Петя Георгиева е завършила английска филология и има докторска степен по политология. Стартира кариерата си като учител, а в момента работи в банковата сфера. Постепенно превръща дългогодишната си любов към литературата и писането в сериозно занимание, а „Камъкът на времето“ е нейният дебютен роман, започнат преди две десетилетия. През 2023 г. два нейни разказа са отличени в национални конкурси – „Към делтата“ печели награда в Национален литературен конкурс „Албена“ 2023, а с „Пролет“ става лауреат на Специалната награда „Бъдеща звезда“ 2023 от Национален конкурс „Владимир Караджов“. Нейният разказ „Спирката на трамвая“ е избран и представен лично от писателя Здравка Евтимова в българската литературна онлайн платформа Факел.бг., а „Червената обица“ става част от „Коледен алманах“ 2023 на издателство „Буквите“.
~~~
Камък ми падна от шията още при прочита на първите десетина изречения от „Камъкът на времето“ на Петя Георгиева. Достатъчни бяха, за да проумея, че няма да е тормоз, а привилегия да съм редактор на талантлив (и грамотен!) разказвач. Ръкописът не успя „да ме пусне“ и пропуснах нощния сън, за да стигна до последното изречение. Трескаво, като заклет читател. После, разбира се, поработихме, но само с козметични бележки, разбирахме се с половин дума, вкусен процес беше.
Скъпи читателю, занимавам те с първоначалния си възторг, защото съм сигурна, че и на теб ти предстои да го изпиташ. Романът ухае на детство, но и пронизва с болката от порастването. Фентъзи завръзката не е самоцелна, а задължителна – като лакмус за приятелството и любовта.
Езикът е разкошество – без оригиналничене, оттам и без комплекса как да се направиш на маймуна, за да впечатлиш читател. Повече няма „да издавам“, защото виждам как разлистваш втората страница, после следващата и вече си в света на Петя. На излизане ще усетиш великолепния вкус от смислено прекарано време.
Камелия Кондова, редактор
Кои моменти наричаш трудни и дали светлината у теб прогонва мрака отвън?
Забравям трудните моменти. Не им позволявам да се задържат. Избирам да помня светлото. Има обаче един особен тип тишина в моята глава, който помня, защото ме плаши – когато не мога да чета. Наскоро преживях период, в който мозъкът ми беше така претоварен от задачи, че всяка книга, която подхванех, ме отблъскваше след първите страници. Дори любимите ми автори не намираха път към мен. Не знам дали светлината в мен прогони таз итишина или упорството ми.
Пречат ли противоположностите у нас да направим правилните избори?
Въпрос за зодия Близнаци. Всеки път, когато трябва да взема важно решение, провеждам дълъг и обстоен дебат с гласовете в главата ми, премервам и претеглям всички „за“ и „против“, но накрая решението идва от интуицията. Лично на мен противоположностите и противопоставянията не ми пречат. А и не съм сигурна дали има такова нещо като правилен избор. Как разбираме, че един избор е правилен? И какво ако не сме направили правилния избор сега, защото е трябвало да минем по точно този неправилен път, за да стигнем до правилното за нас място?
Как болката ни води към щастието?
Когато изберем щастието – въпреки болката. Тя е временна, също като щастието. Те идват и си отиват като приливи и отливи. Но ние решаваме в коя вълна да се гмурнем и на коя да позволим да ни отнесе. Аз избирам радостта и спокойствието. Нарушаването на равновесието ми води до кратки моменти на болка, но засега успявам да ги прогоня сравнително бързо.
Кога пътищата към любовта са проходими?
Когато не сме ги задръстили със собствените си представи за тази любов. Като човек, който години наред е градил представи за какво ли не, включително и за любовта, сега се наслаждавам на това да нямам представи. Освобождаващо и леко ми е!
Разкажи ни за книгата, за която се сещаш най-често.
