-20%
  • Home
  • Магазин

Продавачът на илюзии. Криминални хроники

20.00 лв.

Веска Дучева умее да сътворява вълнуващи реалности, да се промъква на пръсти в съзнанието на своите герои, за да ги научи да дишат чрез думите ѝ. Тя разказва за приключения и болки, за спасение и падение, за престъпление и възмездие, за доброто и злото в живота ни.
В „Продавачът на илюзии. Криминални хроники“ тя събира най-различни дръзки и смели персонажи – специални агенти, съдебни лекари, престъпници и невинни жертви, вярващи и грешници, за да ги изпрати на опасни мисии, да разгадае заедно с тях вековни тайни, да разплете невъзможни мистерии и да разреши безнадеждни случаи. Всяка история увлича, всяка страница е по-интригуваща от предходната, всяка развръзка те кара да искаш още.
Тази книга е дело на магьосник и наистина ни предлага разкошна, богата белетристична магия, понякога по-красива от самия живот, но и такава, в която можем да се изгубим, за открием себе си отново. Илюзия, която лекува от заблуди и ни показва красотата на живота въпреки тъмната му страна и в този смисъл оптимистична и човеколюбива. А не е ли това едно от предназначенията на голямото изкуство?

Ива Спиридонова, редактор

- +
Сподели

Веска Дучева умее да сътворява вълнуващи реалности, да се промъква на пръсти в съзнанието на своите герои, за да ги научи да дишат чрез думите ѝ. Тя разказва за приключения и болки, за спасение и падение, за престъпление и възмездие, за доброто и злото в живота ни.
В „Продавачът на илюзии. Криминални хроники“ тя събира най-различни дръзки и смели персонажи – специални агенти, съдебни лекари, престъпници и невинни жертви, вярващи и грешници, за да ги изпрати на опасни мисии, да разгадае заедно с тях вековни тайни, да разплете невъзможни мистерии и да разреши безнадеждни случаи. Всяка история увлича, всяка страница е по-интригуваща от предходната, всяка развръзка те кара да искаш още.
Тази книга е дело на магьосник и наистина ни предлага разкошна, богата белетристична магия, понякога по-красива от самия живот, но и такава, в която можем да се изгубим, за открием себе си отново. Илюзия, която лекува от заблуди и ни показва красотата на живота въпреки тъмната му страна и в този смисъл оптимистична и човеколюбива. А не е ли това едно от предназначенията на голямото изкуство?

 

