ТРИ ПОСОКИ НАДЕЖДА
Във въздуха се носеше особен мирис. Долавяйки го, човек можеше дори да му придаде форма и да си го представи – сиво-бял, ефирен, подобен на развята от вятъра паяжина. Подобен на лава, която изригва изведнъж, събудена от натрупаните газове в земните недра. Излизаше на вълни и след две-три кратки човешки вдишвания изчезваше. Не завинаги. Примесваше се с въздишките на пътниците на гарата, с дъха на усмихнатите работници, с аромата на топли закуски и горещо кафе. Просмукваше се в билетите и в мастилото на печатите. Излизаше от гърлата на влаковете, придружен от характерен, приповдигнат звук. Мелодия, която звучеше като разказ на възрастен човек. Като билетче за двайсет стотинки. Като алюзия за добра служба или потайни любовни похождения. Като радостта на едно сърце от близостта със скъпата родина.
Гарата беше временен и постоянен дом. Помещаваше идващите и заминаващите пътници за кратко, преди някой да дойде с букет цветя или цялата топлина на тялото си и да ги прегърне; преди друг да ги целуне и изпрати влака с молитва и простичко, но ценно прекръстване. Подслоняваше млади и възрастни жени и мъже – част от малкото хора, които виждаха очарование в старите железни коловози, смяната на зелен и червен цвят, протритата униформа, значката на шапката и искрата в очите, която посрещаше и изпращаше влаковете. Тези работници носеха с гордост баджовете си. Прикачваха вагоните, като че ли свързваха ръце на младоженци, орисвайки ги във вечна закрила и обич. Провираха се между свръзките и им бе приятна миризмата на горещ метал, масло и чакъл. Ориентираха се по командните табла все едно бяха вълшебни помощници с желание да отведат пътниците до съкровището – любимо място или любими хора. Държаха пътни листи в джобовете на гащеризоните си и ги попълваха спрямо влаковия маршрут с безгранична любов в очите, свързвайки всеки един с познати местности, особености на трасето, вкусна напитка, среща с колега, скъп спомен… Разпределяха машините по коловозите и радост ги обземаше при всяко дръпване на лоста за смяна, тъй като упътваха в правилната посока.
На гарата или, както обичаха да казват, в „железницата“ работеха трима приятели, учили, пакостили и постъпили на служба заедно. Единият се казваше Иван, но по-често се обръщаха към него с Вандо. Мъж със средна височина, притежаващ здравината на мъжете, ходили в казарма; самоиронията на някогашните младежки бунтарски групи; уважението на хора, израснали с шамари за възпитание, целувки за гордост и тежестта на моралните принципи за чест и достойнство. До него на пейката пушеше с присвити очи Павляка. Със сребърните си коси, дълбокия смях, който продължаваше дълго, утихваше и изригваше изведнъж; с благото си лице и топли очи; с отзивчивостта и жертвоготовността си, той бе определян открай време от другите двама като „най-добрия човек на света“. От дясната страна на Вандо седеше Чавдар. Чавдар обичаше да разказва за младостта си, за насладата, която му доставяха жените и забавленията; обичаше да поучава младежите за пропиляното и компенсираното време. А по-рядко сред тези теми се провираше някоя дълбока и разтърсваща, засягаща човешкото съществуване, сиреч защо Чавдар е дошъл на тая земя. Тримата другари бяха неразделни, защото работата им го позовляваше, а и защото бяха свикнали да се подкрепят в проблемите и разбират в размислите.
Вандо работеше като електромонтьор и задълженията му се простираха от ремонт на двигатели и трансформатори до проверка на камери и поправяне на дребни неизправности. Павляка беше локомотивен машинист и в сърцето му имаше място както за радостта от пътуването, наслаждението на гледки и тракането на влака по релсите, така и за радостта от предизвестяването на появата му чрез звука на локомотивната свирка. Той обичаше да казва, че дори и в най-лошия ден мелодията на локомотива винаги му връща усмивката. Чавдар практикуваше професията на стрелочник и направляваше с голямо удоволствие влаковете, с които Павляка кръстосваше надлъж и шир страната.
