СЮРРЕАЛНО
Мъглите се събуждаха от сънища
и там, където през нощта бе страшно,
пронизващото зрение на слънцето
огряваше пустинното пространство.
Земята като майка бе разголена,
със смъкнато по нея одеало;
блуждаеха покрай реката хората
и спираха да пият прежадняли.
И плуваха на плитко ококорени
потърсилите риби светлината,
а на дърветата-тотеми клоните
помръдваха без вятър над водата.
II
Край стените на църквата кръстове,
омотани със повет, изсъхваха;
в опустелите дворове трънете
от безлюдие тихо разцъфваха.
Черни птици кълвяха плетищата
и мъчително слънцето грееше;
туй, което бе къща наричано
ослепяло сега е живелище.
Зад баира, по полските пътища –
прах където извива вихрушката,
преминава животът с каруцата,
изпровождан от лая на кучета.
III
На гарата часовниците стиснати
отпускаха от сметките на времето,
перонът плуваше във светлините си,
като самотен остров сред вселената.
Перонът на пристигащите влакове,
където идват само посрещачите
и толкоз тих с надежди и очакване,
че чуваше се как бездомник плачеше!
И аз преди години скитах някъде
из тоз перон със дълги очертания,
над който падаха звезди понякога
и сбъдваха намислени желания.
Из стихосбирката „Диатриби“, 2021