Хм, зависи коя моя версия ще попитам. Детето в мен често се връща към „Пипи Дългото чорапче“ и „Приключенията на Лукчо“. Ученичката помни Шекспир и Атанас Далчев, а студентката все още потръпва от въодушевление при онзи пръв прочит на „Повелителят на мухите“ (Уилям Голдинг) и „Врява и безумство“ (Уилям Фокнър). Една от книгите, които мога да преразкажа и изживея в детайли е „То“ (Стивън Кинг). Наред с „Повелителят“, тази книга ме изпълва с възхищение от начина, по който може да бъде разказана човешката природа, битката на доброто и злото. А онзи мой читателски Аз, който иска да се задълбочи в изучаването на човешката природа, мисли и премисля три книги, прочетени в последните години – „(Не)Възможният Адолф“ (Ерик Еманюел Шмит), „Дървесна история“ (Ричард Пауърс) и „Фигури“ (Мария Попова).
Кои истини маркират белезите от младостта?
Много от моите ментори в последните години казват да избягваме клишетата, но тук ще се позова на едно – уроците маркират белезите. Маркират ги всички онези пъти, когато сме разтворили криле и сме полетяли. И моментите, когато сме открили истини за себе си, когато сме развенчали кумирите. Но… това е част от израстването.
В кое от изкуствата откриваш онези щрихи, които най-добре разказват за теб?
В класическата музика, в емоцията между нотите. В картините, в цветовете и преливанията между тях. Но най-вече в думите – в сенките и светлините, които ги правят възможни. С тях мога да бъда всяка версия на себе си, която поискам.
Коя е твоята единствена реалност?
Нямам такава. Съществувам в много реалности и харесвам повечето от тях.
Кога няма връщане назад?
След смъртта. Или след думите. Те имат способността да се забиват точно където трябва. Ако не боравим с тях внимателно, те могат да променят съдби, да нараняват дълбоко, но и да те издигнат до небесата.
Илюзия ли е потребността да мечтаем?
Не, иначе как би оцелял човешкият род! Потребността да мечтаем е като потребността да дишаме. Аз не мога без мечти – дори и най-безумните, онези, които знам, че няма как да се сбъднат. Мечтите обаче могат да бъдат и капан, когато се превърнат в илюзии. Илюзиите не водят до реални резултати. Мен, например, мечтите ме дърпат напред, карат ме да искам повече, да правя повече. Други хора живеят с илюзии, лежат на дивана и потъват в тях – без реалност, без действие.
Сърцето или очите виждат по-надалеч?
Сърцето. То винаги вижда няколко хода напред и ни предупреждава.
Накъде гледаш сега?
Както винаги – напред, към следващата цел.
Кои са най-важните цветове в света ти?
Всички. Без черното. Избягвам го, когато мога. Харесва пъстротата – на хората, на случките, на облеклото си.
Разкажи ни за музикалния албум, който си слушала най-много.
Като тийнейджър четях много трагедиите на Шекспир. Естествено, представата ми за любовта беше трагична. Песните, които най-много отговаряха на настроението ми от онова време (все влюбена и все невъзможно, с един въобразен трагичен край) бяха част от албумите на Металика и по специално албума от 1991 и тези на Марая Кери от началото на 90-те. Колкото и несъпоставими да са, най-добре страдах на тях.
За какво печелиш време в надпреварата с него?
За писане. И за хилядите идеи, които искам да осъществя. Състезавам се с останалите си задачи и впрягам целия си организаторски талант за няколко реда или страници повече. Понякога това време идва в три сутринта.
Как искаш да изненадаш себе си?
Като един ден се събудя търпелива.
Кой човек е приятелят?
Онзи, с когото искам и да плача, и да се смея.
Къде те посрещат с отворени обятия?
У дома.
Заведи ни на място, което много харесваш.
В унисон с дуалната ми природа, ще ви заведа на две.
В подножието на планината, в голям двор, изпълнен с дървета и цветя, аз се люлея в детската си люлка, а около мен се издигат планини – високи, стабилни, пазят ме. Там нищо не е страшно – нито бурята, нито пороят, нито самият страх. Защото планината пази.
На брега на Дунава, имаше едно място с лесен достъп до реката. Там имаше камъчета и пръст, имаше бряг, който водата миеше и детски смях, който потъваше в звука на вълните и чайките. Имаше и една детска ръка, която за първи път докосваше „Дунавчето“. Беше място, на което имаше много спомени.
Въпроси: Симеон Аспарухов