Ива Спиридонова, редактор

Тегло 0.250 kg
Автор

Веска Дучева

Брой страници

242

Дизайн

Радмила Иванова

Година на издаване

2023-08-28

Редактор

Ива Спиридонова

ISBN

987-619-7748-00-0

Корица

мека

Размер на изданието

145х210

Откъс

ПАРАКЛИСЪТ

В подножието на Сирийската пустиня, недалеч от живописното градче Маалюля, се издигат величествените стени на манастира „Св. Сергий и Вакх” . Светата обител привлича като магнит туристи и вярващи от цял свят. Малцина обаче помнят, че преди години, във времето преди войната в Сирия да разруши почти всичко, в западната част на двора се гушеше малък параклис с потъмнели от времето стени и стъклен купол, чиито стъкла блещукаха едва-едва под слоеве прах и нечистотии. Никой не се интересуваше кога точно е построена неугледната сграда. Според легендите в нея се намираше саркофагът на Св. Вакх с частици от мощите му, но учудващо, достъпът до параклиса беше забранен и на вратата висеше огромен катинар, чийто ключ държаха монасите. Само те имаха право да нарушават покоя на загадъчната постройка. Самият манастир беше издигнат през 311 година от император Галерий и в момента процъфтяваше под вещото ръководство на игумена отец Пард . По времето, когато се разиграваха описаните тук събития, войната в Сирия временно затихна, страната бавно се връщаше към обичайния си начин на живот, а манастирът очакваше поредната група туристи, любители на екзотични дестинации.
Когато автобусът потегли от Багдад, слънцето блестеше високо в синьото небе, хамсинът изпълваше въздуха с горещия си полъх, а на душите беше леко и спокойно. С групата пътуваше, отегчен до краен предел, Йордан Иванов – Даката, осемнайсетгодишен келеш, син на богата фамилия, който по настояване на семейството опитваше да се откачи от зависимостта си към наркотиците, пътувайки по света и харчейки щедро отпуснатите от роднините му средства. Общото настроение в групата не допадаше на Даката и той очакваше с нетърпение края на скуката и противното обикаляне по манастирите.
Още няколко километра през Сирийската пустиня и градчето Маалюля блесна в далечината с разноцветното си величие. Автобусът го подмина и отново се гмурна в пустинята, прелетя край манастирите „Св. Текла” и „Св. Сергий и Вакх” и спря пред няколко кокетни бунгала, останки от стара военна база на съюзническите войски, използвани в момента като стаи за настаняване на туристи. За съжаление, надеждите за спокоен отдих се изпариха още първия ден, след като привечер намериха в двора на манастира труп на мъж с дълбока рана на шията, починал от кръвозагуба. Настана суматоха. Само след час околността гъмжеше от полиция, специални агенти и големци от управата на града. Пристигна и куче-следотърсач. Достъпът до манастира и временната почивна база беше забранен за неизвестен срок, в зависимост от хода на разследването.
– Да си имам късмета! – скърцаше със зъби Даката. – Точно тук ли трябваше да ме закотвят?
Разследването зацикли още в началото. Документите, намерени в джоба на жертвата сочеха, че той е някой си Пиер Рене, белгийски гражданин, пристигнал в страната с цел туризъм. Заедно с тях намериха и пистолет, който си лежеше в джоба на жертвата, неизползван. От убиеца и оръжието на убийството нямаше и следа. Стана ясно, че раната е причинена от нож с назъбено десет сантиметрово острие, убиецът е бил с ръст, приблизително колкото ръста на убития и двамата са стоели лице в лице. При това положение не ставаше ясно как атлетичният и въоръжен Рене се е оставил да бъде заклан в двора на манастира, без да окаже каквато и да е съпротива. Поведението му се обясняваше единствено с възможността да е бил изненадан, но от кого и как – никой не можеше да обясни.
Претърсването на манастира и околността не даде резултат, а вместо това непрекъснато се появяваха нови въпроси. Скоро стана ясно, че документите на убития са фалшиви и въпросният Пиер Рене не съществува, така че освен убиеца и оръжието на убийството трябваше да се изясни и кой всъщност е убитият.
Докато вървеше разследването, разрешиха на туристите да посещават манастира, но без да напускат очертанията му. Пътуването до града се забраняваше.
Привечер на следващия ден Даката тръгна да разглежда обителта. Манастирът изглеждаше добре поддържан, явно в него се наливаха много средства. Параклисът обаче биеше на очи с грозотата си. С форма на ротонда и влажни, мухлясали стени, строителното чудо приличаше повече на изоставена баня, отколкото на параклис. Даже почвата край него беше разронена и разкопана. Даката приближи с любопитство. Тренираните му ноздри веднага доловиха характерния аромат на марихуаната. Ха, да му се не види! Лек полъх донесе още от познатата и любима миризма. Започна да души, поемайки въздуха с пълни гърди. Усещането изчезна. Може би така му се е сторило. Може би организмът му, водейки тежка борба със себе си, опитваше да го подведе? Даката обикаляше около параклиса и душеше по-усърдно от куче-следотърсач, но в двора се появиха хора и трябваше да се отдалечи, за да не пробуди съмнение. Хлътна в църквата и се замисли. Реши да се върне пак и да проведе собствено разследване. Може би престоят тук нямаше да се окаже толкова скучен.