– Едно време повече млади хора се навъртаха тука – поде Павляка, все така дърпайки от цигарата, с присвити очи. – Сега няма с какво да ги задържиш. Бива ли за нищо и никакви пари да се трепеш по цял ден… – мъжът наблюдаваше сновящите хора по перона, ала спираше погледа си за по-дълго върху онези, които се губеха в широките униформи с голяма електрикова лента на гърба.
– Промениха се нещата, Павляк – отвърна Вандо, наведе се напред и скръсти ръце. – Когато ние постъпихме на работа, гарата беше чистичка, поддържана – той измери пространството около себе си с очи, като че ли взети от миналото. – Влакчетата до едно спретнати, пъргави, като кончета. Тогава хората познаваха реда и знаеха да пазят това, което е в угода на всички. Чавдар слушаше приказките, намести се на пейката и се включи в разговора.
– Така е навсякъде – обърна глава към приятелите си. – Да не обвиняваме само нашата си службица. Племенникът ми работи като счетоводител. Е, вярно, ум се иска, кадърност, ама и той колкото мене взема. Случи се някой път да ме посети след работа, очите му кръвясали… Такова нещо релсите няма да ти причинят – засмя се той, повличайки и останалите.
Ежедневният ритуал на мъжете започваше винаги от пейката, която се намираше по средата на гарата – ни повече, ни по малко в лявата или в дясната ѝ част. Там беше спирката за цигара, кафе и сутрешен разговор. След това приятелите грабваха топли закуски и се разхождаха по перона, докато похапваха или изчакваха пристигането на първия влак за деня. А между предъвкванията все се намираше някой свободен момент за политически казус. После избърсваха ръце в униформите, всеки се залавяше със своята си работа и я вършеше усърдно, докато не настъпеше обядът, когато пак се събираха заедно и говореха. През следобедната почивка изпиваха второто си кафе, а преди да си тръгнат се връщаха на пейката и продължаваха дебата си. Това беше техният спасителен кръговрат – говореха, трудеха се и се държаха заедно, за да останат мислите им подредени. За да не се разпилеят и ги принудят да се впуснат в дълбоки размишления за неща, които вече бе късно да променят.
– Виждате ли моя влак? – попита Вандо и вяло посочи с пръст машината, като че ли този жест бе част от етикет, който спазваше и бе задължително да се изпълни. Влакът стоеше на трети коловоз, следваше разписанието и след малко трябваше да замине в посока Своге. Едва задал въпроса си, на мегафона, близо до приятелите, приятен женски глас съобщи за оставащите минути. – Дойде навреме и ще тръгне навреме. Машинистът е младо и отговорно момче. Пътувал съм с него. През осем секунди гледа часовника. Е, тази машина, представете си, че е настоящето – знаем само, че сме стъпили върху някакви познати моменти. Върнем ли се крачка назад и хоп, озоваваме се в миналото. Прескочим ли – отиваме незнайно къде в бъдещето. Затова трябва да вършим всичко навреме, сега – мъжете поклатиха глави. – Да си кротуваме и да си дирим щастието. Нашата държава има нужда от повече щастливи хора. Човек, когато е щастлив, се застъпва за страната си и не я оставя…
– Ти, Вандо, хубаво приказваш – каза Павляка. Поредната цигара пушеше в ръката му, ала този път по-бавно, сякаш замряла в потока от мисли на тримата приятели. – Моето влакче и то е тука – той кимна към машината с петте вагона, спряна на първи коловоз. – А трябваше да пристигне подир малко – съобщи и погледна часовника си с протрита кожена каишка. – Знаете ли вие защо подрани? Защото притежава характера на миналото – Павляка дръпна от цигарата си, но тя като че ли се забави в изгарянето си. Искаше ѝ се да продължи да бъде слушател на тази толкова интересна беседа. – България е била велика сила преди години. Че на три морета сме били, че азбука сме си създали… Ама и в нашите години възпитанието беше друго. По цял ден играеш, връщаш се мърляв, хващат те, че не си писал домашно и като ти дръпнат един бой… И се учиш да го пишеш. Учиш се на прилежност. Всеки си знаеше мястото тогава. Парите стигаха… – Павляка затърси подходящи думи първо в пода, после някъде в обувката си. Вдигна очи. – Влакът, и той като голям човек – ще чака, ама няма да закъснее.
