Кой е Иваномир Цанков? Представи се на читателите ни с няколко думи. Откъде идва това интересно име?
Вярно, следвоенните години не са били леки, но и това, че е габровка, е било напълно достатъчно за баба ми (по бащина линия) да приеме ужасена факта, че майка ми е била бременна с мен, защото ставало дума за „още едно гърло за хранене“. Стигнало се дотам, че балканджийката почнала да пали свещи…
Та за да има мир между снаха и свекърва (не Иванка, а Ивана), майка ми ме е кръстила Иваномир. (цялото послание в прав текст: „Ивано! Мир!“)
Затова си мисля, че името ми съдържа повече драматизъм, нежели желание за оригиналност на всяка цена.
Ти избра също толкова запомнящо се заглавие за своята стихосбирка – „Диатриби“. Защо я кръсти точно така и какво означава думата, която избра за име?
Човек винаги има какво да научи. И къде другаде, ако не по телевизията, където в студиото си Гоеорги Коритаров беше поканил Калин Терзийски. Предаването се водеше по познатия и характерен за журналиста начин, когато писателят предложи диалога да продължи без „интервюиращ“ и „интервюиран“, а в стила на диатрибите при древните гърци – като свободен разговор, при който едната страна говори, а другата я изслушва и взима отношение. Хареса ми, че ставаше дума не за чуване, а за изслушване – нещо, за което съм толкова петимен напоследък.
Разбира се, че думата „диатриби“ ми беше непозната, но когато се стигна до заглавие на стихосбирката, се сетих за нея, защото освен, че интригува, смисълът на жанра „диатриби“, дава шанс на поезията да разчупи всеобщото разбиране за него като изкуство на самотата. А това, лично на мен, ми допада.
Предложих я като вариант на заглавие и бях сигурен, че няма да се приеме.
Но тогава все още не познавах Ива…
Въпреки че стихосбирката ти „Диатриби“ е дебютна за теб, тя съвсем не е началото на творческия ти път. Разкажи ни повече за това, което си изминал преди нея.
Въпросът не е честен. Е, ами, че то е все едно да разказваш любовта си!
Първо се влюбих в Джина Лолобриджида, после в София Лорен, а когато прочетох „Звездопът“ на Левчев, се влюбих в красивата Поезия. Любовта ми беше толкова голяма, че като ученик в Строителния техникум „Христо Ботев“ сътрудничех на в. „Средношколско знаме“. И стихове, публикации, очерци, рецензии, дописки… По това време станах член на литературния кръжок „Димчо Дебелянов“. И точно тогава Съдбата ме срещна с Архитектурата. А тя също е толкова прекрасна, че е невъзможно да не се влюбиш. Драмата дойде като трябваше да избирам между предложението да следвам „Военна журналистика“ в Лвов, СССР и „Архитектура“ във ВИАС…
И оттогава, все така – оказах се един голям неверник. Но кой да ми каже, че по пътя за щастието, човек винаги трябва да прави някакъв свой избор.
Как се случи така, че книгата ти вече я има?
Ивайло, синът ми – той е виновен! Не, че и преди не ми е минавала тази мисъл, но дълго време подобно начинание за мен беше, като скачането за пръв път с парашут. Дали ще ти се отвори парашута? Ще се приземиш ли? А може би летенето ще продължи? Като на птица ли? Или като на балон?…
Все въпроси, на които, ако трябваше да отговарям, значи никога да не скоча.
Чувал съм, че в подобни случаи, трябва някой да те побутне… И момчето ми ме бутна. Плати за редакцията и ме бутна.
И разбира се – Ива Спиридонова! Тази невъзможна омайница Ива, която с кралска тактичност и търпение „изстиска“ най-доброто от стиховене ми.
Смяташ ли, че чрез нея ще оставиш нещо ценно след себе си?
Разбира се. Иначе „За какво сме родени?“
Да, може да не е най-доброто – не може всички да сме „Number one“. А и представяте ли си, що за смешник ще е тоз шампион, ако до него няма, които са втори, трети, четвърти…?
Според мен, по-важното е човек, като се обърне някой ден назад, да може да си каже: „Да, не бях най-добрият, но пък направих всичко, каквото зависеше от мен“. 
