избрал, всъщност е интересен и за читателя, защото е своего рода пътешествие в интимността:
Стъпвай нежно
тишината на своите пръсти
остави да танцува
върху струната на душата ми брулена
Все още изпъната уморила и вятъра
тя те очаква
да ѝ бъдеш присъда
Откровеността води четящия до прага на възможното възприемане, защото в един момент той всъщност се оказва в Ада на един човешки опит за съществуване:
Изложбата откривам
в най-величествената измежду всички зали –
Градината на Ада
Посетител, които няма начин да не развие симпатия към душата, изложена на показ. Но и съпреживяващ, на чието въображение са оставени доста възможни детайли от изложбата, довела го до Ада. Изложба, провокираща вглеждане в личния ни ад. Където обикновено присъстваш трайно само ти.
Така, минавайки през себеизразяването и излагането на показ, авторът достига до единственият възможен изход на тази авто-изложба – обличането на самотата. Всички търсения на Човека, на другия, на близостта, на любовта, завършват вътре в теб самия. За да разбереш накрая, че всъщност винаги си бил сам. И единствено Тя остава с теб завинаги:
Самотата си рисувам
стих след стих
изписвам съкровените ѝ тайни
Не я изхвърлих с времето
и даже и простих –
единствена с мен до края ще остане
Всъщност, с тази своя книга, Емил Павлов сякаш твърди, че другото име на поезията е Самота. Че домът на поетите е там, в нея и всеки път завършва пред вратите ѝ. А всеки стих започва там.
Противоречив е образът на самотата у Павлов – ту обичан, ту не, веднъж дом, друг път ад. Няма колебание само при думите, с които я описва, извезвайки с тях последната си риза:
Самотата е последната ми риза
Най-много нея исках да даря
И, неоткрил начин да я дари на ближния, неоткрил начин за очовечаване, авторът остихотворява самотата, превръща я в поезия. Така, вместо риза, дарява стихове. А самотата приютява в себе си.
Ива Спиридонова