Между двете машини се образуваше празно място. На втори коловоз липсваше влак. Женският глас от мегафона съобщи за закъснение от порядъка на двайсет и седем минути. Когато чуха информацията, пътниците се отпуснаха на пейките и куфарите си разочаровани. Вторият коловоз, гледан отвисоко, представляваше огромна дупка, която зееше в очакване. Сякаш там никога не бяха приемани и изпращани влакове. Сякаш пропадаха в „дупката“ и изчезваха безследно.
Вандо се извърна към Чавдар.
– Чавдаре, твоята машинка къде е, бе? Не навакса ли на Мездра?
– Е, хубава работа, Вандо! – засмя се Чавдар. – Бъдещето можеш ли да го предвидиш? Надяваш се да дойде навреме, то закъснява, някога и не идва… Правиш предположения – те я́ са правилни, я́ са грешни. Такива времена настанаха, че трябва да отправим взор само към твоя влак. Другите… – Чавдар размаха ръка, както правеха често възрастните хора, за да заменят с жест израза „свърши се“. – Ама, нали си е моята машина, имам си надеждица, че ще навакса. Ще се появи на коловоза като стрела и после останалите ще я гонят. Ще си влезе в пътя и всички ще искат с нея да пътуват. Ще видите вие…
Павляка клатеше глава. По едно време потупа мъжете по рамената, изправи се и се качи в машината на влака си. Махна с ръка, наду свирката и потегли. Вандо гледà часовника донякога. След това размени няколко думи с Чавдар и тръгна за технически оглед на своя влак. Повечето коловози се изпразниха. Вторият все още не бе зает от влак и след двайсет и седмата минута. Чавдар стоеше на пейката и чакаше. Наблюдаваше уморените лица на пътниците, тъжните им погледи. Сред тях се открояваха няколко чифта очи, които светеха като излъскан метал. В тях имаше очакване, надежда, добрина. В тях имаше жажда за промяна. Чавдар се усмихна. Сложи шапката си, прекоси коловозите и застана на втори перон.
– Ще навакса… – прошепна той и късче надежда, под формата на дим, се откъсна от цигарата му и полетя във въздуха.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Трето място в конкурса на Издателство „Библиотека България“
„Вие пишете, ние четем“, „Колелото на времето“, 2023
Автор: Славея Семова
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Славея Стефанова Семова е на двайсет и една години. Студентка е във Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий“, специалност „Българска филология”.
Занимава се с творческо писане. Отличавана е с призови места в много конкурси и различни литературни форуми. Част от тях са: Национален литературен конкурс „Моята мечтана история с…“, 2021 г. – I място; Национален литературен конкурс „България в картини и слово“, 2021 г. – II място; Национален литературен конкурс на тема „Какво ми разказа вятърът“, 2021 г. – I място и специална награда; Национален конкурс „Завръщане към корените”, 2021 г. – специална награда; Национален конкурс за литература и изкуство „Мадан – кътче от рая“ – I място; Национален конкурс за любовна проза „Млад разказвач“, 2022 г. – I място; Национален конкурс за студентско творчество „Георги Черняков“, 2022 г. – специалната награда на Съюза на българските писатели за проза; Национален конкурс за студентско творчество „Георги Черняков“, 2023 г. – специалната награда на Националния студентски дом и други.
Лауреат е на фондация „Шанс за децата и природата на България” по проект „Награди, стипендии и отличия”.
Нейни разкази са публикувани в сборници, алманаси, периодични издания, литературни сайтове.
През 2022 година излиза първата ѝ книга с разкази „Заради една мечта” с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура”.
Членува в Арт клуб „Гайтани” към НЧ „Иван Вазов-1893“ в с.Първомайци.