В храма беше сумрачно и тихо. Пред олтарите на Св. Сергий и Богородица горяха няколко свещи. Според очевидци Рене бил забелян да обикаля около олтарите, но никой не му обърнал внимание. Обикновен турист! После изведнъж … труп! Много странно! Докато разсъждаваше, усети, че някой го наблюдава. На метри от него стоеше монах. Слаб, среден на ръст, леко прегърбен. Носеше черно наметало с голяма качулка, която скриваше лицето му. От качулката стърчаха гъсти, сиви косми и не ставаше ясно брада ли е или коса. Според информацията давана на туристите, в манастира спасяваха душите си трима монаси от местното християнско население, един послушник на име Аммар и игуменът Пард. Кого ли имаше честта да съзерцава? Докато се чудеше, непознатият помръдна и на гърдите му проблесна огромен златен кръст. Пард! Единствено игуменът имаше право да носи подобен кръст. Даката се смути. Какво се очакваше да направи според църковните традиции? Може би да му целуне ръка? Но когато реши да приближи, Пард се извъртя чевръсто и изчезна зад олтара. Лекият аромат на марихуана, който единствено Даката можеше да улови, отново погали ноздрите му и сякаш го вкамени, не помръдваше, заинтригуван и впечатлен до крайност. Леле-мале! Тъпата екскурзия обещаваше да се превърне във вълнуващо приключение!
Даката избягваше да разсъждава по въпроса какво ще прави ако намери дрога. Това беше сложна дилема, върху която се налагаше да умува допълнително. Дали да не опита да се сближи с Аммар? Още в началото забеляза, че останалите го тормозят. Дали имаше право да общува с него? Излизайки от църквата, унесен в мислите си забеляза слабата фигура на послушника в двора и реши да го заговори. За разлика от монасите, които както повечето жители на Маалюля говореха предимно арамейски, момчето владееше сносно английски и двамата се заприказваха, обсъждайки непринудено случващото се в манастира.
Даката остана изумен, когато на следващия ден видя Аммар да плете рогозки, седнал под палещите лъчи на слънцето. След като изминаха шест часа и послушникът не помръдна от мястото си, разбра, че нещо не е наред. Отблизо нещастникът представляваше жалка гледка. Движеше пръсти машинално, устните му бяха напукани, а кожата на лицето му имаше сивкав оттенък. Край него нямаше храна или съд за вода. Даката имаше добро сърце и не можеше да гледа страдащи същества.
– Имаш ли нужда от помощ? – приближи внимателно. – Мога да ти донеса малко храна и вода…
– Не трябва да разговарям с теб! – вдигна измъчен поглед младежът, без да прекъсва работата си. – Вчера говорих много, а това не може да остане ненаказано.
– Не мога да повярвам, че това се случва! Докога ще стоиш така?
– Докато изпълня послушанието си. Трябва да изплета петдесет рогозки. Вече съм изплел трийсет.
– Но това е зверство!
– Не! Отецът ни учи на смирение и послушание. Не е лесно да бъдеш монах. Повечето отпадат, но аз искам да остана. Нашият живот е като въртележка, която се върти с голяма скорост. Само силните оцеляват, а слабите излитат встрани.
– Кой ти пълни главата с подобни глупости? Отецът ли?
Аммар мълчеше.
– Да донеса ли малко хляб и вода?
– Върви си! Ще ми донесеш само неприятности. Ти си турист и ще си отидеш, но аз ще остана.
След случилото се Даката се дистанцира. Новите обстоятелства изискваха смяна на поведението, но ако в манастира имаше наркотици, трябваше да намери начин да се добере до тях. Рано сутринта на другия ден намери Аммар да мете църквата. Очакваше студено отношение, но младежът се зарадва на присъствието му, щастлив, че може да излее душата си.
– Знам кой уби Рене! – прошепна предпазливо. – Уби го Младенецът, защото хулеше Св. Сергий. Говореше пред олтара, че Св. Сергий и Вакх били любовници. Разбираш ли? Хомосексуалисти! Това не е вярно! Те са били приятели, които загинали за Христовата вяра.
Тази теория, разбира се отричана яростно от църквата, се ширеше в съвременното американско общество и туристите често се забавляваха с нея добродушно, без намерение да обиждат светиите. Кой можеше да убие човек за такова нещо!
– Аммар, ти видя ли убийството?
– Не! Но видях Младенеца! Беше много ядосан. Аз паднах по очи и започнах да се моля. Когато се изправих, си беше отишъл, а Рене се влачеше по двора.
– Но защо не потърси помощ? Защо го остави да умре? Нали си християнин?
– Защото не мога да вървя против волята Божия! Това е грях! Когато Бог вдигне десницата си да наказва, ние трябва само да се молим.
– Къде е този Младенец?
Аммар посочи голяма икона. На нея Божията Майка държеше малко момченце, облечено с бели дрешки. Според легендата иконата беше древна и чудотворна. Рисувана лично от Св. Лука Евангелиста .
– Когато трябва, слиза от иконата.
Легендите за Св. Сергий и Младенецът, които пазят манастира и наказват грешниците бяха широко разпространени в Маалюля и туристите ги научаваха от екскурзоводите още с пристигането си. Имаше и много очевидци, които се кълняха, че са виждали Св. Сергий да обикаля след полунощ из двора, но Даката не беше от хората, които вярват на подобни небивалици. Надеждата му да изкопчи нещо полезно от послушника изчезна, но реши да го държи под око за всеки случай.