Изключителната прецизност, с която се отнасяш към конструкцията на стихотворенията си и към техния смисъл говори за много задълбочени литературни познания. Страстен читател ли си?
Благдаря, но коректността изисква, голяма част от комплимента, който съдържа въпроса, да го отнеса към първите ми „учители“ по поезия – поетът Кирил Борисов, тогава редактор в „Средношколско знаме“, за който още помня с каква безкомпромисна вещина се отнасяше към всеки материал преди да го пусне за печат и сънаборниците ми Любен Лачански и Румен Леонидов – което не бива да учудва, защото още като средношколци те си бяха завъшени поети.
А иначе, обичам да чета, но не мога да кажа, че съм страстен читател, защото познавам такива и знам какво е да си страстен читател.
Какво е талантът според теб?
Първата ми асоциация за таланта е Моцарт и Микеладжеловият пръст на Демиурга от Сикстинската капела.
Едва ли ще бъда по-умен, ако не споделя общото разбиране за отношението „труд – талант“ и, че в една или друга област човек се ражда с таланта си (Например чувството за композиция при архитектите не се научава – или го имаш или го нямаш).
Разбира се, тази теза лесно може да бъде осмяна, ако не се съгласим с притчата за сеяча от Матеевото Евангелие.
Зрелите и напреднали общества знаят, разбират и постоянно си я припомнят тази притча, затова създават добра почва, създават условия за изява на кадърните и можещите, така че подходящите хора да намерят подходящото си място в подходящото време.
От себе си само бих добавил, че колкото голям и велик да е един талант, ако „преди всичко не е човек“ (както го е казал Ботев), за мен не би представлявал никакъв интерес.
А какво ти носи вдъхновение?
Жената.
Колко важна е музата за поета? Коя е твоята?
Ще се опитам да разширя смисъла на въпроса, като кажа, че за архитектурата това е идеята – тя е важната пред страха от белия лист. За поезията, при подобни случаи, все си припомням думите на Левчев в една от срещите с млади поети, че трябва да се пише само ако има какво да се каже или когато не може да не се пише.
Не знам при поетесите как е, но за поета не вярвам да има друга муза, освен жената. Затова музата за него е точно толкова важна, колкото е важна жената. А и той, Висоцки го е казал: „…Муза посетила, немного посидела и ушла..“.
А за моята Муза – вече съм сигурен, че ще прозвучи изненадващо, ако споделя, че това е Жената. Жената във всичките и измерения, обеми, форми, превъплъщения и нюанси в сиво…
Имаш ли любимо свое стихотворение? Онова, което те изразява най-добре. Би ли го споделил?
Между другото (надявам се случая да не е такъв), споделям го с уговорката, че и аз, както е при родителя, най-много обгрижвам слабите си „деца“.
ИМПРЕСИЯ
Дъждът разтвори липовата нежност
и чаят ѝ внезапно ме опи…
Дете прецапа локва и небрежно
опръска небосвода със звезди…
Дърветата се учат на изкуство –
рисуват нощ на вятърно платно …
Превръщат се предметите в предчувствие,
приличащо на лунното петно…
През мислите момиче босо тича
и в болката ми идва да се смее,
а през прозореца дъждът се стича,
докато някой ден съвсем прелее…
А какво е последното нещо, което написа?
ОДИСЕЙ
Тогава още не гореше Троя,
когато ме прокле Терсит-глупака –
обречен да съм скитника бездомен
по пътя, който води за Итака.
И ти не беше още Пенелопа,
но амазонки, докато целувах,
слугувах на идиоти еднооки
и чужд, под чужди небеса нощувах –
с трева от пътя изтъка постеля,
от камъните му издяла котва
и дом направи – за да съм при тебе,
а ти дори не беше Пенелопа…
И накрая – кога да очакваме премиера на твоите „Диатриби“?
Заповядайте на 30.10.2021г. в „Шрьодингер бар“, София, ул.“Св.св.Кирил и Методи“ 1 в 18.00 ч.
Въпросите зададе Ива Спиридонова
Фотографии: личен архив, „Библиотека България“