Ива Спиридонова е поет и издател, автор на четири поетични книги: „Думите МИ“ (2016), „Детайли“ (2018), „От мен до другото безсмъртие“ (2020) и „Разплакана пръст“ (2025). Съосновател е на издателство „Библиотека България“, създадено през 2018 година заедно с поета Симеон Илиев Аспарухов. Родена е в Кюстендил, завършва СУ „Св. Климент Охридски“ като магистър „Старобългаристика“, бакалавър „Българска филология“ и бакалавър „Връзки с обществеността и реклама“. Пише поезия, кратка проза, ревюта и критика в литературни платформи, редактира и рецензира книги, организира литературни събития, занимава се с книгоиздаване. Част е от движението Нова Асоциална поезия и редколегията на едноименното електронно списание, член е на Съюза на българските писатели. Носител е на две специални награди от Националния литературен конкурс за поезия „Биньо Иванов“, Кюстендил. Нейни книги са двукратно номинирани за Националната литературна награда за поезия „Усин Керим”, Чепеларе, както и за литературната награда „Ваня Константинова“.
В новата си книга „Разплакана пръст“ Ива Спиридонова разгръща още по– уверено таланта си на неспокоен творец, вечно търсещ смисъла на нашето съществуване. За разлика от предишните й стихосбирки тук лирическата героиня вече е помъдряла и нейната характерна спонтанност сякаш леко е овладяна, за да даде простор на мисълта, която се впуска в сложния лабиринт на живота, за да направи в крайна сметка следната горчива констатация:
„Разбирам как пропиляваме истинския си живот, заменяйки го с възможния. И никой от нас няма смелост да го промени. Подслоняваме се в кратки щастливи мигове, за да оцелеем във войната за въздух. Илюзия за дишане. Живот само за миг. Подобие на съществуване. Плащаме с изтичащото време.“
Мрачни асоциативни внушения. И те не са породени от някаква раздяла или несподелено чувство, а от несъвършеното ни битие сред едно общество, раздирано от противоречия, общество, в което има… „липса на човеци“. В такава среда дори любовта се оказва недостатъчна за изтънчения, лесно раним дух. Оттук идва и конфликтът между твореца и света, който става все по–неуютен, тревожен, несигурен: „Замръзват очите ни, когато не можем да понесем повече тежестта на света, стоварил се върху ирисите.“
„Разплакана пръст“ е една своеобразна метафора, както на човешкото обезличаване, така и на заплахата от всеобща гибел на цялото човечество, на планетата Земя. Ето как талантливият поет може да изведе творческата си идея от личното, от интимното преживяване към общозначимото като отваря сърцето си за проблемите на нашата съвременност.
Другото достойнство на тази поезия е, че успява да съхрани искриците светлина и да преодолее болката, като я превръща в изкуство. А това вече е споделяне, мост, по който можем да преминем към спасителния бряг.
Без съмнение, вдъхновена, изповедна книга, която напомня и съкровен дневник, особено със стиховете в проза, които допринасят значително за общата тоналност и обогатяват поетичния изказ.
Въпреки минорното си звучене „Разплакана пръст“ дава и надежда с основното си послание: Спасението е любов!Михаил Калдъръмов
Кога тишината в живота носи най-много светлина?
Тогава, когато е пожелана или извоювана и готова да бъде изпълнена само и единствено с теб самия и вътрешния ти свят. Тогава, когато е щастлива тишина, когато е бягство от шумовете на света, които те засипват ежесекундно. А най-вече когато е споделена. Защото няма нищо по-хубаво от това да чуеш светлината в тишината на другия.
Пречи или помага вътрешният глас за изборите ти?
Открай време имам спор с него относно това дали не шепне твърде тихо за вкуса ми и кого точно представлява – сърцето или разума. Представям си го като два гласа всъщност, като еднояйчни близнаци с различни характери, които никога не млъкват – единият постоянно мрънка и ми се кара, а другият е в постоянна еуфория и ми носи радост. И двамата обичам, разбира се. И за да отговоря конкретно все пак – определено помага. Когато го чувам. По-често дълго време след направения избор разбирам, че е в резултат на дочутия някога шепот.
Личната болка прилив към щастието ли е, или отлив от него?
Интересно… този въпрос всъщност е някакво странно съвпадение. Но предвид че знаем, че няма нищо случайно… Да, всъщност болката на човека е море със солени брегове. Приижда или се отдръпва, тласка те към нещо или ти открива съкровище на брега. Затова и морето е солено, то се пълни от сълзите на света, ние, човеците, го осоляваме. Някъде имам и отдавна написан текст по темата, но едва ли ще го намеря. Достатъчно е да отвориш „Разплакана пръст“, за да се удавиш, там има много солена вода. Но да се върнем на съвпаденията. Споделих ти, че наскоро сънувах глас, който ми каза, че един ден ще се удавя в собствената си болка и тъга. И ги видях като вътрешно море, което непрекъснато покачва нивото си. В този смисъл, вероятно отговорът на този въпрос би зависил от това колко добре можеш да плуваш сред собствената си болка. Както и от това дали разпознаваш щастието далеч на хоризонта или близо на брега. Тайната е в плуването по течението на живота, в ритъма на всички приливи и отливи, които са ти отредени.