Разследването продължаваше да се намира в задънена улица. Появи се малък лъч светлина в общата бъркотия, след като стана ясна самоличността на убития. Представящият се за Рене Марк изненадващо се оказа добре известен на Интерпол престъпник. Хосе Луис! Мексиканец! Един от най-зловещите килъри на мексиканските наркокартели! Дошъл да убива, но срещнал смъртта неочаквано и необяснимо. Разследващите случая от местните структури останаха изумени. В цялата околия нямаше човек, който да заслужава вниманието на убиец от подобна класа. Дори ислямистите не представляваха интерес за него. Луис беше част от голямата игра и се нуждаеше от достоен противник.
Дойде време сирийците да потърсят помощ. Така на сцената се появи Михаел. Специален човек! Той имаше толкова много фалшиви имена и документи за самоличност, че сам не знаеше кой е. Живееше някъде по света и с него можеха да се свържат само определени хора. Търсеха го единствено при особени обстоятелства, когато останалите не можеха да се справят. Това му носеше много пари, но често работеше безплатно, за удоволствие. Обичаше работата си и справедливата кауза. Говореше се, че някога е бил полицай, за когото границите между доброто и злото са се размили през годините, изминали в търсене на справедливостта. Имаше собствен морален кодекс и собствена философия. Дружеше с откровени бандити и делеше противниците си на мъже на честта и задници. Светът се промени! – обясняваше поведението си. – Време е да преосмислим ценностите си!
Михаел обичаше интересните случаи. Приемаше ги като предизвикателство и станалото в манастира разбуди любопитството му. Още с пристигането си направи първото си откритие. Разгледа още веднъж внимателно дрехите на убиеца и намери снимка на млада жена, прегърнала детенце на около две годинки, скрита в двойната подплата на сакото. Нищо не подсказваше дали е близка на набелязаната жертва, или на човека изпратен да убива. От датата личеше, че снимката е правена преди трийсет години и не се знаеше как изглеждат жената и детето днес. Ако детето е момче и сега е на около трийсет години, възможно ли е да е търсеният убиец? Михаел се чувстваше прекрасно! Съдбата му поднесе подарък. Животът му отново имаше смисъл, цел и посока, защото охолството и пълната задоволеност убиват щастието на талантливите хора. Направи няколко копия на снимката и ги разпрати на своите хора в Мексико. Някой беше пратил Хосе на мисия, а Михаел имаше нужните контакти, за да се добере до този някой. Дотогава можеше да поогледа Маалюля и да се разходи до Багдад.
След пристигането на Михаел достъпът до манастира беше възобновен, а блокираните в бившата военновременна база туристи получиха разрешение да продължат пътуването си. Даката се разтревожи. Сделката на живота му можеше да пропадне. Трябваше да измисли нещо, за да остане в манастира. Още няколко пъти ходи да души около параклиса и край олтара и вече знаеше със сигурност, че обонянието не го лъже. Тук ставаше нещо голямо и той искаше да участва. Когато за пореден път видя Аммар да прекосява двора, идеята се зароди в главата му.
– Знаеш ли – настигна го, – престоят тук ми се отрази добре. Правил съм много лоши неща в живота си и искам да сложа край. Да започна начисто. Напразното шляене по света няма да ми помогне. Искам да помоля игумена да остана в манастира за известно време като послушник. Имате нужда от работна ръка, здрав съм, ще помагам. Ще работя за хляба си. Ще ме научите как да измоля прошка от Господ.
– Спаси, Господи! – засия Аммар. – Чудо! Св. Сергий те призова в манастира си! Игуменът не говори с миряните, но аз ще го попитам. Влез в църквата и се моли.
Даката още душеше около олтара, когато Аммар се завърна. Игуменът даваше благословията си момчето да остане в обителта колкото иска. Получи и първото послушание – да измете двора така, че пристигащата следобед нова група туристи да не намери дори прашинка по плочите. Младежът се зае с ентусиазъм и вече събираше купа с боклуци, когато автобусът, с който пристигна, пое по пътя си. Несвикналият да работи мързелан се измори здраво и вечерта едва стоеше на краката си, но според монашеският устав трябваше да присъства на късната служба, която се проточи до полунощ. Заспа с мисълта, че трябва да действа бързо, защото няма да издържи дълго тежкото монашеско битие. Разбуди се около три часа с усещане за ужасен