Снимка: Десислава Грамадникова
Как получи акредитация за репортажи от седмото небе, Рада?
С връзки. Явно някой там ме подкрепя и обича… Всъщност едно от стихотворенията в първата ми поетична книга се казва така и ѝ даде името си. То е посветено на хората, които са оставили дълбока следа в мен, а вече си говорят с ангелите. В този смисъл, съм се докоснала до седмото небе, а дали „Репортажът“ се е получил ще кажат читателите.
РЕПОРТАЖ ОТ СЕДМОТО НЕБЕ
Как ли празнуват звездите?
Не всичките, само онези,
невидими за очите,
от сърцето откъснати.
Нагоре понесли се
в капки сълзи и засияли
с искрата на усмивки, за другите скрити.
Как ли празнуват звездите?
Запитах се. После заспах.
Сгря ме милувка на клонка в гората.
Отсреща се усмихна дъга.
Крехка снежинка ми хвана ръката,
Невръстно птиче запя.
Усетих прегръдка, после целувка.
Тъгата се сля с мъглата
и си отиде –
както си беше дошла.
Вече не се питах. Вече усещах.
Лудост небесна, копнеж.
Вече се носеха сърца и вещи
в празничен звездовъртеж.
Трудно ли бе да изкачиш другите шест, за да стигнеш до него?
Не съм се замисляла. Просто вървях по пътеката. Според мен то не е само място, а и пътят до него с всичките си завои и прави участъци, с всичките тръни и цветя, сълзи и усмивки, предателства и приятелства. Стигнала ли съм до него? По-скоро само надникнах. Засега. Иска ми се да отговоря с част от едно стихотворение „Редакторски самопризнания“, което редакторът на книгата, Камелия Кондова, ми изпрати в деня на отложената премиера и ми го посвети:
И…бяха ли нормални дни? Не бяха!
Все още сме на „вдишай и… издишай…“
Но… шест небета някак отесняха.
Та… затова от седмото ви пише.
Кога разбра, че небето ти разказва за земята на която живеем?
Звучи малко шизофренично… Мисля, че всеки творец си е малко луд и на всеки небето разказва истории. Кога и доколко се е случило на мен? Знам ли? Пътят към тази книга си беше приключение. Надявам се да е такова и за читателя, докато я чете.
Какво има над облаците?
Знам ли? А вие…?
Как се случва писането и как се лети?
Мисля, че ако някой може да каже как се случва писането, трябва да му дадат Нобелова награда. Това все още не съм аз. А летенето е лесно – само затваряш очите си и слушаш душата.
Любовта небе ли е? А очите на децата могат ли да са полет?
Любовта е всичко, и небе също. В очите на децата има всичко. Полет също. Толкова са свободни от условности.
Как се поддържа пламъкът в огнището? А в сърцето?
Пламъкът в огнището – със съчки и цепеници. В сърцето също – само че на обичта, вярата и надеждата.
Твоята дефиниция за „близък човек“?
Човек, с когото съм си у дома. Независимо къде се намирам.
Какъв е вкусът на щастието?
Щастлив и вкусен.
Сметките човешки излизат ли верни или в повечето случаи ги грешим?
Ако сме честни със себе си, не грешим. Дори и да не ни харесва понякога. При мен обаче се случва, така че минава известно време и се оказва, че това, което не ми е било много по вкуса, когато съм си правила сметките, е по-доброто за мен. Стигнах до извода, че нещата се случват, когато и доколкото сме готови за тях.
Не пречат ли цифрите в ежедневието ти на думите? Или са просто друг код за щастие?
Допълват се.
Какво всъщност не знаем за Рада Асенова?
Какво ли? Може би, че съм притеснителна. Все още се опитвам да го преодолея.
Колко смелост беше нужна за тази небесна книга?
Много. Имах искрената подкрепа на приятели.
Как се появи тя? Какво ти даде? Разкажи за процеса.
Тази книга си беше и все още е едно приключение. Аз не пиша откакто се помня. Всъщност опитвах се като ученичка, без да се осмеля да се появя. Дали се е получавало, не знам, защото наскоро потърсих нещата си оттогава и не ги намерих. Явно е трябвало да започна да пиша начисто. Сега ми се случва от няколко години. По-интересното е, че когато започнах отново, започнах и да се срещам с едни чудесни хора, които ми дадоха толкова подкрепа и обич, толкова вяра, че мога само да благодаря. Случиха ми се Симеон Аспарухов и Ива Спиридонова – хора-сърца, случиха ми се Деси Грамадникова – истинска фурия и Марисиана Влашева, приятелка-състудентка, с която не се бяхме срещали повече от 20 години и сега се познахме отново – друг тайфун, с който се сблъсках челно. Случиха ми се Камелия Кондова, с която се познахме, която ме хареса, повярва в мен и стана редактор на книгата и Любен Чаталов, който изтърпя цялата чудесна лудост около създаването на книгата – две светлинки в живота ми сега. Много ги обичам. Все хора-дарове, с които съм благословена! И други има, но да не прекалявам. И, както в началото на годината всъщност нямах идея дали ще издавам книга и ако, кога, така в това разделно време тя се случи с радост и лекота и излезе от печат точно на Еньовден. Малко се отложи премиерата, може би за по-добри времена. Чака своето време. Та тази книга ми даде много.
