Нямата
С ръждясал език и много прашна история
тя седеше до другите блудници в кръглата стая.
Беше последен етаж и никакви стълби нагоре –
просто земен кръг, пълен целия с тайни.
Кой доведе бездумната странница – никой не знаеше.
Дойде с малко сол и стара чаша за вино,
седна кротко на стола до жените покаяни
и по стъклата на блудната стая се стекоха капки невинност.
Грешните плахо разтваряха пазви и вадеха раните –
да си починат телата им от съдбата озъбена
и проклинаха всички житейски резки по своите длани –
всички свои мъже, които в утрото вечно се губеха.
Нямата ставаше и прегръщаше лицата изстрадали,
целуваше очите им, в които се криеха малки момичета,
а те я гледаха с обич и вярваха, че никога не е падала
на живота под суровите, грешни копита.
Докато един ден тя – с натежал корем, хляб и вино – дойде
и блудните й сковаха в мислите си тежко разпятие:
„Надеждата – викнаха – че ти си светица, защо ни отне“?
А в стаята бе влязла жена с непорочно зачатие.
Бягство
Събуди се, Ромео, виж ме колко съм друга,
имам трапчинки и рижа коса за разплитане,
имах герданче от миди, което отдавна загубих,
но не тъгувам – морето живее в очите ми.
И ти синеок си, любими, малко свит, малко странен,
имаш тежки ръце на зидар и лирични тревоги.
Можеш зидар да обичаш, ала поет? Племе презряно е,
ми повтаряха моите Капулети до изнемога.
Днес чух: „Жулиета минава“ да казват от ъглите –
милионно наричане, но в любовта е тъй малко…
Погледни ме, мой вечни Ромео, с очите на другия,
аз също съм друга, но твоя, до следваща болка.
Нека от морската къща – без слуги и балкони,
да вземем само мечтите, по които няма ръждиво
и да избягаме безумно далече от страшните спомени.
Днес сме живи, Ромео, просто сме живи!
Приют за птици
В приюта се срещнахме с него. Навярно
това бе поредната среща на изоставени птици.
Аз бях синигерче с малко сърце. Той беше гарван-
наглед невъзможна любов, стояща на жицата.
И как на теста „За двама“ да ни пишат шестица?
С неговите черни криле, с кръпки от спомени,
с наивното късче небе над моята цветна главица –
две парчета живот, от други прогонени.
Беше приказно беден, но такъв го търсех отдавна,
с много място в сърцето за лунни сияния
и тихо, и кротко се случи – синигер и гарван
си подарихме любов. Само това ни беше останало.
Живеехме кротко, с трохи от доброто подадени,
стиснали здраво света върху тънката жица,
докато един ден не чух : „Синигерче алено,
приготви се. Дошли са за теб твоите птици“.
А той ме прегърна с крилото, съшито от мене,
и после се сви, да не гледа как си отивам.
Беше отдавна… Всяка любов е до време…
Но нашата, наглед невъзможна, е тук и е жива.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Второ място в конкурса на Издателство „Библиотека България“
„Вие пишете, ние четем“, „Любовта не е метафора“, 2022
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Автор: Светлана Николова