глад. След службата не намери сили да вечеря и прибра в джоба си няколко филии поръсени със сол, въпреки забраната да се яде по килиите. След като утоли глада си с хляб и вода, надникна през прозореца. Имаше пълнолуние и огромната луна хвърляше ярка светлина. Неочаквано през двора притича дете. На около пет-шест години. Облечено в дълга до глезените бяла ризка и с бяла шапчица на главичката, както ходеха малките дечица в Маалюля. Детето тичаше към параклиса. Даката разтърка очи и когато надникна отново, дворът пустееше. Ха, да му се не види! Какво беше това? Легендите оживяха пред очите му! Младежът обаче нямаше склонност да им вярва и се помъчи да потърси логично обяснение. Какво видя току що? Да не би пак да влиза в абстиненция поради липсата на алкохол и наркотици? Малко вероятно, защото отдавна беше чист след лечението. Дали в легендите имаше зрънце истина? Може би монасите отглеждаха тайно в манастира нечие дете, за да го спасят от някаква беда? Може би от зли родители или от ислямисти? Може би имаше нещо общо с убийството? Даката се стресна. Замисли се ужасен. Какво всъщност правеше? Нали дойде тук, за да се спаси от кошмара на наркотиците! Пред очите му изплува трагедията, преживяна от семейството му, сълзите на майка му, докато се бореше за живота му. Дали можеше да намери сили и да преживее всичко отново? Категорично не! Ако желанието му за дрога се върнеше, щеше да опропасти живота му. Не биваше да го допуска. Имаше нужда от помощ. От някой, който да му помогне. Имаше нужда да сподели вълненията си. Сети се, че в задълженията му като послушник влиза изповед пред духовния наставник за всичко, което притеснява душата му. Добър повод да разговаря с игумена. Да му каже за детето и за съмненията си, че някой внася дрога в поверената му обител. Така щеше да се спаси от собствените си изкушения. Вярваше, че ще помогне и на манастира. Реши това и заспа.
По същото време Михаел получи в хотелската си стая интересно съобщение. Приятелите му от мексиканските наркокартели се бяха добрали до информация за личността на жената от снимката и детето ѝ. Госпожата беше някоя си Пашка от Албания. Издънка на заможна фамилия, която контролираше и в момента наркоканалите на Албания. Пашка показала изключителните си способности още като момиче. Имала блестящ ум, сурово сърце и голяма сила. С лекота овладявала чужди езици и била истински лидер. Братята ѝ обаче смазвали всяка нейна инициатива. Според традициите Пашка нямала никакво право да се меси в семейните дела, камо ли да ги ръководи. Започнал ужасен тормоз. Станало ясно, че няма да получи никакво признание за качествата си. Когато разбрала, че възнамеряват да я омъжат за мъж, когото дори не била виждала, младата жена решила да стане бурнеша. Михаел знаеше добре какво означава това. Бурнешата е израз на стара албанска традиция, според която жената може да избере да живее като мъж. Такива жени дават обет да живеят като мъже до края на дните си. Отказват се от възможността да имат деца и семейство и трябва да останат девици. Обличат се като мъже, получават мъжко име, носят оръжие и вършат мъжка работа. Нарушаването на обета се наказва със смърт. Пашка не се поколебала нито за миг в избора си. След превръщането ѝ в бурнеша бизнесът на фамилията процъфтял. Скоро се сдобила с диплома на юрист, създала стабилни връзки с наркокартелите по света и никой не оспорвал авторитета ѝ. Всичко това до момента, в който изненадващо родила дете, незнайно от кого. Според традицията трябвало да бъде умъртвена заедно с детето, обаче оправната дама внезапно изчезнала заедно с наследника си и се покрила от света, слагайки край на бизнеса с наркотиците. Изчезвайки, завлякла мексиканците с милиони, осигурявайки охолно съществуване за себе си и детето до края на живота им. Годините минавали и вероятността да бъде открита Пашка намалявала, но засегнатите страни в Албания и Мексико периодично подновявали разследването с надежда за възмездие.
Присъствието на елитен килър като Хосе в Сирия показваше, че следите на госпожата водят някъде тук. Проблемът беше в годините. Никой не знаеше как изглежда възрастната вече жена, както и какво е станало с детето. Но Хосе не пътуваше напразно. Той не беше обикновен убиец, имаше слава на блестящ следотърсач и Михаел реши да върви по пътя му. Развръзката се криеше някъде тук и той трябваше да я намери.