Кога пътищата към любовта са проходими?
Само когато отсреща има човек, готов да измине своята част от пътя. А преодоляването на препятствията и освобождаването от страха да крачиш е онова проправяне на пътека към другия, което прави любовта голяма и невъзможна за заобикаляне. Да сме първопроходници по пътя към сърцето, посоката да е правилна, а пътищата проходими – какво по-голямо щастие? И каква по-голяма рядкост.
Разкажи ни за любимата си книга.
Може ли на този въпрос да отговарям отново и отново, и отново? Наистина много са любимите ми книги, затова и библиотеките у дома вече не побират онези, които съм щастлива да притежавам, а кулата от книги на нощното шкафче расте все по-застрашително.
Но има една, за която наистина имам история за разказване, най-любимата ми. „Сто години самота“ на Габриел Гарсия Маркес. Не помня колко пъти съм я чела, но помня, че за първи път се сблъсках с нея през 90-те години на миналия век, взех я от библиотеката в Кюстендил, за да я прочета – едно джобно на размер издание с впечатляваща корица. Бях чула вече за тези прословути сто години, за дъжда, който не спира да вали над Макондо, за тъгата, любовта и лудостта. Отидох в света на Маркес и останах там завинаги. Все още съм там. Много тъжно ми беше, че трябва да върна книгата, още повече, че по онова време и предвид авторовата забрана за издаване Маркес много, много трудно се намираше. Търсих книгата с години, за да я имам в личната си библиотека. И след време, може би десетина години след първата ми среща с нея, след тонове дъжд и точно по средата на най-страшната ми самота… тя ме намери. Да… книгите сами те намират в точното за теб време. За един кратък период от време работех в администрацията на една от най-старите и големи фабрики в родния си град, която вече бе настигната от времето и предстоеше да бъде разрушена в полза на поредния хипермаркет. В нея обаче имаше огромна библиотека, където повечето от книгите си стояха недокоснати. Когато дойде ред да бъде разрушена и сградата, приютяваща библиотеката, всички книги трябваше да бъдат предадени за рециклиране. Аз бях искрено разстроена, когато видях камионите, дошли да отнесат всички тези книги към смъртта им. И в този момент тогавашният директор ми каза: „Имаш един час да си избереш всичко, което искаш от библиотеката и да си го занесеш вкъщи. След това пускам камионите…“. Първата книга, която грабнах от рафта бе „Сто години самота“, а сетне и пълното издание на събраните съчинения на Маркес. Никога няма да го забравя, още повече, че тя и в момента е на рафта точно зад рамото ми.
Кои истини маркират белезите от младостта?
Болезнените, трудните, най-важните… Тези, които оставят белег от падане на колене или от внезапно просветление в сърцето ти. Приетите и осъзнатите истини разказват историята на младостта ти, правят те с една рана по-мъдър, но точно чрез техните белези ти оставаш завинаги млад. И се научаваш да се обичаш.
В кое от изкуствата откриваш онези щрихи, които най-добре разказват за теб?
В литературата и музиката, класическо клише. Сякаш съм повече в думите обаче, а музиката ги съживява, дава им глас. И чета, и слушам… Откривам разказите за себе си в мъдро изречение от книга, в стих от любим автор, в разтърсващо парче, споделено с любим човек…
Кое би искала да изживяваш отново и отново?
Изгревът на брега на морето, защото носи усещането за ново начало, за бъдеще и за вечност. И всеки един щастлив миг и всяка запазена в сърцето красива емоция, което е невъзможно, но не спирам да го искам. Малките победи по големия път, сбъдването на мечтите, раждането на поезия, раждането на децата ми, споделянето на любовта… животът изобщо.
Кога няма връщане назад?
В три случая. Когато се родиш и посоката ти е само напред към света, който те очаква. Когато се влюбиш, любовта е раждане и смърт едновременно и след като вече я има или ако си отиде, нищо в теб и за теб не е същото. И когато смъртта постави точката на твоето изречение в книгата на живота. След тази природна категоричност пътят назад е невъзможен. Но всичко преди нея е обратимо и възможно. Винаги съм вярвала, че всичко е възможно впрочем.
Илюзия ли е потребността да мечтаем?
Ако потребността да дишаме е илюзия, то може би и потребността да мечтаем би била. Немечтаещите хора са мъртви преди да са си отишли от света. Затова си пожелавам да сме живи колкото се може по-дълго и да дишаме заради колкото се може повече мечти за сбъдване.
