„Истинското свързване с другия се случва само ако успеем за малко да превъзмогнем себе си и да замълчим.“
🟦 ДУМИ НА ТОПЛО с Марина Котева: когато мълчанието говори най-силно
Марина Котева е родена през 1984 г. в София, където живее и до днес. Завършва Първа английска езикова гимназия, а по-късно следва психология – избор, продиктуван от желанието ѝ да разбира по-дълбоко човешките характери и да изгражда убедителни образи.
Още от ранна възраст пише – първите ѝ текстове са детски истории, по-късно създава тийнейджърски роман, а в университета експериментира с различни форми – от поезия до хибридни текстове между театър, проза и поток на съзнанието.
През годините преминава през различни творчески търсения, докато открие своята посока – истории, които съчетават психологическа дълбочина и вътрешни трансформации. Участието ѝ в курсове по творческо и драматургично писане утвърждава тази посока.
Освен писател, тя е бакалавър и магистър по психология и развива собствена коучинг методология. Работи в сферата на подбора на персонал, а извън професионалния си път остава вярна на най-същественото – разказването на истории.
Кога мълчанието казва повече за връзката между двама души, отколкото всички думи?
Какво кара човек да се свърже с друг? Най-вече някаква липса. Някаква потребност. Празнота, която да запълни с внимание. Свързването с друг е изначално егоистичен и егоцентричен акт. В общуването с другия, човекът много обича да говори за себе си, да е главен герой. Докато не се случи нещо като късо съединение – контактът се напряга екстремно, бушонът пада и замлъкваме. Това мълчание е най-значимото присъствие. По-ценно е от всички разговори и обратни връзки. Истинското свързване с другия се случва само ако успеем за малко да превъзмогнем себе си и да замълчим.
Как разпознаваш кои от вътрешните ти гласове са страх и кои – интуиция?
Това всъщност е един и същи глас, който говори на различни езици. Страховете имат парализиращ ефект, но и голям потенциал. Ако погледнем на страха като на ресурс, можем да неутрализираме този ефект и да му придадем добавена стойност. Нужно е само да разглобим страха, да го анализираме и пренаредим съставните му елементи. В безопасна среда разиграваме различни сценарии и се подготвяме за цял спектър от възможности. Целият този косвен опит се запечатва като невронни връзки. Когато някой ден трябва да вземем решение или да излезем от ситуация, паметта ще ни го изпрати обратно под формата на интуиция. Ето как взимаме материала на страха и го преработваме в нещо, което да ни помага в справянето с житейските задачи.
Щастието е нещо, което се случва или огън, който трябва да поддържаме?
Категорично огън. И то огън, който сами избираме да запалим, макар да знаем, че дори самото му запалване ще е трудно. Особено, ако сме попаднали в капана на Вселенската обреченост – защо не се случва на мен, къде бъркам, не заслужавам ли, явно не ми е писано, явно щастието не е за всеки… По същия начин оставаме и в токсични взаимоотношения – приемаме съдбата си на нещастие. Всеки може да избере да запали огъня, но е ключово да имаме ясното съзнание, че това съвсем не е достатъчно. Наша отговорност е всеки ден да го пазим от вятър и вода. И да сме готови, ако все пак угасне, отново да намерим сили да опитаме да го запалим.
Какво губим, когато бързаме да станем нещо, за което още не сме узрели?
Хората, които успяват късно, виждат стойността на това да намериш пътя си и да сбъдваш мечтите си именно от ъгъла на зрелостта. Когато пътят до успеха е кратък, няма достатъчно време да усетиш истинското постижение и може да го приемеш за даденост – големият капан на младостта. Зрелостта е бавно натрупване на преживявания, бавно стабилизиране на идентичността. След бърз успех има опасност да се наситим на призванието, с което се идентифицираме, да не виждаме как повече да се развием и да изгубим големия смисъл в етап от живота, когато вече няма много време отново да търсим себе си и да започваме нещо ново, което да ни зарежда ментално и духовно.
Кое убеждение за самите нас е най-трудно да разхлабим и да оставим да си тръгне?
Изтъкани сме от ограничаващи вярвания. Направо сме ходещи кълба от ограничаващи вярвания. Привидно те ни държат събрани, сякаш са нашата идентичност, а всъщност са едни топки от оплетени нишки. Ако започнем да ги размотаваме, те се заплитат още повече, затягат се, завързват се и накрая се късат. Това кълбо от ограничаващи вярвания смятаме за своя идентичност и разчитаме да ни ориентира в реалността и нашето място в нея. Затова и ни е толкова трудно да се откажем от него – страх ни е, че ще изгубим себе си. Нужно е време да намерим възлите, които трябва да разсечем, защото няма друг начин да ги разплетем и да се освободим от ограниченията, които ни пречат да открием своята автентичност.
Може ли болката да бъде учител, който ни връща към по-дълбока грижа за себе си?
Когато се появи болка, може и да е късно. Болката не се появява от нищото. В някои от социалните роли, в които влизаме, може тотално да неглижираме себе си. Грижата за другия обаче не е оправдание да не внимаваме за опасностите, които дебнат нас. Разбира се, понякога това е лукс, който не можем да си позволим. Но ако имаме възможност и ресурс, не трябва да чакаме да стигнем дъното, за да се поучим. Тогава нагласата ни вероятно ще се промени, но вредата може и да е необратима.