Даката получи благословия да разговаря с отец Пард и вече съжаляваше за решението си. Игуменът, който не контактуваше с никого, допускаше до себе си единствено желаещите да се изповядат. Три дни пост и молитва, след което изповед. Други форми на разговор не се допускаха. Сега младежът стоеше на колене пред Богородичния олтар в очакване на духовния наставник, опитвайки се да подбере думите, с които да разкаже за нощното си видение без да обиди някого, проявявайки скептицизъм. Притесняваха го и допълнителните въпроси за личния му живот, които старецът нямаше да пропусне да му зададе. Но, вече нямаше път назад. Стресна се, когато някой постави ръка на рамото му. Игуменът! Старият дявол имаше навик да се появява безшумно. Даката се ядоса и ядът му даде сили да подреди мислите си. Целуна покорно протегнатата десница и заговори. Пард мълчеше. Младежът приключи с изложението си и зачака въпроси, но такива не последваха. Вместо това старецът неочаквано хлътна в олтара. Сега какво? Да стои или да си ходи? Коленете го боляха от твърдия мрамор на пода. Мислеше, че се е справил добре и липсата на реакция го озадачи. В църквата беше тихо и сумрачно. Само няколко кандилца блещукаха пред иконите. Неочаквано Пард се появи с чашата за причастие. Даката си отдъхна. Даването на причастие означаваше, че е направил добро впечатление. Нищо, че старецът мълчеше. Монасите си бяха особняци. Не е негова работа да ги съди. Причастието остави в устата му горчиво-тръпчив вкус. Сигурно така трябва да бъде. Горчиво като греховете, които тежат на душата. Ами, да! Колко леко му стана изведнъж! Сякаш е шмръкнал една магистралка от белото… Ай, да не вземе да се пристрасти към причастието! Приповдигнатото настроение премина в сънливост, преди да потъне в дълбок сън.
Когато се разбуди не можеше да възстанови спомените си. Напрягаше мисълта си и лека-полека изплува преживяното в църквата. Дъртакът явно го беше упоил, но защо? Не си спомняше да е направил нещо нередно, или да е обидил някого. Огледа се. Намираше се в зала без прозорци. Светлината идваше от провесена от тавана, едва мъждукаща гола електрическа крушка. В пода имаше издълбан дълбок басейн, пълен с вода, а край едната стена – маса с мраморен плот. Върху плота, в красив свещник горяха няколко свещи. На тавана над масата ясно личаха очертанията на дървен капак. Явно са го спуснали оттам, но защо? Досети се, че е в кръщелната зала. От разговорите си с монасите знаеше, че преди години, когато християните били преследвани и убивани заради вярата си, тук тайно извършвали кръщенията. Според традицията, кръщението изискваше три пълни потапяния във вода, което обясняваше наличието на басейн в залата, обаче кръщаваните не ги упояват. Зловеща мисъл стигна до съзнанието му. С упоените вършат други работи. Давят ги например! Ужасът върна напълно силите му. Трябва да се спасява! Покатери се върху масата и достигна тавана. Опита да отвори капака, но явно беше здраво залостен и дори не помръдна. Закрещя и заблъска по тавана. Напразно! Не беше сигурен дали над залата се намира църквата, където го упоиха. Можеше да е навсякъде. Дори в града. Няма да го намерят никога. Свлече се от масата и заплака. Сети се за родителите си. Знаеше колко много го обичат. Как правят всичко възможно, за да е щастлив. С какво им се отблагодари? Закачи се за наркотиците от скука, а сега щеше да ги разсипе окончателно със смъртта си. Да, Даката не се съмняваше в намеренията на хората, които го бяха домъкнали тук. Никой не постъпва така от добронамереност. Можеха да го разпарчетосат за органи, например. Или да го продадат в робство на някой богат арабски перверзник.
В лявата стена на залата тъмнееше отвор. Изглеждаше зловещо, но друг изход от помещението нямаше. Взе една от свещите и надникна внимателно. Видя някакъв дълъг коридор. Тунел, чийто край тънеше в мрак. Не умува дълго. Взе останалите свещи и тръгна към неизвестното. Нямаше значение къде ще умре. Нямаше намерение да очаква палачите си, покорно седнал край басейна. След петдесетина метра забеляза малка врата в дясната стена на тунела. Ослуша се. Зад вратата цареше тишина. Отвори внимателно. Озова се в малка стая, осветена от мъждукаща крушка, каквато имаше и в залата. Стаята беше семпло мебелирана. Легло с овехтели завивки, маса и столче край нея, а на стената – лавица с няколко книги. Странно! Мебелите имаха малки размери. Можеше да ги използва само дете. Детска стая! Даката забрави собствената си трагедия. Монасите явно наистина криеха в манастира дете. Така се раждаха легендите за Младенеца! Вероятно го правеха от добри подбуди, например за да го спасят от зли родители, но нищо не оправдаваше мизерното съществуване на малкото безпомощно същество, което можеше да умре, отглеждано в подобна обстановка. Трябваше да го спаси, ако успее да спаси себе си. Младежът всъщност имаше много добро сърце и вълнението, което изпита сега, му даде сили да продължи пътя си.
След още петдесетина метра забеляза слабо блещукаща светлинка на тавана и видя, че тунелът свършва тук. Приближи тихо и изгаси свещта. Малка желязна стълба водеше до отвор в тавана, който свързваше тунела с помещение на горното ниво. Там някой предпазливо се движеше насам-натам и Даката се притаи. Изчакваше. Беше здрав и силен. Възнамеряваше да се бие до смърт. Горе стъпките стихнаха. Времето минаваше, но навсякъде беше тихо и безлюдно. Младежът внимателно тръгна по стълбата.

