Аз съм Радослав Симеонов – писател, фотограф и учен. Имам публикувани стихове в електронните списания „Отвъд кориците“ и „Нова асоциална поезия“. Редовно участвам в литературните четения „НеФорматът“ и „Душа на непознат“. Автор съм на стихосбирките „Монодиалози“ (2023) и „Резерват за близки“ (2025), и двете излезли под редакцията на Камелия Кондова и изд. „Библиотека България“. Професионално се занимавам с физика и астрофизика на елементарните частици, което ме вдъхновява да изследвам паралелите между обграждащия ни космос и вселената на човешките емоции. В свободното си време обичам да съм в планината или в непознат град и да заснемам моментите, които ни карат да продължаваме напред.

Как се пише честна поетична книга? Лесно е, само трябва да си Радослав Симеонов и да не бягаш от себе си. Радо не играе с метафорите, а живее в тях. Това често е болезнено мероприятие, но пък е гаранция за хубава поезия. Вълнуваща, без да е сантиментална. Мъжка, но съвсем не лишена от нежност. Уж… интровертна, а всъщност… с път към всеки.

Камелия Кондова

Възможно ли е да чуем светлината в тишината на другия и как?

Вероятно законите на Максуел не работят в този случай. Трябва да се прибягва до по-силни методи за интегриране на чувствата. Своите, чуждите, общите. След това да пресметнем плътността на вероятността. А накрая какво се оказва – искали сме просто да си помълчим, за да разберем какво ни е. Не е ли красиво? Цялото общуване е един път. Дали ще го изминем в тишина, дали ще пуснем радиото, или ще го изминем в разговор, важно е самото пътуване. Светлината, когато е във вакуум, е недостижима. Но се случва да разберем за светлината на другия на много по-късен етап от развитието на собствените ни Вселени. И според мен, за да се научим на светлина, трябва да сме готови за наистина дълго пътешествие.

Пречи или помага вътрешният глас за изборите ти?

Помага. Щом стигна до това да го слушам, значи положението е за нужда от помощ. Аз го усещам като глас на разума. Той ме подръпва и ме възпира от това да взимам вредни за мен решения. Понякога се питам каква е разликата между Бог и вътрешния глас. Дали това не е именно Той? Дали не говори на всички ни, а ние се правим, че не съществува? За мен този глас е гласът на едно малко дете, което не е готово да си отиде, но е готово цял живот да ме подръпва за блузата, когато съм напът да направя неразумен избор.

Къде се крие щастието – в житейските приливи или отливи?

А какво е щастието? Много харесвам една албум на българския изпълнител Атила – „Няма пълно щастие“. В две от песните той повдига темата за рая и за щастието. В семпъл от едно интервю той показва колко глупава е представата ни за рай. Да седим на остров и да пием коктейл от кокос. Вероятно и да гледаме приливи и отливи. Аз не търся това. А в друга песен е използван семпъл от интервю с Нойзи, в което се говори за индустрия на щастието. Как съществува цяла индустрия, която да ни вменява, че непременно трябва да сме щастливи, което нито е възможно, нито е необходимо. В днешно време ми се струва, че щастието е химера, обвита в пластмаса. Не го разбирам. За мен щастието е в това да си с любимите хора, котката да избере да седне в теб и да нямаш важни задачи за следващия ден. А също и да забелязваш, когато вятърът разрошва косите ти. Ако имаш това, имаш цялото море. А ти самият си планина.

Как се преодоляват препятствията в достигането до другия човек?

Като познаваш себе си и като си готов да дадеш себе си. Когато някой види, че си открит, честен, добър, то пътят е най-пряк. Но е важно и човек да знае кога да се сложи бариерата на този път. Винаги процесът е двустранен.

Разкажи ни за любимата си книга.

Няма такова нещо като любима книга. Просто не съществуват абсолюти в моя свят. Оксиморони? Може би. Но понеже това е въпрос, който често получавам, ще се постарая да дам обща представа как би изглеждала любимата ми книга, ако съществуваше:

– Знаеш ли какво, Зейфод, мисля, че е крайно време да спреш да питаш Хексът какъв е въпросът. В крайна сметка и ние искаме да го използваме, за да хванем този Пениуайз.

– О, хайде стига, Ваймс. Най-вероятно тъпият клоун е отишъл да слуша вогонска поезия. Сигурен съм, че най-големият ужас за вогонците е някой наистина да харесва поезията им.

– Вместо да се карате, намерете това, което обичате и оставете то да ви убие.

– Чинаски, ти пък къде се буташ? Стой мирен и сипи по още едно – възнегодува Ози Озбърн. – И без това тия дяволски машини носят само нещастие на света. ШАРЪН! Донеси по едно на мен и на човека.

– КРИВУНЦИ! Некой ни повика! Сипете по едно и да си трошим чутурите!

– И това ако не е пиянството на един народ, не знам…

– Не, не е. Това е черешата на един народ. И мухата му. А също и времето. Но за него трябва да намерим убежище. Къде е времето?