Кое е стихотворението, с което би описала себе си?
Във всяко има по нещо, което описва част от мен, но може би най-вече „Кислород“, „Зелено стихотворение“, „Три чудесни звездички“ и „Молитва“.
Очакваш ли обратна връзка от прочелите твоя „Репортаж от седмото небе“?
О, да! Ще се радвам на всяко мнение.
А ще покажеш ли на читателите си пътя дотам?
Всеки има свой път дотам и трябва да го извърви.
Какви нови приказки ти се пишат?
Приказки от живота. В него има много неща, които да се разкажат.
Въпросите зададе Ива Спиридонова.
Безспорно е, че в последните години българската литература търпи динамично развитие, появяват се нови автори и много нови книги. Разбира се, не всичко написано оставя трайна следа след себе си. Но е изключително обнадеждаващо, когато млади хора носят в себе си потенциал, който може да се развива.
Талантът се крие на неочаквани места. Когато за първи път видях Светослав Савев, не очаквах, че в едно толкова младо момче се е скрил огромен талант, релевантен на една стара душа. Но когато „влязох” в текстовете му, разбрах, че е закономерно, защото Светослав живее на небето, между Луната и Слънцето, чиито очи са кафяви.
Успях да поговоря за това с него, дни след като дебютната му стихосбирка „Момичето със слънчевите кафявости”, излезе от печат:
– Кой е Светослав Савев и защо да го четем?
– Непринуден човек, който се смее малко повече от нормалното и се опитва да бъде пълноценен. Той се чете в случаите, в които се чувствате неразбрани. Той ви разбира.
– Кое е „Момичето със слънчевите кафявости“?
– Ключът към моите най-дълбоки лутания вътре в себе си, които, естествено, се отразяваха и отвън. Сметнах за честно да кръстя книжката така, тъй като именно въпросното момиче най-сериозно ми разклащаше равновесието в последните 4 години. Иначе не е посветена на нея. По-голямата част от стиховете са за нея, но пръст имат и още 2 или 3 момичета.
– Като издадеш думите си на хартия, променяш ли цветовете им? Стават ли по-ярки?
– Цветовете са там отпреди думите да си създадат собствен живот. Като ги събереш концептуално в едно цяло, например книга, може би се избистрят по свой си начин.
– Как идват думите? Слънчево – кафяви ли са обикновено или имат и други цветове?
– Изисква се определена наблюдателност и ловкост, за да подканиш думите да дойдат. Те си стоят, твоята задача е да ги намериш. Изключително разноцветни са, иначе слънчево-кафяви могат да бъдат само очи, коси, кожа, излъчване, атмосфера, момиче.
– Любовта, болката и поезията случайно ли са в женски род?
– Съвсем не. От скоро се замислям защо Бог е в мъжки.
– Дали наистина Бог не е дете, което си играе със сърцата ни – балони, стиснало небесна топлийка?
– Сърцата на по-чувствителните натури биват жертви на тази игра. Не е много приятно, но пък се раждат книги.
– Според наблюденията ти върху растежа на небето, можем ли да растем с него и ние, мечтаейки?
– Можем. Нужно е да разкараме сивите облаци от живота ни. Тогава небето започва да се изяснява лека-полека, но без действия, естествено, всичко виси във въздуха. Без бачкане няма растеж.
– Луната или слънцето? Къде живееш ти?
– Луната и слънцето живеят в мен. Те са двата ми полюса. Животът ми може да се резюмира като непрестанно търкаляне от единия край към другия.
– Очите или сърцето? С кое обичаш?
– С каквото мога.
– Кое е последното стихотворение, което написа? А кое ще е следващото?
– Последното ми стихотворение може би е и любимото ми мое. Казва се „УЛАВЯНЕ НА МИГА“ и гласи:
тя проговори
с глас на пролет
и въздухът започна
да се мести на
отделни парчета
някои започнаха
да обикалят около оста си
други поглъщаха светлината
трети се свиваха
и разширяваха
в този момент
едно дете духна
глухарче
а аз се зачудих
дали власинките му
ще минат през някои
от парчетата
в които все още
се чува ехото
на нейното не
Интервюто подготви Ива Спиридонова.