Ден преди описваните събития Михаел получи нова информация от мексиканските си приятели. Картелите бяха сигурни, че Пашка се укрива в Сирия, в градчето Маалюля. Не се знаеше какво е станало с детето, но ако беше живо, трябваше да е мъж на трийсет и една години. Пашка не живееше като старица. Тя беше успяла да възобнови връзките на фамилията си със световните наркокартели, да ги привлече на своя страна и да завърти отново бизнеса с наркотиците, прикривайки успешно дейността си с някоя законна и доходоносна дейност. Разбира се, нямаше никакво намерение да връща милионите на мексиканците, които отмъкна преди години. Пашка само грабеше. Съществуваха съмнения, че манастирът „Св. Сергий и Вакх” и по-точно игуменът помагат по някакъв начин, което обясняваше процъфтяването на обителта при пълното бездействие на братството. Изпратения по следите ѝ килър не бе успял да довърши задачата си и според източниците операцията трябваше да започне отначало. Тези обвинения бяха много сериозни и Михаел не можеше да жертва репутацията си, хвърляйки в пространството неверни твърдения. Трябваше да действа сам, докато не изясни нещата. Според последната информация, манастирът служеше и като склад за доставените наркотици, а тази нощ се очакваше да пристигне огромна пратка чист хероин от Афганистан. Опитният детектив имаше своя теория. Съмненията му падаха върху послушника Аммар. Мъжът имаше нужната възраст, а в манастира често го посещаваше жена облечена в черно, която се движеше със затруднения, с помощта на бастун. Тя никога не влизаше в обителта. Двамата разговаряха десетина минути и жената си тръгваше, а Аммар дълго гледаше след нея. Подозренията към послушника се засилиха, след като за него се лепна Даката. Михаел го проучи и наркоманските изпълнения на младежа излязоха на бял свят, а както е известно, бивши наркомани няма.
Около полунощ Михаел се притаи зад каменния зид на манастира и зачака. След няколко часа в двора бавно влезе джип със загасени фарове и спря пред параклиса. Няколко яки мъжаги снеха шест големи кашона и ги внесоха вътре. После се натовариха на колата и все така тихо поеха към града. Михаел реши да не ги спира. Имаше по-важна задача. Доставчиците не представляваха интерес в момента. Трябваха му големите риби.
Манастирът спеше. Опитният детектив се вмъкна внимателно в параклиса. Вътре лъхаше на мухъл и тиня. Залата представляваше ротонда, завършваща с огромен и мръсен стъклен покрив. Подът не беше почистван от години, както всичко останало тук. Вляво, край стената, стърчаха грубо струпани кашоните с наркотиците, а вдясно, срещу тях се намираше саркофагът на Св. Вакх. Капакът зееше открехнат. Михаел приближи и надникна, осветявайки вътрешността с фенерчето си. Саркофагът беше кух. От него се спускаше желязна стълба. В лъча на фенерчето се появиха мръсни стени и пръстен под на някакво подземие. Явно преместваха там наркотиците от параклиса и ги съхраняваха толкова, колкото е нужно преди да поемат към огромните пазари на западна Европа. Вероятно правеха това от години. Никой не подозираше съществуването на подземие. Никой не знаеше къде води. Това се правеше от години под контрола на Пашка. Хитрушата беше намерила канал, който никога нямаше да бъде открит, дори след смъртта ѝ. Време беше да разбере кой в манастира ѝ помага. Трябваше да разговаря с игумена. Да разкрие наясно ли е с дейността, която се извършва в поверената му света обител. Михаел извади телефона и позвъни на разследващия офицер в Маалюля. Трябваше да действа много внимателно. Не можеше да хвърлят обвинения срещу уважаван духовник и световноизвестен манастир без да има сигурни доказателства, единствено по твърдения на приятелите на Михаел, които сами бяха наркопласьори.
В хода на разговора решиха да оставят стареца и монасите да извършват обичайните си задължения, да не ограничават достъпа до манастира и да разберат кой ще дойде да прибере пратката. Никой не биваше да усети, че се извършва акция. Цивилни агенти от местните структури заеха място в църквата, в ролята на подранили за молитва вярващи, а край манастира дискретно паркираха колите на силите за борба с наркокартелите. Михаел се притаи зад кашоните. Умееше да чака. Надяваше се да е прав в разсъжденията си. Обстановката беше потискаща. Залата поразително приличаше на женска утроба и вероятно това е бил първоначалният замисъл на строителя, но годините и немарливостта я бяха превърнали в нечиста утроба! Мръсна утроба, от която трябва да се роди зло. Като на грешница! Наложи си да отхвърли тъжните мисли.
Постепенно куполът се проясни, опитвайки да пропусне дневната светлина през мръсотията си. Настъпваше утрото. Вратата внимателно се отвори и в залата влезе дете! Михаел преодоля шока и реши да излезе от укритието си, но беше принуден да се свие обратно зад кашоните, защото точно в тоя момент от саркофага на Св. Вакх също тръгна да излиза някой. Детето също забеляза движението и сви обратно към вратата, но спря нерешително, защото отвън долетяха мъжки гласове и стана ясно, че прииждат много хора. Нещо ставаше на двора.
В този момент Даката изкачи стълбата и през саркофага на Св. Вакх се появи в параклиса, попадайки неволно в центъра на събитията. Той също забеляза детето, което трепереше пред вратата и доброто му сърце заговори. Пристъпи внимателно напред за да не го изплаши и коленичи.
– Не се страхувай, миличко! Какво да направя за теб? – питаше, забравил собствените си проблеми и грозящата го опасност.
Детето мълчеше. Младежът го огледа. Слабо момченце на около 5-6 години, с дълга до глезените бяла ризка и бяла шапчица на главичката. Същото дете, което забеляза вечерта на двора. Може би това е тайната на манастира, заради която искаха да го убият? Сега се сети как с цялата си наивност разказа в изповедта си на Пард, че в манастира вероятно се укриват наркотици, защото долавя аромата им. Сега трябваше да спасява себе си и детето. Раменцата на малкия започнаха леко да се тресат. Вероятно плачеше. Кой знае какви зверства търпеше дни наред.
– Знаеш ли къде са близките ти? – припълзя още малко към момченцето Даката. – Ако си тук против волята ти, ще ти помогна. Не плачи!