Кога отдадеността към изкуството започва да прилича на бягство от самите нас?
Пътят на изкуството винаги започва като бягство. Може да го наричаме бягство от реалността. Но ние не можем да функционираме без реалността си. Така че фактически си е бягство от нашата версия, с която не сме щастливи. Това, което различава изкуството от арт-терапията, е именно успешното преминаване през етапа на подобряване на себе си и да започнеш да поправяш неправдите. Поставяйки ги в история, чиито краен резултат е добър – само тогава тези несправедливости, които не подлежат на наш контрол, биха имали някакво подобие на смисъл. Поне в изкуството е позволено краят винаги да е щастлив. Нещастните краища в живота са предостатъчно.
Как разбираш, че животът се опитва да ти каже нещо, още преди да го изкрещи?
Това са моментите, в които не се чувстваме добре със себе си – представите ни за мястото ни в света и реалността се разминават твърде много и нарушават функционирането ни като личности. Животът дава обратна връзка постоянно – през късмета, през случайностите, през съвпаденията. За мен те не са съдба, а знаци, червени флагове, които са там, за да привличат вниманието и да повдигат въпроси. От нас зависи как ще ги интерпретираме – дали като предписания, на които трябва да се подчиним, или поводи за независимо мислене и действие към промяна.
В кои моменти усещаме, че започваме да ставаме по-близки до себе си?
Най-близо сме до себе си, когато изпитваме чиста радост – правим нещо, което ни харесва, но не можем да обясним защо. Тази автентичност е толкова дълбока и затрупана от времето, че изглежда почти магична.
По-трудно ли е да мечтаеш, или да останеш верен на мечтата си, когато пътят стане дълъг?
Ужасно трудно е. Съкрушително понякога. Мечтите по принцип си вървят с дълъг път на несигурност, рискове, страх от сблъсъка със собствените ни ограничения, с това какво ще кажат другите, ако успеем, какво ще кажат, ако се провалим. Аз сбъднах своя мечта след двайсет години. Въпросът Има ли смисъл да продължавам? беше станал като постоянен шум в ушите, който нито можеш да спреш, нито да заглушиш. Нямам представа какво не ми позволяваше да сляза от пътя.
Какво превръща движението ни напред в истински път, а не просто в бягство?
Когато започнем съзнателно да избираме завоите и наклона. Когато започнем да спираме при хората и да ги опознаваме. Когато поканим някои от тях да тръгнат с нас.
Как изглежда силата, когато не търси признание и не настоява да бъде забелязана?
Не знам. Невидима е. Тя само се усеща.
Как човек се учи да обича живота, без постоянно да се страхува, че може да го загуби?
Никаква идея. За мен не е възможно. Ако обичаш нещо, трябва да се страхуваш за него. Иначе го приемаш за даденост. Нищо не трябва да приемаме за даденост. Особено нещата, които обичаме най-много.
Кога музиката е убежище и кога – огледало, в което виждаме себе си по-ясно?
Музиката е като Room of Requirement – тя е точно това, от което имаме нужда в дадения момент. Затова е и най-необходимото изкуство. Когато сме уязвими, тя е убежище. Когато съберем смелост, тя е огледало, което да ни показва как се справяме.
Какво ти помага да замениш вината с поемане на отговорност и прошка?
Не съм добра в прошката. Някак си не разбирам как работи. Може би е нещо като механизъм да намаляваме когнитивния си дисонанс? Противоречащите си вярвания, които го предизвикват, понякога са необходимост, държат ни будни, нащрек. Притеснявам се, че прошката ще намали бдителността ми и ще ме направи по-уязвима.
В кой момент започва истинското самоуважение и как се усеща отвътре?
Когато спрем да се срамуваме от нещата, които ни радват и интересуват. Тогава вече можем открито да споделяме мечтите и постиженията си без страх, че някой ще ни се подиграе или ще ги омаловажи.
Може ли внимателното слушане да бъде най-чистата форма на близост между хората?
Да, то е стъпката преди свръхестествената форма на близост – когато другият просто минава покрай теб, а ти знаеш защо минава. Цитирам модерна народна мъдрост от риалити предаване.
Пред кого можем да си позволим да свалим бронята си, без страх, че ще бъдем наранени?
Свалянето на бронята няма отношение към човека, пред когото го правим. Бронята е срещу самите нас. Ако я свалим, се изправяме срещу недостатъците си, ограниченията си. Ако се сблъскам с нещо страшно без бронята си, вероятно ще се проваля. От това ни е страх – себе си в ситуация на провал. Така че трябва в един момент да съберем сили и просто да свалим бронята си пред огледалото.
Какво от живота ти продължава да свети, дори след като времето е минало?
Ако си помогнал на някого в труден момент или да стане по-добър. Ако си го вдъхновил в момент на обезсърчаване. Тези следи, които оставяш в душите на другите, продължават да светят във времето.
„Думите са начин да се доближим. Мълчанието – да останем.“
Фотографии: личен архив
Въпросите зададе Симеон Илиев Аспарухов.