В този момент влезе Лу Цзе и изгони всички нахалници, които се бяха събрали в храма му. Измете пода, почисти рафтовете си с книги, взе си тази за Малкия Никола и седна да си чете на удобното кресло до камината.

Кои истини маркират белезите от младостта?

Приемането на думите на човека срещу теб. В различна възраст човек чува по друг начин словото на своя събеседник. А най-интересно е, когато събеседникът е именно вътрешният глас.

В кое от изкуствата откриваш онези щрихи, които най-добре разказват за теб?

Във всяко едно изкуство мога да открия както себе си, така и всеки друг човек. Това му е хубавото на изкуството. То говори. Но ние трябва да се настроим да го разбираме, да го чувстваме. Често пъти това е непосилна задача. Има и още един аспект на този отговор. Човек възпитава себе си и вкуса си когато поема много изкуство със сетивата си. Учи се на естетика. Когато окото, ухото и сърцето са тренирани, те усещат много повече разказа на творбата. Съответно човек започва да харесва много повече това, в което намира именно търсеното от него. Ако ти се познаваш, би ли се търсил? Съответно би ли искал да се обграждаш с изкуство, в което се намираш или би търсил непознатото? Вероятно и двата отговора са верни. Аз творя основно в областта на фотографията и на литературата. Често пъти ми се случва да прочета стих, за който да си кажа „Ех, как ми се иска, аз да го бях написал“. Но после предизвиквам себе си да напиша такъв, който пък още повече да ме удря в емоциите, когато го прочета. Аналогично е и с фотографията. И така, смисълът понякога не е в откриването на щрихите, които разказват, а в самото им търсене. А най-вече в създаването.

Малките победи или големите вреди помагат да осмислим пътя си в живота?

Без значение са и двете. Човек трябва да е готов вътрешно да осмисли живота си. Не си ли готов да проведеш разговор със себе си, колкото и победи, загуби, вреди, мъка, щастие да те следват, посоката е все към липса на смисъл. Да, вероятно понякога големите събития ни карат да осъзнаем по-бързо някои истини. Но дали това се случва заради самото събитие или заради натрупаното в нас – струва си да помислим. Според мен просто се отключват процеси, на които така или иначе малко им е трябвало. Последната капка обаче не е самото събитие. Последната капка е сълзата, която ще оставим на показалеца си след като разберем, че детето в нас е живо и иска да ни каже, че по един или друг начин се справяме.

Кога няма връщане назад?

Когато спрем да слушаме детето в нас.

Илюзия ли е потребността да мечтаем?

Хубаво нещо са мечтите. Но ако човек не полага усилия, мечтите си остават просто… мечти. Всичко в този живот е плод единствено и само на здрава работа. И докато си седим на дивана и фантазираме, това няма да се промени. Хайде сега, скъпи читателю, вземи едно листче и напиши кои са ти десетте приоритета (Препоръчвам книгата „Списъкът с приоритети“, велика книга!). А сега помисли кое можеш да постигнеш днес. Утре. Този месец. Тази година. А сега помисли за кое трябва да работиш и за кое трябва много да работиш. Готово. Мечтите вече не са илюзия, а план. А всички имаме потребност от това да правим планове. План А, план Б, план В. И някъде между тях и да си отделим време да поспим и да видим на затворени клепачи света, за който наистина можем само да мечтаем.

Сърцето или очите виждат по-надалеч?

И сърцето и очите ослепяват за света, когато се взират в това, което искат най-много. Поетът е казал, че , „никойнеможедатеспасиоттовакоетоискаш“.

В какво вярваш в настоящето си?

Вярвам, че светът извън интернет е много по-красив от този пред екрана. Не е лошо да се борим за него. По никой начин не отричам технологиите, напротив. Но има една технология, която развихме в грешната посока. И това е общуването. За нея ми е най-мъчно. Искам да усетя трепета от това, да получа ръчно написано писмо от стар приятел по пощата. Да усетя света, ръцете, мастилото така, както пожълтялата хартия ги е усетила. Искам да изпратя на някого гора, събрана в шепа. Искам приятелите ми да се научат да разпознават птиците само по песните им. Искам отново да сме способни да водим разговор за повече от час, без да поглеждаме екрани. Уж щяхме да имаме света в дома си, а загубихме света извън дома си. Да не кажа извън джоба си. И за това ми е най-мъчно. Защото след като отговоря и на последния въпрос в това интервю, аз ще хвана телефона си и ще проверя нотификациите си. Вярвам, че това е грешно.

В коя част от света липсва цвят?