Детето се обърна. Лицето на коленичилия младеж се озова точно срещу лицето му. Но това не беше лице на дете! Браздяха го грозни белези и бръчки, прикрити отчасти от рехава брадица. Не плачеше, а се хилеше с беззъба усмивка. От шапката стърчеше сплъстена, прошарена косичка, но най-неприятни бяха очите. Очи на жесток човек! Човек, който убива! Като потвърждение на това в ръката му блесна нож!. Нож, с десетсантиметрово назъбено острие! Младежът видя, че оръжието тръгва към шията му, но стоеше като хипнотизиран без да помръдне. В съзнанието му се появиха образите на родителите му. Спомни си ласките им, безкрайните грижи, които полагаха за него и неприятностите, които непрекъснато създаваше, а смъртта му сега щеше да разсипе окончателно живота им… В този момент проехтя изстрел и уродливото създание се строполи в нозете му, все още стискайки ножа. Ехото на празната зала превърна изстрела в гръмотевичен тътен. Вратата се отвори и параклисът се изпълни със служителите на местните сили за сигурност. Все още в шок, видя как всички прегръщат и поздравяват едър мъж, който се появи иззад някакви пакети, на които до момента не беше обърнал внимание. Мъжът държеше пистолет в ръка и явно беше спасил живота му. Тогава Даката видя за пръв и последен път Михаел, но запази спомена за великия мъж до края на живота си. Точно тази среща промени съдбата му. Върна го в пътя. Пожела да благодари лично на спасителя си и тогава научи цялата история.
Игуменът наистина възнамерявал да го убие заради разкритията му за наркотиците в манастира, но усетил, че местните полицаи постоянно следят всяка негова стъпка и не успял да слезе в подземието. Решил да изчака, разсъждавайки, че момчето е на сигурно място и не може да причини беда. Никой не подозирал наличието на подземие. Изненадите следвали една след друга. Когато станало ясно, че Даката е изчезнал, арестували игумена Пард и… дошъл най-големият шок! Оказало се, че под расото на игумена се крие жена! Пашка! Издирваната под дърво и камък Пашка! До тази информация не успял да се добере дори Михаел! Скоро подредили пъзела. Изяснило се че след като избягала от Албания с детето, Пашка се укривала и живяла къде ли не, но преследвачите ѝ рано или късно успявали да надушат следите ѝ. Детето растяло и скоро се разбрало, че има здравословни проблеми и изостава във физическото си развитие. Майката не желаела да го изостави, обаче укриването ставало все по-трудно. Преследвана от роднините си и от мексиканците, бежанката се нуждаела от сигурно убежище за себе си и момченцето. Попадайки в Сирия научила, че според православните християнски традиции манастирите приютяват и крият дори закоравели престъпници, ако решат да се покаят и да служат на Бог. В житията на светиите прочела истории на жени представящи се за мъже, чиято самоличност се разкривала едва след смъртта им и решила да се възползва от това. Пристигнала в манастира „Св. Сергий и Вакх” с покъртителна измислена история и добродушните братя решили да ѝ дадат подслон. Така Пашка, която и бездруго желаела да се подвизава като мъж, изчезнала от света и се появил Пард. Новият монах не ходел никъде и не общувал с никого. Излизал из двора предимно вечер. Детето укривали в подземието, за чието съществуване знаели единствено монасите. В него се влизало от църквата, през плочата на Богородичния олтар, след като пускали стълба. Когато станал голям, младежът излизал да се разхожда при подходящи обстоятелства, но се случвало да бъде забелязан. Така се родили легендите за Св. Сергий и Младенеца, които започнали да привличат тълпи туристи към светата обител. Пашка скоро проявила способностите си да печели пари от всичко и манастирът процъфтял. Братята единодушно решили да изберат мъжкараната за игумен. След някоя и друга година направила грешката да възстанови някои от бизнес контактите си с хора, на които вярвала. Обаче без да разкрива новата си самоличност. Търговията потръгнала. Някъде по това време изградили параклиса. Използвали го като склад, когато пратките станали големи и било невъзможно да ги пренасят през църквата и Богородичния олтар. Така доставчиците стоварвали кашоните в параклиса посред бял ден, твърдейки, че доставят свещи, тамян и други необходими за монасите стоки. После ги укривали в подземията, докато пристигнат купувачите. Манастирът се превърнал в център на търговията. Наркотиците донесли нови печалби и изглеждало, че е дошъл краят на неприятностите, но някой досетлив по веригата разпознал в дейността характерния почерк на Пашка и килърът поел пътя към Маалюля, надявайки се да я открие. Разбира се, на никого не минавало през ум, че безбожната убийца Пашка ще се замонаши в служба на Бог. Тогава се намесила случайността и пресякла пътищата на наемника и сина на Пашка. Мислейки го за дете, мъжът коленичил пред него, за да го разпита, но изненадващо получил удар с нож в шията, вместо отговор. Това обясняваше еднаквата височина на наемника с убиеца му. Оттам се разплела цялата история. С добър край, но Даката съзнаваше, че развръзката би могла да бъде различна и зловеща за него.
– Какво ще стане сега с отец Пард или както там му е името? – запита момчето спасителя си, след като получи възможност да разговаря с него няколко минути преди да се разделят.
– Вероятно ще я върнат в Албания, за да бъде съдена там, а това означава смърт още преди започването на процеса. Сирийците не желаят да се шуми около случая, за да не пострада славата на манастира. Оказа се, че наивните монаси нищо не знаят и са вярвали в добрите намерения на Пашка. Вярвали, че ѝ помагат да спаси душата си.
– А Аммар?
– Аммар нищо не знаел. Наивно вярвал във всички легенди за светиите. Ще се върне при майка си, която го посещаваше редовно в манастира.
– Ще те видя ли някога? – реши да запита Даката.
– Не! Не е в твой интерес! – отдалечи се Михаел. – Уважавай родителите си!
След няколко дни Даката посрещна майка си и баща си в манастира. Идваха да го приберат, ужасени от всичко, което научиха от разследващите. Посрещна ги един променен и любящ син.
Седмица след като момчето отпътува, пристигнаха работници и разрушиха параклиса. Нямаше нужда от него. Никой не съжаляваше. Особено когато стана ясно, че саркофагът на Св. Вакх е фалшив и е служил на интересите на наркотрафикантите. Грозната сграда отблъскваше със зловещия си вид и оскверняваше святото място. Манастирът постепенно възстанови живота си и отново се превърна в място за спасение на грешните души.

Отзиви

Все още няма отзиви.

Напишете първия отзив за „Продавачът на илюзии. Криминални хроники“

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Всички