Сърцето или очите виждат по-надалеч?
Една от най-красивите постановки, която наскоро гледах в Младежки театър „Николай Бинев“ е „Малкият принц“ на Веселка Кунчева. Изкуството отсъди в полза на сърцето, Екзюпери и неговата лисица отдавна ни довериха тази тайна. Скромният ми житейски опит също доказва, че сърцето вижда и отвъд хоризонта на живота ни, затова и продължавам да му се доверявам. Наивно, но вярно решение.
Накъде гледаш сега?
Напоследък към примирението и приемането, към изворите на сила, от които имам остра нужда. Но и към следващата крачка напред. И към новия ден, който може би ще ме изненада с нещо красиво, с някоя нова мечта или идея. А буквално преди малко – към най-красивата падаща звезда, която съм виждала през живота си. Естествено, пожелах си онова, което най-много ми липсва. И вярвам, че ще го имам.
Къде има най-много цвят в света ти?
Там, където е любовта, е най-цветно. Опитайте се да преброите цветовете в ирисите на любим човек и ще разберете. Моите цветове също са и в небето, в тревите, в изревите и залезите, в морето, в цветята, във всичко, което може да ме радва. Радостта е облечена във всички възможни цветове на света.
Разкажи ни за музикалния албум, който си слушала най-много.
О, колко хубав въпрос… и колко труден!
На прима виста веднага бих казала „Memento mori“ на най-любимите ми Depeche mode, но като се замисля… всъщност съвсем не е така. Музикалният албум, който съм слушала най-много е… три в едно, жълт, зелен и червен… „Profound mysteries“, „Profound mysteries II“, „Profound mysteries III“ на норвежкото електронно дуо Röyksopp. Сега отново си ги пускам, няма как… И черпя с едно от любимите си парчета, тук буквално летя: Röyksopp – Stay Awhile.
За какво печелиш време в надпреварата с него?
Времето в денонощието ми обикновено е разпределено до секунда и е толкова пълно с глаголи, които трябва да превърна в действия, че свят да ти се завие… Никога не стига и блажен е онзи, за когото отделям най-много от него, защото времето е най-ценното ни притежание. А когато успея да спечеля в тази ежедневна задъхана надпревара, то спечеленото време подарявам на себе си. За себе си печеля време, научих се вече как. Колкото повече време, толкова повече живот.
Как искаш да изненадаш себе си?
С воля за постигане на всичко онова, което все още ми убягва. Но предвид че никога от нищо желано не се отказвам, надявам се да успея. Най-щастлива ще бъда обаче, ако изненадам себе си в края на отреденото ми време с опазено живо, обичащо и чувстващо сърце.
Какъв приятел си?
Тук трябва и аз да възкликна като едно добре познато ни анимационно прасенце, цитирам по детски спомен: „Това е моя реплика! Може ли аз да я кажа?“. Иначе… нямам представа. Този въпрос е за приятелите, които всъщност никак не са много. Но ще използвам възможността да споделя, че аз всъщност не вярвам кой знае колко силно в приятелството. Друго е онова, което свързва хората. И то е по-силно от всичко.
Къде те посрещат с отворени обятия?
Там, където съм обичана и там, където съм нужна. У дома, като домът не е само на едно място, той е и адрес, и човек. Обятия е.
Заведи ни на място, което много харесваш.
Добре… Да тръгваме, аз ще шофирам, естествено. Тръгваме рано, още по тъмно, още в нощта. Пътят дотам е дълъг, а искам да стигнем преди изгрева. Магистрала, любима музика, скорост, адреналин, кафе за събуждане… Сетне големият град на брега на морето. Да, отиваме на морето, но не в града. Продължаваме покрай красива спокойно-зелена река, завоите отнемат от чувството за реалност, а въздухът все повече лепне и ухае на море. Гората като купол, вятърът, прибоят, моторните лодки и вълните и… сме почти там. Скачаме в утрото и се озоваваме в цветно малко селце, кацнало върху ръба на света и съвсем в края му е тя, моята скала. Точно навреме за изгрева! И няма никого, освен природата. Долу реве морето, един от най-опасните водовъртежи те приканва да му се довериш, черните скали разкъсват бялата пяна, а напред към хоризонта отплават рибарските лодки и сякаш от другия край на морето се чуват и приглушените гласове на рибарите. Горе са крясъците на чайките, вятърът и надпреварата на облаците. А напред, право напред са необятът, свободата, вечността. Морето, чиято красота всъщност не може да се опише. И слънцето, избухващо във всички огнени нюанси на ръба на хоризонта, подпалващо ръбчетата на облаците и изпращащо огнената си пътека право към теб. Точно за теб, за да тръгнеш нататък… Няма нищо по-красиво, убедена съм. Добре дошли на моето място!
Въпросите зададе Симеон Аспарухов.