Цветът го има навсякъде. Светът е много красив и шарен. И хората го правят такъв. Дори в държави с диктатура, вътрешният свят на хората не може да бъде превзет. Да, вероятно диктаторите в тъпотата си и слепотата си съществуват в монохром. Но само те са толкова низки. Всички други са способни на цвят. Въпросът е хората да го разбират това. Сещам се за едно детско филмче от преди повече от 20 години – „Грижовните мечета“. Там група мечета се събираха и с коремчетата си излъчваха цвят, с който бореха мрака. Ако и днес всички действаме като грижовните мечета и бъдем екип, то със сигурност монохромът на властта ще бъде победен. Как така децата от малки разбират какво трябва да се прави срещу злото, а ние възрастните трябва да си го обясняваме с десетилетия? Къде точно се къса нишката? Може би някъде около НВО-то след 7ми клас забравяме за какво си струва да се живее, но пък някои от нас научават формулите за съкратено умножение. Други и това не успяват. За тях най-много ме е яд. Хем забравят за грижовните мечета, хем и без формули… цъ, цъ, цъ… Дали пък матурите не създават диктатори? Може би ни трябва повече цвят в матурите. Не знам. Аз се опитвам да оправдая всичко с образованието. Напред, науката е цвят! И словото също!

Разкажи ни за музикалния албум, който си слушал най-много.

Не съм сигурен кой точно албум съм слушал най-много. В гимназиалните си години много слушах един велик албум на Гьотеборгската група In Flames – Sounds of the Playground Fading. Жесток албум! Знам всяка песен от-до. Силно резонираше с тогавашните ми емоции. Ето, сега се сещам за него и веднага ще си го пусна. Спомням си, че няколко лета прекарах при роднини в Германия. Имах малък мп3 плейър и докато пътувах натам с автобус, имах около 26 свободни часа за музика. Тогава въртях предимно този албум и Rust in Peace на Megadeth. Също култов албум, който свързвам и с участието на бандата през 2010 г. в София на Националния стадион. Няма вселена, в която да съм казал Megadeth, a да не съм си споменал любимата ми група – Metallica. При тях пък няма песен, която да не мога да позная от 3 тона. Ще отлича 2 албума, защото с тях свързвам красиви моменти – Ride the Lightning и… And Justice for All. Първият свързвам с гимназията и моите близки приятели от нея, а втория – с любимия ми концерт на групата, който съм гледал стотици пъти в интернет. И последно, ама наистина последно – от няколко години имам и грамофон. Той е за специалните музикални изживявания, когато искам да си подаря малко време за пренасяне в друг свят. Тогава обичам да си пускам Pink Floyd. Там също нямам само един конкретен албум, но този път ще отлича Animals. При него от самата обложка до последния тон на Pigs on the Wing e събрано съвършенството.

За какво печелиш време в надпреварата с него?

В „Резерват за близки“ сложих един цитат от Т.С.Елиът – „Само чрез времето се побеждава времето.“ В тази битка борбата е безсмислено жестока. Ние не сме оттук и сме за малко, затова е най-добре да направим каквото можем, пък да става, каквото ще. И ако може да спрем да съсипваме планетата си… 

Как искаш да изненадаш себе си?

Искам да се изненадам, като си взема цял месец само за мен, сам, в непозната държава на друг континент. Например да отида в манастир в Непал. И да обикалям мълчаливо по всевъзможни върхове. Месец ли казах? Извинете, година. Десет. Нека са десет.

Какъв приятел си?

За съжаление не такъв, какъвто ми се иска. В последните години не ми остава никакво време за личен живот и това ми влияе негативно. Аз имам много приятели, на които държа, а не успявам да ги виждам така често, както ми се иска. Но те трябва да знаят, че имат ли нужда от мен, ще направя всичко възможно да съм до тях. Само да си кажат. Много обичам приятелите си и трябва да знаят, че макар и да не го показвам често, мисля за тях и ми се ще да имахме повече време заедно. Трябва да въведат със закон петък да е неработен ден, посветен на приятелите.

Кого и какво посрещаш с отворени обятия?

Посрещам хора, които са готови да се развиват. Искам да виждам плам в очите на спътниците в живота ми. Искам да знам какво искат да постигнат и какво правят за целта. Харесвам хора, които вдъхновяват. Такива, с които можеш да обмениш духа си. А най-вече посрещам с отворени обятия животни. Обожавам животинките. Ако живеех в къща с голям двор, щях да се грижа за неприлично много животни.

Заведи ни на място, което много харесваш.

Отиваме в кафето на бл. 30, ж.к. „Захарна фабрика“. Лятото на  2004 г. е. Около 11 часа сутринта е. Баба ще ни вземе по един Лъки бой, а след това и по един сладолед. После я оставяме да си приказва с „кафеджийките“, а ние отиваме на люлките. Ще играем с другите деца от квартала до обяд. След това е време за почивка. Баба ще е сготвила пиле с ориз и таратор. Ще се пръснем от ядене! От 15:00 дават анимационен филм, а от 15:30 – Треска за злато. След това ще излезем с приятели и ще играем с топка докато не се стъмни. След като се стъмни, дядо ще ни разходи по неговия маршрут из квартала. Ще ни набере черници и целите ще се омажем. Ще мирише на лято и на безкрайност. И ще слушаме истории по време на цялата разходка. Пита ме за мечтите по-рано. Някои мечти ги затваряме в убежища. В капсули. И ни остава единствено да пътуваме.

Въпросите зададе Симеон Аспарухов. 

Още от автора:

Монодиалози – Радослав Симеонов

Резерват за близки – Радослав Симеонов